Проф. Димитър НЕДЯЛКОВ
Пропада опитът за пробив към столицата Истанбул.
В съзнанието дори на българи, които се интересуват от военна история, назоваването на Чаталджа събужда главно спомена на неуспешния опит на Българската армия да пробие османската отбрана и нахлуе в столицата на петвековния си поробител. Това е бил и основният замисъл на цар Фердинанд, подкрепян от българското правителство от онова време. Въпреки няколкото предложения на османските власти към българската страна за прекратяване на войната и започване на преговори за мир, те остават без отговор. За да се стигне до заповедта от 1 ноември да се атакува Чаталджанската отбранителна линия. Така се започва.
Всъщност военните действия по Чаталджанската отбранителна линия са поредица от оперативни усилия в хода на Балканската война. Първото от тях е свързано с опита на обединените български армии под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев да преодолеят защитната линия на османската армия, да достигнат подстъпите към столицата Истанбул и така окончателно да се реши изходът от войната.
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в Люлебургаско-Бунархисарската операция българското командване не организира преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на османските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция. Те са реорганизирани в Чаталджанска армия, която се развръща в най-тясната част на провлака, свързващ Истанбул с Източна Тракия. Армията се състои от шест корпуса с обща численост 190 000 души с 350 оръдия. Въпреки разразилата се холера тези сили са напълно достатъчни да уплътнят 28-километровия фронт за отбрана. Османското командване не предвижда в плановете си организирането на контранастъпление или контраатаки. Целта е недопускане на пробив към столицата.
Българските Първа и Трета армия се развръщат за настъпление на 30 октомври 1912 г. след 6-дневен изнурителен преход, в който личният състав преодолява 125 км, при което на войските се дава само една почивка. В състава на двете армии са 7 пехотни дивизии и въпреки усиленията и попълването им общата им численост възлиза на 118 000 души, поддържани от 462 оръдия.
Първите български части, достигнали Чаталджанската позиция, веднага започват подготовка за атака. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг и спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море. На 3 октомври генерал Савов, след като изслушва докладите на командния състав, заключава: „Ще се опитаме да атакуваме, а там ще видим“. На същата дата той с телеграма уведомява царя, че броят на заболелите от различни болести в Трета армия е 10 000. Въпреки това състояние на войската същия ден е издадена директива за начало на настъплението.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 4 ноември 1912 г. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на 1-ва и 6-а дивизия, но когато тя се вдига, са подложени на масиран обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а 6-а дивизия успява да завземе укреплението Отлуктабия. Към края на деня 29-и ямболски пехотен полк от 3-та дивизия превзема укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел както от османската, така и от българската артилерия.
На 5 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. В жестоки боеве двете страни претърпяват тежки загуби и българското командване нарежда оттегляне към изходните позиции.
Стабилизирането на фронта при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи 17 500 убити, безследно изчезнали, ранени и заболели от холера. Загубите в османската армия са още по-съкрушителни и достигат 25 500 души. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае близо два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа обаче продължават с прекъсвания до април 1913 г.
В следващите оперативни действия на Чаталджанския фронт българската армейска групировка трябва да парира опита на османските сили да пробият фронта на отбраната, да деблокират Одринския гарнизон и обърнат хода на войната.
Точно с такава цел на 23 януари, седмица след прекъсването на лондонските преговори, османската Чаталджанска армия със своите 120 000 бойци преминава в настъпление. Задачата ѝ е да скове срещу себе си колкото се може повече български сили, да улесни офанзивата на Галиполската армия откъм Булаир за деблокирането на Одринския гарнизон. Крайната цел е възстановяване на османския контрол над Източна Тракия.
Планът на българите е изложен в директива по войските от 4 януари. Според него двете пехотни дивизии и трите пехотни бригади на предната отбранителна позиция с общо 56 000 души, поддържани от 162 оръдия, трябва с привидно отстъпление да увлекат противника, а след това, „ако обстановката го позволи“, да нанесат удар с десния си фланг, да откъснат Чаталджанската армия от собствените ѝ укрепления, с което да си проправи пътя към Истанбул.
Османците настъпват първо срещу северния фланг, а след това и по целия фронт на българската отбрана. Въпреки огромното превъзходство в сили атаките на османските табори не дават резултат. За да подкрепи усилията им, командването на противника организира стоварването на десант, който застрашава левия фланг на 4-та преславска пехотна дивизия. Това принуждава българското командване да прехвърли резервите на 10-а дивизия, за да стабилизира фронта. Това е временно, защото на 24 януари османските войски усилват натиска на южния край на Чаталджанската позиция. На 27 януари 10-а дивизия е принудена да отстъпи от с. Арнауткьой. Създадената критична обстановка и смазващото превъзходство в жива сила са причина да бъде подадена команда българските войски да се изтеглят на втората отбранителна линия. На 31 януари османските корпуси подновяват настъплението си, но опитът им през следващите няколко дни да развият успеха си е отбит с големи загуби за тях. Планираното от българите контранастъпление не се осъществява поради преценката на генерал Кутинчев за реалната обстановка по фронта за отбрана.
В резултат на тези боеве османските войски успяват да изтласкат българските дивизии 10–15 км по-далеч от Истанбул, но замисълът за деблокиране на Одрин и прелом в хода на войната се проваля. От него обаче османското командване така и не се отказва.
От 3–6 март 1913 г. Османските войски на Чаталджанската укрепена позиция отново се опитват да изтласкат българските Първа и Трета армия и да предотвратят съсредоточаване на войски за щурм на обсадената Одринска крепост. Както и предходната, така и тази офанзива няма успех. Неуверени в своите сили, османските командири не се решават да изкарат цялата си армия от укрепленията, а частите, които настъпват, са отбити от авангардните български дивизии. На първия ден от битката, 3 март, се водят главно престрелки с разузнавателна цел. След кратко затишие на 5 март османските войски настъпват на няколко участъка от фронта. На северния фланг българската 9-а пехотна дивизия отблъсква нападателите без големи жертви. По-тежки са боевете срещу османците, атакуващи покрай брега на Мраморно море в направление към Силиврия. В тях 1-ва пехотна дивизия губи над 500 убити и ранени, но спира офанзивата на противника. Османските загуби също са значителни.
В резултат на боевете българските войски запазват контрол върху Източна Тракия и осигуряват тила на Втора армия при подготовката й за щурма и завземането на Одрин.
След едноседмична позиционна война на 11 март 1913 г. – едновременно с щурма на Одринската крепост, българските войски предприемат на свой ред атака на Чаталджанската отбранителна линия на османските войски, за да си възвърнат отстъпените през януари предни позиции. Атаката се провежда с авангардните 1-ва и 9-а пехотна дивизия под общото командване на генерал Стефан Тошев. До 13 март османците са отхвърлени зад р. Карасу, източно от градчето Чаталджа. За успеха на българите спомага фактът, че артилерията им е извън обсега на тежките османски оръдия на Чаталджанската позиция. След кратко затишие на 15–16 март 1-ва бригада от 1-ва дивизия атакува плацдарма на залива на Мраморно море в района на Бююкчекмедже. След завземането му от противника през януари районът е силно укрепен, а защитниците му са усилени с пехотен корпус. С нощна атака българският 37-и полк успява да овладее част от османските позиции при Арнауткьой. Без достатъчно артилерийска поддръжка полкът е подложен на интензивен обстрел, включително откъм морето, и е принуден да преустанови придвижването си. На свой ред османските войски на 17–18 март се опитват да проведат контранастъплние в района на Кумбургас, но, след като понасят тежки загуби, са принудени да се завърнат на изходни позиции.
С това е сложен краят на най-продължителното оперативно усилие в хода на Балканската война. До примирието от 1 април на Чаталджанския фронт се водят само отделни боеве без оперативно значение.
Текстове под снимки:
За да достигнат до Чаталджа Първа и Трета армия преодоляват пеша 125 км, като за 6 дни на войските е дадена само една почивка.
Въпреки турското превъзходство в жива сила българските войски запазват контрола върху Източна Тракия и подпомагат щурма на Одринската крепост.
