Военните медици стъпиха първи в потъналите в човешка мъка разрушени турски градове, получиха благодарността на хората
След 11 дни успешно изпълнение на медицинската си мисия в най-разрушените от земетресението градове на Турция, двата екипа на ВМА кацнаха на летище „Враждебна“. Сред първите хора, които тръгнаха по пистата към тях да ги посрещнат бяха и членовете на семействата им. Преди 11 дни майор д-р Цветан Станимиров, капитан д-р Синан Емин, старшина Мария Борисова и младши сержант Илия Деков отлетяха към бедстващите райони само 2 ч. след решението на правителството да помогне на съседите ни. Всъщност, първите, които журналистите срещнахме, бяха членовете на екипажа на „Спартан“-а, майор Веселин Асенов, командир, и капитан Дечко Узунов, помощник-командир, който върна двата екипа на ВМА обратно в София.
Този ден екипажът на самолета, както се изразиха членовете му, беше летял 2 отсечки по 3 часа и една отсечка за 1 час, пренасяйки помощи за бедстващите райони в Турция и Сирия, общо 7-часов полет. „На борда ги посрещнахме много уморени, бяха от най-дълго останалите в тези спартански условия“, казаха летците за медиците.
Медиците посреща началника на ВМА генерал-майор проф.д-р Венцислав Мутафчийски, който каза пред журналисти: За пореден път нашите хора бяха на ниво. Заминаха с цялото оборудване, което ВМА има в готовност по всяко време. Бях сигурен, че ще откажат да се върнат първата седмица, допълни той. Тогава д-р Станимиров казва: „Ние имаме още работа“. А още при възникване на ситуацията в Турция ВМА е в готовност с още 4 екипа. И с възможности да изпраща и още, защото разполага с хора с достатъчно опит.
Двата екипа от Модулните военномедицински формирования за осигуряване на медицинска помощ при бедствия, аварии и катастрофи
от летището в Адана заминават направо към разрушените части на града
Българските спасители слагат обезопасителните ленти на една от сградите и осигуряват осветлението с генератор. Задачата си получават от структурата на турската агенция за бедствия и кризи. По-късно идват и от турската полиция. Най-драматичното усещане е от наобиколилите ги хора, близки на пострадалите, които сядат зад тях и очакват с надежда, с часове и дни. „Това болезнено очакване зад гърба ни беше страшно и надеждата в очите на хората, която преминаваше в примирение“, казва днес Мария Борисова.
Но това е само подготовката по пътя им към Хатай, където попадат в Апокалипсиса – целият град е сринат, няма дори улици, като на война.
Всеки от членовете на екипите високо оценява на терен значението на многото учения и на опита от участието в мисии. Д-р Станимиров смята, че са били изненадани само от мащаба на бедствието и гледките от разрушенията и човешкото страдание. Но по отношение на чисто медицинската си работа с колегите му не са излезли от алгоритмите, които следват в ежедневната си дейност като активни лекари и медицински сестри във ВМА, които работят в спешност в пълен обем всеки ден. И всекидневната ни работа, и тренировки, и участието ни в мисии ни правеха максимално подготвени за това предизвикателство, включително психически, смята д-р Станимиров, който от 2001 г. работи в Първа коремна хирургия на ВМА, където по-късно се включва и д-р Емин. В Турция те са очаквали политравматични пациенти.
Постепенно се включват все повече турски и други чуждестранни екипи. „Медицината и в частност хирургията е колективен спорт, а често работата ни е мултидисциплинарна, налага се да дойдат и други специалисти“, споделя д-р Станимиров. Това е така и в екипите, сертифицирани по стандартите на НАТО като боеготови, които се придават към някоя полева болница.
Мария Борисова също оценява високо качествата, и комуникацията, която са изградили с колегите си именно при различните учения със структури на Българската армия – на Сухопътните войски и на Военоморските сили. Когато всяка минута е решаваща е ключова организираността и действието по стандарти и процедури. Това е помагало и при комуникация със спасителите, но и с властите на място, които им разпределят задачите. Това гарантира и собствената им сигурност и безопасност, но и полезността им в помощ на местното население.
„Ние изпълнихме задачата си, въпреки че в сградите, в които българските спасители разчистваха, нямаше оцелели хора“ казва Мария. Но с колегите си не допускат да има пострадали и жертви и от екипа на военнослужещите, и от спасителите от Столичната община, които редом с другите спасителни екипи са подложени на рискове от травми и от запрашаването. За тези дни са били на повече от 20 обекта.
Д-р Емин, говорейки на местния език, съдейства на спасителните български екипи, особено в първите часове и дни, докато все още няма достатъчно организирани от местните институции преводачи. Владеенето на местния език от него е било предимство и за медиците от ВМА. Спомня си гостоприемството и сърдечното отношение на местните хора, въпреки шока от бедствието: питали ги дали са осигурени с необходимото. Докато били първо с надеждата да извадят близките им живи, а след дни-поне телата им, за да ги погребат и почетат за последно. Това че чуждестранните екипи бяхме там, им дава кураж, че не са сами в мъката си. И че цял свят откликва на призива за помощ, а съседните им страни-светкавично. Д-р Емин чува разговорите им и още по-добре разбира мъката на хората.
Мария Борисова споделя, че
най-трудното било да се абстрахираш от болката на хората
така че адекватно да изпълниш задачата си. На това те научава службата в армията. Много помага и единочалието, пести се всяка секунда. Мащабът на засегнатата територия в Турция им донася по-различен опит.
Опитът оттам още веднъж показва, как медиците, спасителните екипи и органите на реда при такова бедствие работят в синхрон и при съгласуване на действията на всички с всички. Дните в епицентъра на трагедията поставят медиците от ВМА с една крачка напред в собствения им опит за реакция.
Една човешка трагедия, която и на хората, непострадали физически, се отразява психически. Много хора са диагностицирани с посттравматично стресово разстройство, масово явление сред пострадалите от земетресението и тепърва психолози ще работят с тях. „Това, което на нас ще ни се запечата сред този Апокалипсис, е задружността и отзивчивостта на хората, поддръжката на общността – всеки беше готов да дари и помогне на непознати хора“, казва д-р Станимиров. Потвърждава го Илия Деков от Клиниката по анестезиология и реанимация: „Няма човек, който да може да забрави видяното в Турция: колко задружен народ са турците и не само на нас и ни помагаха, както и с каквото могат. А на терен винаги трябва да мислиш бързо, точно и ясно, на минутата. Което нашият екип успя да направи може би в сто процента от случаите“, обобщава най-младият член на екипа.
