Да бъде лекар „решил” още като дете, а да е военен лекар –когато като специализант вижда възможностите на системата за работа във ВМА „отвътре”. С което мечтата от детството му в родопското село Дюлица, Кърджалийско, започва да се сбъдва. И днес е негова съдба: от 2012 г. е цивилен специализант във ВМА, в Първа клиника по коремна хирургия, а от 2014 вече е и офицер.
Преминава през стъргалото на мисията ни в Афганистан за 7 месеца през 2019 г. в базата в Кандахар. Опитът е от работа в обстановка с международни екипи. И е различен от участия в учения. В реална бойна обстановка, с терористични атаки, най-силни в тази област. Осигуряват медицински нашия контингент и контингентите от другите натовски държави съвместно с колегите от американската болница „Роля 3”. Опитът е от евакуациите, от триажа на терен в златния първи час – ти избираш на кого трябва да помогнеш. Имало е случаи на масово ранени от взривно устройство военнослужещи, спомня си днес д-р Емин. Жестоката истина е, че военен лекар се учи на война.
И така, с този опит в разрушените турски градове д-р Емин и колегите му имат представа какво могат да очакват. Подготвени са и психически, важно в апокалипсиса след земетресението.
Първият урок е, че трябва „да се цепи секундата”. Както екипът от военни медици се организира и тръгна от летище Враждебна оптимално бързо. Независимо че сутринта на този понеделник д-р Емин тръгва обичайно към операционната. А на мястото на земетресението започва обратното броене и всяка минута намалява шансът да спасиш живот. И спасените хора да оцелеят. Така че първият урок от мисията в разрушените градове е за борбата срещу времето. Екипът им докладва на структурата за борба със стихиите (AFAT) възможностите си да се включи в спасяването. А в първите часове и дни с шока от случилото се недостигът на хора е навсякъде. Когато независимо от огромните ресурси и кадри на държавата институциите са парализирани – урок втори. След българския екип пристигат спасители от страната, но разпределението им е може би най-тежката част в организацията. И това е урок.
Медиците ни вървят по стъпките на българските и турските спасителни екипи, които разчистват руините, където има надежда за човешки живот. Лекарите ни са в готовност да помагат на ранените преди евакуация към болниците.
За д-р Емин, който владее местния език, му причинявала болка изчезващата надежда в думите на очакващите спасяването на своите близки, с изтичането на часовете. Професията на д-р Емин в Първа клиника по коремна хирургия е динамична всеки ден. Не е само случаят на заминаването в разрушените турски градове. Затова и понятие „твърди планове” няма. Но това е банална истина за професията на военния хирург. А неминуемо кариерата на всеки военен лекар преминава и през мисии – планирани и непланирани. Това д-р Емин го е приел като съдба. Семейството му – също. „Лесното” е, че съпругата му, медицинска сестра, познава всекидневието в болницата отвътре.
Д-р Емин говори за бъдещето с надежда да няма големи бедствия. „Но ние сме насреща, затова е ВМА в този формат, с военни медици в екипа си”, казва той. И смята неизвестността за най-голямото предизвикателство пред тази най-мъжка професия, каквато е тази на военния хирург. Надеждата му е в това, да свикнат да я управляват с всичко, което знаят и владеят професионално.
В Клиниката по анестезиология, реанимация и интензивно лечение към ВМА младши сержант Илия Деков работи от 3 години, а от половин година е под пагон. Не е по приказките и предпочита пред тях и най-тежкото дежурство. Избира професията на медицинска сестра, но смята, че особено в сферата на реанимационните грижи освен милосърдие към пациента трябва и характер, за да се съхраниш. Защото в реанимацията, в интензивните грижи, случаите са изключително тежки. И с етикета „милосърдни до болка” няма как да запазиш сили за следващия пациент. Смята, че далече от медицината рядко се поглежда на медиците и като на обикновени хора, които съпреживяват съдбата на всеки пациент. С характера на работата си обяснява и славата на по-черното чувство за хумор, което се вменява на колегията. Но може би то противостои на болката и страданието, които срещаш в клиниката.
Илия Деков не е много съгласен с неприемането да си мъж в т.нар. женска професия на медицинска сестра. А особено в работата на интензивните звена се изисква направо мъжка сила. В клиниката им тази професия упражняват още двама негови колеги. Там пациентът е като дете, за което се грижиш „от главата до петите”, до бръсненето на мъжете, казва той. И споделя разбирането, че при операция и в първите грижи след това анестезиологът и анестезиологичната сестра са „от страната на пациента“.
И пациентите го усещат. При операция с местна упойка често той и колегите му разговарят и успокояват притесненията им, дават им психоемоционалната си подкрепа, докато пред очите на оперирания е само един зелен чаршаф.
За задължителни качества в професията си Илия определя умението да запазваш спокойствие и да реагираш на секундата. Във фамилията му преди него няма нито медици, нито военни, чийто пример да следва. Всъщност Илия искал много да стане рехабилитатор, но „на косъм” се разминава с мечтата си. Решава „да не опропастява една година от живота си и записва специалността „медицинска сестра”. И когато след първата година като студент започва да работи като санитар в болница, осъзнава разликата: рехабилитаторът помага на пациента в определения час, но след това време си тръгва, а медицинската сестра е постоянно до него и му помага по всевъзможни начини до края на престоя в болницата. Искрено харесва сегашната си професия, но твърди с право, че не той, професията го избира.
Ако все пак Илия е имал голяма детска мечта, тя е била да стане войник. И още през четирите години на следването и след него е искал да работи във военна болница. Имал е и стаж във ВМА, но при завършването му шансовете за това били равни на нула. И започва работа в сърдечна и в обща реанимация в други болници и макар софиянец, трупа стаж в Пловдив.
Стереотипите, които до днес съществуват у хората по отношение на привидното противоречие „един мъж в женска професия” не разколебават Илия. Има и какво да специализира занапред, каквато възможност е отворена за колегите му във ВМА за специализация за операционна и за анестезиологична медицинска сестра. Приема го като шанс за развитие и казва, че иначе човек се учи всеки ден в клиниката и „краде занаята” – от когото каквото може. Приема себе си за амбициозен човек, но без фикс идеи и в разумни граници. Има планове, но никога не знаеш какво ще ти предостави животът – като опит, изпитание и уроци, смята Деков.
Такъв урок е случилото се в Турция земетресение и мисията на военните медици за повече от 10 дни в разрушените градове. А уроците оттам са много. Защото въпреки постоянните тренировки и обучения тук никой от четиримата медици не е бил готов за видяното в Адана и Хатай. Шок за него остава образът на босите деца в късните часове на нощта при минусова температура до разрушените им домове, порутените сгради с детски играчки…
Много му помогнало, че екипът, в който са и майор д-р Цветан Станимиров, майор д-р Синан Емин и старшина Мария Борисова, е наистина с голям опит – от мисии от Афганистан, а старшина Мария Борисова може би е „с повече летателни часове, отколкото аз имам трудов стаж”, казва със смях Илия. И споделя, че първата си и внезапна мисия приема за късмет. Вече има и план – да замине на мисията в Мали, която очаква да е още една школа.
