Радослав СИМЕОНОВ
Когато дружините се отправят към фронта, близо 3/4 от опълченците са облечени със собствени дрехи и са почти с голи ръце.
Сто и десет години след края на Балканската война ние, днешните съвременници, все още
с почуда и удивление
разгръщаме пожълтелите страници на историята. Едва току-що възкръснала, младата българска държава дръзва да премери сили с вековния поробител. Това е войната, която целокупният български народ очаква в продължение на няколко десетилетия. Но не за да търси отмъщение за петте века османско владичество, а за да освободи от веригите „брата роб отвъд Рила и Пирин”.
Затова и тази война често пъти се разглежда като апотеоз на Българското възраждане. Затова по време на войната главно действащо лице се оказва обикновеният български войник, който стъписва и изумява немеещия свят със своите героизъм, жертвоготовност и патриотични добродетели. Но редом с Българската армия във войната вземат участие и около 20 хиляди българи от Македония и Одринска Тракия, които
не искаха да получат свободата си даром
и със скръстени ръце.
Идеята за създаване на войскова част, съставена само от македоно-одрински емигранти в страната, пръв формулира през февруари 1911 г. майор Петър Дървингов – помощник-началник на Разузнавателната секция при Щаба на войската. В един свой секретен доклад той формулира тезата, че емигрантите, които нямат военна подготовка и мобилизационно назначение, могат да подпомагат армията с действията си като разузнавачи, преводачи и водачи. Но най-същественият елемент в доклада предвижда сформирането на бойни опълченски дружини по аналогия с Българското опълчение от времето на Руско-турската освободителна война.
Въпреки че Дървингов лично запознава с идеите си началник-щаба на армията генерал Иван Фичев, първоначално те не се посрещат с одобрение. Едва на 18 септември 1912 г., т. е. един ден след обявяването на мобилизацията, той получава разпореждане да пристъпи към
формирането на партизански чети
и отряди. В своите разчети Дървингов предвижда снабдяването на опълченските дружини с планинска артилерия. Това според него би им дало възможност да участват в бойните действия за овладяването на Пиринската и Странджанската област, докато редовната армия провежда своите операции в равнинната част на Тракия.
Междувременно вестта за обявяването на войната привлича към София хиляди българи – бежанци от Македония и Одринско, които горещо желаят да се включат като доброволци. Към столицата прииждат и българи, живеещи в Европа и Америка, както и много чужденци, споделящи патриотичния патос на българите – арменци, руснаци, румънци, сърби, черногорци, чехи, италианци и др. Сред най-емблематичните чуждестранни участници се отличават „швейцарецът с българско сърце” Луи Айер – основател на модерните гимнастически дружества в страната, както и арменските национални герои Андраник Озарян и Карекин Нъждех. Поради множеството арменски доброволци, чийто брой надхвърля числото 250, по-късно в хода на войната е
обособена специална арменска рота
На 19 септември 1912 г. Изпълнителният комитет на македоно-одринските благотворителни братства призовава всички доброволци да се съберат в района на днешния столичен квартал „Лагера” (всъщност кварталът придобива това си име точно заради тази акция). За кратко време там се стичат над 5 хил. души с най-различни възраст и занятие. Още тук започват техните военно обучение и подготовка за изпращането им към фронтовата линия.
Няколко дни по-късно със съгласието на военното командване Дървингов създава Щаб на партизанските отряди. Като негов достоен съмишленик и съратник се изявява един друг български офицер, също родом от Македония – подполковник Александър Протогеров.
Тъй като броят на желаещите да се запишат за доброволци продължава главоломно да расте, Щабът на партизанските отряди е трансформиран в Щаб на опълченските дружини. На 25 септември със заповед на Действащата армия
генерал Никола Генев е назначен за командир
на Македоно-одринското опълчение (МОО), а за негов помощник – подполковник Протогеров. През следващите няколко дни „за носене на службата” към щаба на опълчението са зачислени общо осем офицери, сред които личат имената на поручик Димо Аянов от 24-ти Черноморски пехотен полк, подпоручик Никола Лефтеров от 8-и Приморски пехотен полк, подпоручик Иван Минков от 1-ва пионерна дружина и др.
Числеността на доброволците надхвърля 6500 души, разпределени в 6 дружини. Първоначално дружините получават за названия имена на градове в Македония и Одринско, прочули се със своето революционно минало, а след това и номерация – 1-ва Дебърска, 2-ра Скопска, 3-та Солунска, 4-та Битолска, 5-а Одринска и 6-а Охридска. Това обаче не означава, че доброволците трябва да произхождат именно от тези населени места.
До началото на октомври успоредно с шестте опълченски дружини е сформирана и инженерно-техническата част на новата войскова единица с няколко отделения (телефонно, велосипедно, телеграфно, хелиографно, техническо, обозно и др.). Поради
прииждането на още доброволци
до началото на бойните действия са структурирани още 6 опълченски дружини – 7-а Кумановска, 8-а Костурска, 9-а Велешка, 10-а Прилепска, 11-а Серска и 12-а Лозенградска дружина, като дванайсетте дружини съставляват общо три бригади, а личният състав на МОО възлиза на около 15 хил. души.
Родолюбието и жертвоготовността на македоно-одринската емиграция далеч надхвърлят визията на държавната политика, която твърде късно съзира техния потенциал. Когато дружините на МОО се отправят към фронта, близо 3/4 от опълченците са облечени със собствени дрехи и са почти с голи ръце. Едва в края на октомври Военното министерство успява да достави от Русия 20 000 пушки система „Бердана” с по 500 патрона на пушка.
Към края на октомври–началото на ноември 1912 г. частите от МОО получават първите си бойни задачи на тракийския военен театър. Първа бригада участва в освобождението на градовете Кешан и Малгара, втора бригада настъпва по направлението Димотика–Дедеагач. Но най-впечатляващ е бойният път на трета бригада под командването на подполковник Протогеров, която е в състава на Кърджалийския отряд. Тя участва в битката при Балкан тореси и при
пленяването на корпуса на Явер паша
при Мерхамлъ.
Във втората фаза на войната опълчението е включено в състава на новосформираната IV армия, когато то допринася за отблъскването на турския десант при Шаркьой на Галиполския полуостров. По време на Междусъюзническата война опълченците се сражават на територията на Македония и записват нови героични страници в българската военна история.
