Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

2023 г.: На ръба на глобална война?

[post-views]

Д-р Любомир Кючуков, Институт за икономика и международни отношения

Разчитаме на страха, не на здравия разум, но прагът на страха падна много ниско.

Отминалата 2022 г. остави огромен висящ въпрос: Какво ще се случи със света, ако следващата ракета, която падне на територия на страна – членка на НАТО, и убие нейни граждани, бъде не украинска, а руска? Дори и това да е случаен инцидент. Защото е ясно, че реакцията ни ще бъде коренно различна. И далеч не толкова спокойна – и успокоителна.

За това колко близко бяхме до глобалния конфлит свидетелства безпрецедентната реакция след инцидента в Полша. Първо, като спешност: Американският президент Байдън свика веднага съвещание с ръководителите на съюзнически държави, участвали по същото време в срещата на Г-20 в Бали. Второ, като ясно послание: Че ракетата не е руска. Трето, като персонален ангажимент: Фактът, че заявлението бе от страна на самия президент, трябваше да сложи еднозначна точка на инцидента и да не позволи ескалация. Защото първоначалната реакция не само в Полша и Украйна изискваше спешни ответни действия. На практика Байдън не позволи на тези настроения да наберат инерция и предотврати евентуално директно ангажиране на НАТО в конфликта.

За съжаление, няма знак за равенство между стремежа да се предотврати глобален конфликт и усилята да се търси мирно разрешение в Украйна.

Украйна има всички морални и юридически основания

да настоява за възстановяване на окупираните от Русия територии. Това може да се постигне по два начина – военен и политически. От гледна точка на резултата нито един от тях не гарантира крайния успех. Но като цена те са коренно различни. Всеки ден войната носи нови жертви и разрушения. И трупаща се омраза.

Войната в Украйна се очертава да бъде дълга. Всички страни в конфликта са обявили за своя цел нейното продължаване, а не прекратяването ѝ. Като основният фактор тя да не прескочи границите на Украйна е страхът, а не здравият разум. Но прагът на страха падна много ниско. Дори възможността от употреба на ядрено оръжие вече не изглежда немислима, а се превърна в предмет на академични дискусии, дори се битовизира в съзнанието ни. Показателно е и отсъствието на антивоенни движения в света – защото протестите в няколко европейски страни бяха срещу последствията от войната (енергийна криза, инфлация, падащо качество на живота), а не срещу самата война; те са социални, а не антивоенни.

Война до победа е война на загуби – за всички. А войната на изтощение изтощава и страните в Европа, които формално не са част от войната, но реално са част от конфликта. Освен Москва и Киев Европа е другият основен губещ от нея. Парадоксално е, че в резултат на войната Путин получи повече НАТО на изток с присъединяването на Швеция и Финландия, а НАТО получи повече Русия на запад с обявяването на 4 области на Украйна за руски. НАТО е по-консолидирана от когато и да било след падането на Берлинската стена и никой вече не говори за мозъчната смърт на Алианса. Обратната страна на този процес е фактът, че

Европа забрави амбицията си да се превърне в самостоятелен глобален играч

В НАТО ЕС плътно ще продължи да следва политиката на САЩ. Идеята за обща европейска отбрана остава на заден план, преосмисля се цялата стратегия за сигурност на континента. Всички страни, включително Германия, твърдо вървят към 2% от БВП за отбрана и рязко нарастване на отбранителната способност на страните от Алианса. Военният потенциал се преориентира на изток.

Ключовият въпрос е – Коя стратегическа концепция за сигурността на континента ще надделее. Дори и в условията на война Западна и Южна Европа смятат европейската сигурност за неделима, което означава и гаранции за сигурност на Русия. Тази тенденция условно би могла да се нарече евроцентристка и се отъждествява преди всичко с Франция и Германия. Тя вижда края на войната по политически път. Докато Източна Европа, балтийските и скандинавските страни плюс Великобритания търсят сигурност срещу Русия. Тази тенденция е по-скоро атлантическа и гледа основно към Вашингтон. Тя вижда края на войната като военна победа и е доминираща като мислене към момента. Но

идеите за разделение в рамките на НАТО и на ЕС по оста Изток–Запад

са контрапродуктивни и за НАТО, и за ЕС, защото ще създадат нови разделителни линии. Включително и през призмата на идеите за обособяване на нови формати, обединяващи страните от източната част на континента.

От гледна точка на националната си сигурност, интереси и предвид, че военните действия обхващат Черноморския регион, България има всички основания да е част от първата тенденция, която търси политически решения. В рамките и на ЕС, и на НАТО страната ни трябва много по-ясно да огласи този свой интерес и позицията си. Защото всичко, което ще доведе както към териториално разпространение на военните действия, така и нарастващият им интензитет, е опасно за България. А Европа не се оказа на нивото на предизвикателствата да оформи самостоятелна позиция в хода на конфликта. Като самостоятелна не означава антиатлантическа, но означава ясно формулиране на проблемите и пътищата за решаването им от гледна точка на интереса на самата Европа.

В геополитически план ескалацията на конфронтацията и конфликта и буквалното разкачване от Русия (политическо, икономическо, транспортно, културно, спортно, дори в сферата на обикновените човешки контакти) предполага дълъг период на взаимно сдържане между Русия и ЕС. Което ще позволи на САЩ да се съсредоточат в борбата с Китай за глобално лидерство.

Ако има печеливши от войната на Русия в Украйна, това са преди всичко САЩ и Китай. САЩ възвърнаха неоспоримото си лидерство в евроатлантическия свят, а в икономически план американското оръжейно производство и енергетиката си осигуриха дългосрочни доминиращи позиции на европейските пазари. За Пекин войната пренасочи ресурсите, търговията и финансовите потоци на Русия през Китай. В перспектива се очертава сериозна зависимост на Москва от Китай, при това в качеството на младши партньор.

Третият печеливш от войната е Турция

Президентът Ердоган успя да се позиционира като необходим фактор и за двете воюващи страни. Работейки за собствените си интереси, които не са интереси нито на Русия, нито на Запада, той осребри двата си основни коза: Босфорът, т.е. геостратегическата си значимост, и наличието на дългосрочна външна политика, подчинена на утвърждаването на страната като регионален лидер и глобален фактор. Той зае място редом с генералния секретар на ООН Гутериш не само при договарянето на споразумението между Киев и Москва за експорта на зърно, но и като най-вероятен посредник при евентуални бъдещи преговори за прекратяване на войната. Не на последно място – тази му роля накара света да си затвори очите пред зачестилите военни акции на Турция в Северна Сирия спрямо кюрдите, а и по отношение на нарушаването на правата на човека в самата Турция.

Войната започна на 24 февруари, но процесите, които доведоха до нея, продължиха десетилетие. Те са част от остро конфронтационния етап, в който навлезе човечеството. Защото войната е между Русия и Украйна, но конфликтът е глобален. Това не е война на ценности, а

геополитически конфликт между руския неоимпериализъм и украинския национализъм

подкрепян от американския глобалистичен хегемонизъм. По тази причина тя не е просто огранечин регионален конфликт – подобно на предишни военни сблъсъци, дори и когато в тях участваха ядрени сили. Което буквално ни изправя на ръба на глобален конфликт. Независимо кога и как ще приключи войната резултатът от нея ще бъде един дълбоко разделен, тежко конфронтиран и милитаризиран свят при пълно и дългосрочно отсъствие на диалог, респективно – невъзможност за намиране на политически решения. Това не е нов международен ред, а ерозия на съществуващия. С риск да се създаде институционален и правен вакуум в международните отношения. Което извежда съхраняване на международното право и международните институции, на първо място – системата на ООН като основен приоритет, от който ще зависи бъдещето на света.

Най-ново

Виж още

Избрани