А „полковникът от запаса” продължава да радва зрителите си в киното и театъра
Антон Радичев, актьорът, който получава следващата седмица голямата награда „Икар” на Съюза на артистите за изключителен принос към българския театър, не е тръгнал директно към сцената. Но и само трите роли, които изиграва в три пиеси на Йордан Радичков в Народния, както и тази във филма „Оркестър без име” и многобройните образи в телевизионното шоу на БНТ „Клуб НЛО” стигат, за да се разпознае името му. А филмите с участието му са над 40, спектаклите – десетки и десетки. Истината е, че на малки стъпки момчето от Тухла маала в София, сега – районът на Южния парк, където имало тухларски фабрики, още от училищните години, а после и в казармата застава пред публика. Първо в новогодишните програми, после правил и скечове, а в армията изпълнявал и песни.
Отначало там се изявява като лекоатлет. Но когато спечелилият шесто място в състезанието „задминава” него, класиралият се първи и незаслужено заминава на армейски състезания в Унгария, любовта с атлетиката се разпада. И отказва твърдо на треньора си, „щом и тези неща стават с връзки”.
И дори се разминава на косъм с това, да не избере актьорската професия. По една причина – защото в школата за младши сержанти в поделението в Суходол като радист е сред най-добрите: сто и няколко знака приема в минута и толкова изпраща, казва той и го „изиграва” в гримьорната, където записваме интервюто. На 19–20 г. е „началник радиостанция” с шофьор и подчинен на разположение в джипката… И след уволняването със самочувствие подава документи да работи на товарен кораб, където вторият по важност е радистът, който свързва кораба с целия свят, а поназнайвал и английски. Така си мечтае уволнилият се младши сержант, но съдбата си знае работата и документите пристигат седмица след срока…
Междувременно се включва в строителството на „Нефтохим”, лепи и плочки. И ако колегата му Кирил Господинов не го беше изиграл във филм, той можеше да бъде идеалният „баш майстор”. Ето, оттам започва, като в една добра пиеса, завръзката. Защото като в приказка, от първия път го приемат във ВИТИЗ в актьорския клас на проф.Филип Филипов. И след години, очаквайки задължителното си разпределение към някоя провинциална сцена, дипломиралият се току-що Радичев получава писмо, че е поканен в първия ни театър за назначение. Приема го като нечия шега и за всеки случай след две седмици проверява… И от 19 август 1974 г. досега, почти половин век след първата си роля в „Деца на слънцето” на Горки редом с Ванча Дойчева и Любомир Кабакчиев играе роля след роля в този салон, с тази трупа.
После влиза в киното, работи с най-известните ни филмови режисьори и актьори. Много крилати фрази оставят героите му в българските филмови ленти, като „Защо той мене ще ме цака с топла бира…”. Както и репликата на полковника от запаса, участвал във военна мисия, от сериала „Етажна собственост”: „Те си мислят, че като бяхме в Камбоджа, съм останал без ракия… Абе, аз си направих казан от две ракети „земя–въздух”. Лошото е, че едната от двете не беше съвсем обезвредена. И най-жадните си отидоха…”
И в театъра, и в киното доказва, че е еднакво добър и „в сериозни, и в несериозни роли”. Макар че кой не иска да се разсмее с комедийните му образи.
След ролите му в „Опит за летене”, „Януари” и „Суматоха” на Йордан Радичков заслужено му излиза име на Радичков актьор. Има ключ към неговия, Радичков свят, казва днес Антон Радичев. Силно цени приятелството с големия писател, като истински късмет в живота е срещата им. Спомня си думите му: „Как не съм се сетил да напиша това, което ти тази вечер импровизира, ти импровизираш в стила на автора, на режисурата и в стила на твоя образ. Ще те черпя една водка за това, което ти самият измисляш на сцената.” Актьорът днес допълва: и доста водки ме почерпи през годините, значи и доста импровизации съм направил в различните Радичкови роли… Като например репликата „Буферите на влака” се преврърна в „Буферите на влъкът”, съвсем според северозападния диалект. Казва, че сега още му напомнят подобни импровизации.
И разказва, че разбира света на Радичков, който за разлика от други, „ревниви” към текстовете си автори, помни като толкова освободен човек. Тогава актьорът казва, че играе в „Опит за летене” под режисурата на Младен Киселов само 7 години след влизането в трупата и получава за ролята си национална награда за актьорско майсторството. А с „Опит за летене” обикалят света. Дори в Германия публиката се смее от сърце на Радичковите герои. Макар че подозират, че след случай на преминаване на границата от човек с балон от Източен в Западен Берлин, може би не е толкова измислена и историята в пиесата…
Актьорът казва, че не мечтае за роли, в каквато го разпределят, старае се да я направи истински, искрено и с голямо удоволствие. За да достави такова удоволствие и на всеки зрител в салона. А и за една актьорска биография и три постановки на Радичков стигат, за да я осмислят…
На международния ден на театъра, на 27 март, директно от сцената на Народния театър ще видим на телевизионния екран на БНТ връчването на „Икар” на големия Антон Радичев.
„Колекцията. Откритието” на „Шипка” 6
Или за възрожденския дух на една българска фамилия
Като в криминален роман една след друга се осветяват различни страници от съдбата на една колекция на българската живопис от началото и средата на ХХ в. Осветява я изложбата „Колекцията. Откритието” на „Шипка” 6 в София. Организират я галерия „Роял” и Съюзът на българските художници. До този ден картините са събрани и съхранени в хамбургската къща на българската фамилия Бояджиеви.
Изкуствоведът от Националната галерия Анелия Николаева, куратор на изложбата, разлиства лист по лист историята на тази колекция. Създателят й Иван Бояджиев (1888–1972) завършва „Финанси и търговия” в Берлин и се завръща в бащината си фирма „Иван Йорданов и синове”. В началото на ХХ в. явно тя е сред най-големите ни външнотърговски фирми. Защото внася на българския пазар печатни и други машини от Германия, радиоапарати от САЩ, мотоциклети от Великобритания. По-късно синът на Иван Бояджиев също заминава да учи в Германия и остава там. През 1959 г., след смъртта на съпругата си, Иван Бояджиев заминава при него и отнася със себе си голямото количество картини, което днес виждаме и ние.
Какво мотивира един типичен представител на младите, образовани и състоятелни в началото на миналия век българи да влага пари в изкуство освен евентуалната висока възвръщаемост… Ключът към отговора е и в силното приятелство между търговеца и един от най-големите ни художници Никола Танев. Страстта тръгва с откриването на модерната „Галерия на шестте”, чиято идея е на Танев, в един от магазините на търговеца на „Търговска” 2. Но нищо нямаше да се разбере така категорично, ако синът не беше описал на един от гърбовете на картините връзката на баща си с галерията. Тогава се отключва и интересът на Иван Бояджиев към творбите на художниците, сам посещава ателиетата им и избира някои от тях. Най-ранната картина в колекцията е на Антон Митов (от 1891 г.), която също е откритие за живописта ни, а освен 28-те платна и рисунки на Никола Танев са изложени и творби на Борис Денев, Александър Мутафов, Константин Трингов, Бинка Златарева.
Събитие е да се види тази колекция, съхранена и неразпиляна през годините. Вероятно това е и единственият ни шанс да я видим цяла. Жалко че държавата няма възможността да направи такава изключителна откупка…
