Двете ми мисии в Мали бяха като подготвителен лагер за антарктическата ни експедиция, казва старши лейтенант д-р Петко Гинев от Клиниката по ортопедия и травматология на ВМА.
– Откъде е този порив поредната Ви мисия като военен лекар да е към Антарктида?
– Аз съм авантюрист по душа и може би затова и избрах да работя в медицината. Тъй като в нея няма риск от еднообразие и всеки ден можеш да се сблъскаш с нещо различно. Дори с нещо, което никой преди теб не е виждал и изживявал като лекар. Имам и страст към непознати места, към планинарството и желание да стигна дотам, където друг човек няма да стигне. А в главата ми Антарктида винаги е била моя фантазия, но никога като реална възможност да стъпя на нея. Докато през тази пролет, принудително карантиниран заради положителна проба за COVID, не реших да предприема стъпки да стигна до Южния полюс. И написах писмо до проф. Христо Пимпирев, председател на Българския Антарктически институт. В което се представих като лекар с опит от работа в условия на изолация в първата си мисия в Мали. Малко по-късно вече зад себе си имах 2 мисии в тази страна. И месец и половина след това, докато бях дежурен офицер във ВМА, ми съобщиха за писмо до мен от Военноморското училище. И в него оттам ме изискваха за лекар на военноморския кораб, с който ще се плава до антарктическата ни база на о. Ливингстън. И моята мечта да стигна до Антарктида започна да добива някакви очертания. Тогава и наживо се срещнах с проф. Пимпирев. А той ми разказа какво ми предстои, какво да очаквам и как да се подготвям.
– Този път в експедицията България за първи път има свой научноизследователски кораб, какво променя това?
– Това е и най-интересното: Че за първи път се пътува с кораб от Варна до о. Ливингстън по 14 хил. км път. Тогава започнах да работя по своята подготовка – дотогава тя беше от четене на книги и гледане на документални филми. Знаех, че предизвикателството пред всеки мореплавател досега е проливът на Дрейк между Южна Америка и Антарктическия полуостров на името на преодолелия го пръв – британецът сър Франсис Дрейк: Мореплавател, но и пират, син на протестантски духовник. Той е вторият човек, осъществил околосветско пътешествие след Магелан и първият, достигнал до Антарктическите острови, където зимната температура достига и до минус сто градуса. В испанските кораби в дневника на капитана се е намирало най-ценното за мореплаватели от други нации – маршрутът през Магелановия проток, но за най-успешни са се смятали преминалите през пролива на Дрейк. Там днес се разчита на синоптичната прогноза за времето в пролива.
– Вие ще сте докторът на екипажа, а капитан втори ранг Николай Данаилов като командир е добре подготвен, но Вие как се готвите?
– Говорих с колегата ми доц. д-р Тодор Шамов от Клиниката по неврохирургия на ВМА, който два пъти е бил на експедиция до Антарктика. И той ми разказа за голямото физическо и психическо предизвикателство при едното си плаване през пролива на Дрейк. Аз имам своите наблюдения над хората от екипажа и на хората в морския флот. Важни са познанията в морската медицина, терминът на английски дори буквално е „медицина на дивото”, на това, което е далеч от цивилизацията. Има учебници по арктическа и антарктическа медицина заради разликите в условията на Северния и на Южния полюс. В тях са детайлите, които лекар в болницата няма как да ги знае. Аз наживо ще се сблъскам с тях, а ако не се справиш наживо с някой проблем, той ти остава като „обеца на ухото”. За щастие, двете мисии в Мали ми дадоха много като опит и са ме учили да се справям сам. От втората се върнах през октомври. Сега те са като подготвителен лагер за предстоящата експедиция. Неосъществено остана желанието ми да отида в Афганистан.
- А какви бяха предизвикателствата в Мали?
Сблъсквал съм се с много различни случаи, от специалности, които нямат нищо общо с моята. И не е много комфортно да се срещаш със случаи, за които само си чел. Най-голямото предизвикателство беше заболяването от малария на наш колега при втората мисия, с когото живях като съквартирант 4 месеца – гледахме филми, всеки ден спортувахме. Като старши в екипа аз нося отговорност за живота и сигурността на всеки човек в него и бях сериозно притеснен. И виждайки положителния тест за малария, изведнъж ми се наложи да мисля за вариантите на протичане на заболяването. За щастие имах с кого да се консултирам: д-р Людмил Караканов, военен лекар с опит от 4 мисии в Мали и 2 в Афганистан, който работеше в Инфекциозната клиника, а сега – в структурата по паразитология на Военна болница. Свързах се с него и той ми обясни как действа по алгоритъм един паразитолог в България. И ми стана още по-тревожно, защото в болницата си свикнал, че дори да не вземеш ти решение, по-старшите от теб ще го вземат, но в Мали не е така. И започвам „да се боря” с консултациите, които съм получил, със собственото си мнение и с условностите на йерархията. Но усилията на екипа ни се увенчаха с успех – Александър се излекува и се възстанови и сега служи в едно поделение край Варна. Това е най-големият ми успех през тази мисия.
– Какви са предизвикателствата за предстоящото пътуване с експедицията?
– Покрай организацията за пътуването видях, че ВМА може да извърши чудеса. Убедих се в отзивчивостта на много приятели и колеги и за всичко, необходимо за експедиицията, бях подкрепен от цялата болница, от ръководството й. Да, и досега е имало лекари на експедицията ни в Антарктида, вече десетки години. Но на мен ми предстои да съм лекар на екипажа на нашия кораб за първото му плаване затам. И най-голямото ми внимание е към механиците, които цял ден работят с машините. Но това ми е специалността и от травмите няма кой знае какво да ме изненада. А морската болест трябва да се изживее, може и два пъти – в Черно море и в пролива на Дрейк, но може и нито веднъж да не се срещнеш с нея. Надявам се да няма изненади и много работа за мен и всички в екипажа да са здрави. И водещото „натоварване” да остане рязането на лук и беленето на картофи при готвача. Анализът ще правим, като се върнем.
– Какви са впечатленията от срещите Ви с капитан II ранг Николай Данаилов?
– Срещите ми бяха и с него, и с целия екипаж. Те са много сърцати и старателни, големи специалисти в работата си. Познават кораба, както аз си познавам лекарското шкафче. Знаят къде какъв потенциален проблем могат да срещнат и дават и решенията им. Тяхната подготвеност ми носи спокойствие и сигурност да отплавам от Варна без притеснения. Аз имам една грижа – за медицинското осигуряване на екипажа. И за нея ще положа всички усилия да я изпълня.
– Дали тази мисия „ще Ви зариби” като част от антарктиктическата ни общност, бихте ли тръгнали пак на експедиция?
- Ще отговоря, като се върна. Но в практиката си съм срещал не едно предизвикателство и това плаване не смятам, че ще ме уплаши. Трябва да си предвидил всичко и това, което можеш да направиш за себе си в подготовката, няма как друг да го направи. Но като се върна от Антарктида, ще видим: с какво съм се срещнал и как съм се справил. В 27-годишния ми живот това плаване са най-големите ми предизвикателство и приключение. Досега най-големите предизвикателства съм срещал в клиниката, където работя. Един млад лекар всеки ден се сблъсква с нови случаи. И колкото повече научаваш, толкова повече се убеждаваш, че да работиш ортопедична хирургия никак не е лесно. То е нещо много сложно и е голяма отговорност. Трябва да имаш и смелост, и желание. Но водещото, за да се развиеш в професията, е желанието. Иначе няма как. Всъщност със сигурност бих пожелал да отида и на втора мисия в Антарктида, но ми предстои да уча ортопедия, за да си взема „хляба в ръцете”. А това ще стане, като работя упорито в Клиниката по ортопедия и травматология на ВМА в София. И няма какво да ме откаже от тази следваща стъпка.
