Ивайло ПАШОВ
Поделение 32820 – Бяла черква, е най-високо разположеното от всички в системата.
Студеното начало на пролетта ме провокира да разкажа за едно от легендарните, но и сред най-тежките за служба бивши поделения на Зенитно-ракетните войски (ЗРВ). Правя го чрез спомените на майор Пламен Миневски от управлението на Зенитно-ракетната база от състава на Военновъздушните сили, чиято служба започва в поделение 32820 (до 1978 г. – 90170) – Бяла черква, на някогашната Втора зенитно-ракетна бригада (2 зрбр).
Роден е през 1970 г. в Пловдив. Завършва Руската езикова гимназия в града, а през 1993 г. – ВВУАПВО „П. Волов“ – Шумен, специалност ЗРВ. Назначен е за старши техник в под. 32820 – Бяла черква, и служи там до 1999 г. След това е назначен за старши техник на ЗРК „Волхов” в Зенитно-ракетен дивизион в района на с. Трилистник. От 2003 г. е старши помощник-началник в оперативна служба, а от 2006 – оперативен дежурен в командния пункт (КП) на 2 зрбр в района на с. Труд. Съкратен е от армията през 2008 г. През 2010 г. е възстановен на военна служба на същата длъжност (КП вече е в състава на 1 зрбр). От 2013 г. е прехвърлен в управлението на 1 зрб в София.
Поделение 32820 – Бяла черква, е най-високо разположеното от всички в системата на ЗРВ (1700 м надморска височина). То е създадено през 1961 г. с дислокация в района на курортна местност „Бяла черква“ и въоръжено със ЗРК СА-75М „Двина” (развърнат декември 1962 г.). Спомените си за него споделя майор Пламен Миневски, чиято лейтенантска служба започва там: „Позицията на дивизиона беше разположена по северния дял на Чернатица (трети по размери и височина планински рид в Западните Родопи), над с. Ситово. На отсрещния планински дял беше и кулата Снежанка (2100 м), която добре се виждаше от позицията ни. Най-близо до нас се намираше Белочерковският манастир „Св. св. Апостоли Петър и Павел”, изграден в горния край на местността Бяла черква, над хижите и вилните зони. С нейното име наричаха и дивизиона. Малко по надалеч (на 2,5 км) и доста по-ниско надолу по склона (на 1200 м надморска височина) се намираше и с. Ситово. До него обаче се стигаше само по много стръмен горски път. Спускането дотам и обратното изкачване изискваха сериозни усилия. Затова транспортният маршрут до поделението минаваше другаде – от Пловдив през с. Белащица, покрай хижа „Здравец” и манастира.
Дивизионът първо е бил развърнат на временна позиция, разположена на 5–6 км от по-късно използваната. Там личният състав изкарва една зима. Но тъй като са били буквално на ръба на рида, това е създавало проблеми – от чисто битови неудобства до затруднения при работата с техниката. Отделно местността не е съответствала на изискванията за позиция за станцията за разузнаване и целеуказване на „Двина”-та, а районът е ограничавал маневрирането на транспортно-зареждащите машини и бъдещото изграждане на сгради и съоръжение за допълнителна свързочна и транспортна техника. Затова е преместен на по-благоприятна нова позиция под билото на Чернатица. Заради изоставените временни постройки старата му локация остава известна като „Бараките”.”
Но и новото място условията не са леки. При нормални климатични условия трансферът от Пловдив дотам отнема 2 ч. А при зимна обстановка бойното дежурство в поделението се дава на принципа, който го завари горе снегът, остава, докато не го сменят. „На мен най-дългото ми стоене беше, като застъпих един понеделник и отстъпих във вторника, но на другата седмица. Традиционно зимата се събирахме по обяд в караулното, за да чакаме ще дойде ли нов наряд. Често получавахме обаждане от колегите от някоя хижа по маршрута, че заради преспите не могат да продължат и се връщат”, разказва ракетчикът.
По думите му в началото (1962 г.) има идея за кадровия състав да се изгради гарадок в района на манастира. Но се оказва, че не може да се прекара питейна вода и нормална канализация. Затова офицерите и сержантите са разквартирувани в новопостроен военен блок в с. Белащица. Дълго време има строг режим на напускане на района с оглед на спазване на строгите нормативи за явяване по тревога и извозването до поделението, което започва оттам. С отпадането на ограниченията за постоянно присъствие на личния състав пътуването вече се извършва с автобус по маршрут от Пловдив. Ала зимата той рядко може сам да стига до дивизиона. Понякога го тегли влекачът на поделението (верижен АТС) или хората се прехвърлят на камион. Друг път рейсът остава в Белащица, а оттам транспортът нагоре е само с АТС-а, УАЗ-ка или с КРАЗ. Според условията.
Майор Миневски казва, че в сложните зимни условия не всеки ден в поделението могат да се качват всички кадрови военнослужещи: „Когато се знаеше, че ще се пътува с УАЗ-ката, отиваше само наряда и тези с по-спешна работа. Тази специфика провокира хората да са много подредени. Имаше добро предварително планиране – особено при провеждане на периодичното техническо обслужване за пролетно-летния или есенно-зимния период. И понеже всички бяха много натоварени, нямаше време за странични занимания като клюки и харесване – нехаресване.
Самият път до дивизиона имаше много трудни завои и повечето от тях си имаха имена. Например „Докторов завой”, „Чилов завой” и т.н. Един даже беше с две названия в зависимост от посоката на движение. Наименованията идваха от фамилиите на хората катастрофирали, поднесли или аварирали там. Докато служих там още 1–2 завоя бяха „кръстени”.
Асфалтираното шосе свършваше при манастира. Оттам до поделението трасето беше с макадамова настилка. Но след като районът активно да се използва от горските за дърводобив, последният участък силно се амортизира и още повече се затрудни придвижването. Дотолкова, че почти на всеки две години се налагаше да бракуваме по един автобус.
Снегът на Бяла черква се задържаше по половин година и по всяко време можеше да завали. Само лятото знаехме, че няма да ни изненада. Ето защо голяма част от ежедневието на наборните войници минаваше в копаене и риене на натрупаната снежна маса. Поради това заснежените превозни средства и зимното облекло, носено дори през пролетта, беше произлязъл и прякорът на военнослужещите там – белите мечки.
Наборниците се подбираха главно от метематическите гимназии и от техникумите в Пловдив и от родопските села. С идеята първите да учат другите. Сред тях имаше различни майсторчета (напр. дърводелци), готвачи, дори скиорчета от скиучилището в Чепеларе. До 1993 г. постъпваха и софийски набори. Клетвата даваха с новобранците им от останалите поделения на 2 зрбр на летище Граф Игнатиево. В онзи период и „войската”, и офицерите, и сержантите служеха здраво. Турската и гръцката авиация периодично влитаха у нас, имаше много тревоги за нарушаване на въздушното пространство.”
От 1962 до 1982 г. дивизионът е въоръжен с 5-кабинния вариант на комплекса „Двина”. През 1982 г. след превъоръжаване на част от дивизионите на ЗРВ с новодоставени ЗРК С-75М „Волхов” на поделението е предаден един от освободените 3-кабинни СА-75М, който заменя дотогавашния. Старият комплекс е преработен в имитационен и негови компоненти са развърнати на лъжливата позиция, изградена на 2–3 км от основната.
„Белочерковската „Двина” беше първият такъв комплекс у нас, боядисан в трицветен камуфлаж. Дотогава техниката се прикриваше с маскировъчни мрежи. Но в условията на ниски температури и тежко обледяване мрежите се превръщаха в… дебела ледена арматура. След дълга борба с този проблем в края на 80-те години се получи разрешение за камуфлажното боядисване на техническите елементи, които са на открито. Направи се консултация със специалисти в авиобаза „Граф Игнатиево”, изготви се цветова схема, подобна на авиационната и специалисти го извършиха.”
До промените дивизионът провежда 9 бойни и експериментални стрелби на полигона „Ашулук” в бившия СССР. След това те се пренасят на полигон Шабла. Там от 1991 г. до 1995 г. експериментално са изстреляни десетки ракети М-11Д (преработена „двинска” ракета) за утвърждаването им като мишени. През 1996 г. белочерковският ЗРК „Двина” е доработен за използване освен като боен и като мишенен комплекс за пуск на ракети мишени М-11Д. В качеството на такъв е използван при стрелбите през 1996 и 1999 г. (за последно).
Междувременно през 1997 г. поделение 32820 – Бяла черква, е свалено от бойно дежурство и предислоцирано в района на поделение 32090 – Трилистник. От двете през 1998 г. е формирана 9-а група дивизиони от състава на 1 зрбр, която просъществува до 2001 г. Белочерковският СА-75М е снет от въоръжение година по-рано и по-късно бракуван.
