Случки преди Христа

Цончо ДРАГАНСКИ
Преди време на едно тържество ме попитаха какво за мен е „Българска армия“? И аз отговорих кратко – вестникът е моят живот. Какво повече да кажа! Но как попаднах в редакцията? За армейския живот пишеха много т.нар. нещатни кореспонденти. Имах късмета, че във войсковия район „Гладно поле“ в Пловдив бяха разположени десетина поделения. Разбира се, материалите ми бяха най-вече за Радиотехническия батальон, в който служех като офицер. Но си спомням, че под главата на вестника излезе моя кореспонденция за Противотанковия полк, озаглавена „Утрешният ден започва от днес“.
Отпечатани бяха мои разкази и очерци в списанията „Армейска младеж“ и „Сержант“. Участвах и в националния конкурс за разкази на в. „Народна армия“, сега „Българска армия“, даже за единия получих втора награда. Повече се бях насочил към литературата, отколкото към журналистиката…

Е, стана твърде лично, както е заглавието на един филм, но пък, ако това не се напише, и аз мога да го забравя. Един ден, в края на лятото на 1985 г., случайно разбрах, че имало заповед за преместването ми в редакцията на армейския вестник. Но тя така и не идваше в поделението. А времето минаваше. С мой колега офицер, на когото му предстоеше повишение на друга длъжност, почерпихме по установена традиция офицерите и сержантите, без още да съм сигурен в моето назначение. Казах на тържеството, че ако няма заповед, с радост ще продължа да служа в батальона. А вече изтичаше и септември.

В обедната почивка на другия ден взех в. „Народна армия“ и малко колебливо започнах да набирам изписаните телефонни номера. Обади се басов мъжки глас и аз се представих със звание и фамилия, разбрах, че говоря с главния редактор полковник Георги Атанасов. Веднага ме попита строго: „Драгански, ти защо не идваш в редакцията?“. Отговорих, че в поделението няма заповед за моето преместване. „Не ме интересуват никакви заповеди, утре да си тук!“, категоричен бе главният редактор. Следобед уведомих за разговора командира на поделението подполковник Ганчо Караганчев и поисках разрешение да пътувам на другия ден до София…
В градинката пред „Кристал“ ваксаджия ми лъсна чепиците за един лев до блясък. Знаех, че трябва да се представя на главния редактор в строева униформа, и носих колана в куфарчето си, а панталонът лесно можех да го превърна в клин, като натъпча краищата му в чепиците. Почти на входа на сградата на „Иван Вазов“ 12 срещнах старши лейтенант Драгомир Захариев, който също идваше да се представи за назначението си.

Полковник Георги Атанасов ни прие двамата, напомни ни за отговорността на журналистическата професия и завърши с думите: „Качвайте се горе и започвайте работа!“. Разбрах, че „горе“ е военният отдел и съм назначен в него, но доложих, че не са ме освободили от длъжността в поделението, имам да сдавам секретни документи, а и колата ми е на паркинга на пловдивската Централна гара. „Отивайте в отдела!“, сякаш не чу думите ми главният редактор, и със „Слушам!“ напуснах стаята му.
Обясних на началника на военния отдел подполковник Веселин Стоянов каква е ситуацията и той отиде при полковник Атанасов. След малко се върна и ми даде командировъчно – три дни командировка до Пловдив, за да напиша два материала и в понеделник да ги донеса заедно с още две авторски кореспонденции, написани от военнослужещи… Командировките във военния отдел бяха много, поне десетина дни в месеца трябваше да сме по бойните части. Но пък беше интересно, искаха се предимно проблемни материали. В една стая бях с другите двама нови в отдела – добре познатият ми от военното училище капитан Огнян Готов и старши лейтенант Драгомир Захариев. Заместници на отдела бяха капитаните Георги Вучев и Петьо Дафинкичев, така че бяхме трима подчинени с трима началници. Беше ни казано, уж шеговито, че в материалите си не можем да критикуваме само министъра и неговите заместници…

През февруари 1986 г. с Петьо Дафинкичев заминахме с моята „Лада“ на полигон „Корен“ да отразяваме ротни учения, ръководени от капитан Радослав Йовчев. Пристигнахме точно при организацията на боя. Тогава настъплението на формированията бе от изток на запад, не както е сега – от запад на изток. Валеше лек дъждец, започнаха да прехвърчат и снежинки. „Поразходихме“ се с автомобила по полигона. Разговаряхме с офицери, когато около нас премина танк и направи завой. Бронираната машина спря, един от събеседниците ни притича към показал се от люка танкист и му подхвърли пакет. След като се върна, мъдро се произнесе, че ако дадеш хляб на танкист по време на учение, той ще те помни цял живот. Защото в машината няма място за храна и танкистите са все гладни. Офицерите заминаха в различни посоки и докато с капитан Дафинкичев записвахме някои от командирските им мисли, се усетихме, че танкът е направил такива дълбоки дири, че нямаше как да излезем с нашата „Лада“. Наоколо беше пусто, вече се свечеряваше и снегът се усилваше. Чудихме се какво да правим. Неочаквано се появиха забързани войници, обяснихме им в какво положение сме и те почти на ръце изнесоха колата извън дирите от танка. Истински спасители, които още не съм забравил!

През лятото на 1986 г. бях генерал за три дни. Как се случи това? Неочаквано, както често ставаше в динамичната обстановка, подполковник Стоянов ме изпрати в тридневна командировка до Пазарджик, където имало учение. Какво толкова – в град, и то през юли, може и със строева лятна униформа. А и имах малко време да се подготвя преди тръгването на влака.

Пристигнах, запознах се с командира на Пазарджишката дивизия полковник Бъбаров и с негов заместник, който ми посочи на кой автомобил да се кача. Потеглихме и късно през нощта пристигнахме някъде към Смолянските езера в Родопите. Веднага усетих планинския бръснещ ветрец, макар че беше лято. Треперих с тънката си лятна униформа и се чудех как ще изкарам така през цялото време.

И тогава… един от проверяващите, началникът на щаба на 1-ва армия генерал-майор Методи Сотиров, се приближи към мен и тихо ми каза – в джипа е старата ми шуба, вземи я, че ще измръзнеш. Така по време на тридневното учение, аз – капитанът, бях с генералска шуба, яката й се отмяташе понякога от вятъра и се виждаха пагоните. Отначало офицери се чудеха дали да ми отдадат чест, но скоро разбраха каква е ситуацията. Материалът ми за учението бе публикуван в брой 11356 на „Народна армия“ от 14 юли 1986 г.

Пиша за по-далечно време, защото историята на вестника е дълга. След демократичните промени дори излезе и брой №1 на „Българска армия“, но по-късно номерацията и историята бяха възстановени. В противен случай спомените ми преди този първи брой могат да се приемат и като случили се преди Христа.

В средата на август 1988 г. във Велико Търново се състоя и първият прием на девойки за курсанти във ВНВУ „Васил Левски“. Интересът беше огромен. За 15-те места имаше близо 300 кандидатки – подготвени, мотивирани, с високи оценки от гимназии и техникуми. Всяко четвърто момиче бе завършило с пълно отличие.

С фотографа от списание „Български воин“ Мирослав Стоянов и още няколко допуснати журналисти влязохме в залата за изпита по история. Преди изтеглянето на плик с темата и фотографът да увековечи събитието, председателят на комисията ни избута извън залата, да не сме нарушавали реда. След малко полковникът излезе по-спокоен навън и го попитах защо ни попречи да си свършим работата. Той размисли, влязохме всички пак в залата и кандидатката Ваня Минева отново изтегли същата тема: „Икономическо и политическо развитие на България от Освобождението до 1885 година“. Е, този път наистина бе направено нарушение.
Повечето от явяващите се на изпитите девойки заявяваха, че винаги е интересно да са първи. И тези, които през 1992 г. завършиха военното училище, се реализираха успешно като офицери.

Но като стана въпрос за жени, веднага се сещам, че и Лили Иванова посети редакцията. В един летен следобед очаквахме примата на българската естрада, както тогава се наричаше попмузиката. Почти целият състав на Военно издателство и на „Народна армия“ се беше наредил в големия коридор на сградата, през който се минаваше за стаята на главния редактор. И скоро Лили Иванова премина с цялото си величие на истинска звезда. Едни казваха, че имала забележки към материал за нея, други предполагаха, че идва да благодари за написаното. Забави се доста много, но видяхме, че при изпращането полковник Георги Атанасов и Лили Иванова се разделиха с усмивки, явно разговорът бе протекъл дружелюбно.

Накрая не може да не припомня и някои незабравими грешки. За броя от 31 декември 1985 г., като още „новобранец“, бях дежурен по вътрешна информация. Имаше дежурни също по международна информация и по спорт. Разбира се, и дежурен редактор, и секретар. И още 6 коректорки на смяна. Затворихме броя навреме, някъде към 24,00 ч. Но още сутринта на 31 декември, вторник, се разчу из коридорите на редакцията, че е допусната грешка. В една от новините, и то с дребен шрифт, на думата КУРСА беше изпусната буквата С.

Много по-късно, вече след демократичните промени, броят с дежурен редактор полковник Константин Личев излезе със сгрешена дата, по памет – вместо юли беше изписан през октомври. След десетина дни полковник Личев като заместник-главен редактор посочи по време на редколегията редица неточности във вестника и направи няколко остри забележки към дежурния редактор Николай Гаврилов. След като го изслуша, Николай тихичко промълви – е, поне на моя брой датата е вярна.