Наред със Санта Муерте – Светата Смърт, местните почитат Свети Юда, а институционализираният католицизъм мери ръст с езическите ритуали от миналото.
Първото нещо, което прави впечатление в Мексико още от летището, са лицата на хората. Очаквах местните да са поне малко като в Бразилия – съхранен букет от раси, но нищо подобно. Тук индианците не са изтребени или напъхани в резервати подобно на побратимите си в САЩ. Холивудската представа за небръснати мъже с тлъсти мустаци и широкополи шапки, които се стрелят в прахоляка заради някоя чернокоса красавица с южноевропейски черти и умопомрачително деколте, впримчено в рокля с пищни кринолини, е фарс, твърде чужд на истината. Единствените испаноговорещи с европейски черти тук са многобройните туристи от Испания, които човек се научава бързо да различава от коренното население само след няколко дни престой в мексиканската столица. Тук видях хора с лица, които можеш да срещнеш в Малайзия или Индонезия, а един екскурзовод, който срещнах впоследствие, спокойно би могъл да мине за папуас, ако плоската му физиономия бе украсена с типичните за онази част на света лабиринтоидни татуировки.
Следващият факт, който ме изненада, е огромният брой американски тежкотоварни камиони Mack с издължени муцуни, полирани решетки на радиаторите и чифт ауспуси, разположени вертикално от двете страни на кабината.
И птичите песни… Рано сутрин, когато уличното движение още спи, Мексико е вълшебство. Там, където в парковете и по тротоарите растат палми с листа като избухнала заря и един вид дървета с много красиви люлякови цветове, можеш да чуеш звъна на катедрална камбана и песен на талантливи птици. Изобщо в Мексико и цветовете са по-ярки, а птиците и дърветата сякаш се стараят повече. Но не могат да се сравняват с горската песен на България, разбира се.
Още на следващия ден след петнайсетчасов полет от София през Мадрид тръгваме на разходка из най-големия до неотдавна град на планетата. След Токио и Сеул днес Мексико Сити наброява почти 22 млн. жители и е най-голямата агломерация в Западното полукълбо.
Авеню „Хуарез“ впечатлява с високите си небостъргачи, в чиито сенки се спотайват оцелели църквици от епохата на Конкистата, правим си няколко снимки пред Националната галерия за изящни изкуства с българския трикольор, тъй като денят беше Трети март, а после – няколко произволни кадъра на паметници на коне с ездачи, прехласваме се по колониалната архитектура наоколо, която на мен лично ми напомня донякъде вида на Централния военен клуб в София. В трафика си проправят път открити двуетажни автобуси, взети сякаш назаем от Лондонското сити, нашарени с реклами, сред които като орлови криле изпъкват неповторимите сключени вежди на Фрида Кало.
Както ще установим впоследствие, ликът на най-известната мексиканска художничка присъства навсякъде – на плакати по витрините, на билбордове, в сюжетите на уличните графити, в сувенирите и върху тениските. Наред с изображението на Санта Муерте – Светата Смърт, която пък е част от ъндърграунд културата на Мексико, мистичен скелет с дълга булчинска рокля и череп, украсен с цветя във всички цветове на дъгата. Санта Муерте не е призната от официалния католицизъм, но това не пречи да бъде почитана от милиони мексиканци и най-вече от хората, които живеят на ръба или направо от другата страна на закона.
Санта Муерте се радва на висока популярност от 70-те години на миналия век насам, когато наркокартелите са в разцвета си. Наред със Санта Мария да Гуадалупе и Сан Худа Санта Муерте съставлява „мексиканската Света Троица“. Санта Мария да Гуадалупе е еквивалент на нашата Света Богородица, която се явява на един индианец пастир и проговаря на родния му език, заповядвайки му да приеме католицизма. Мълвата за видението е „обнародвана“ за нула време сред местните, които се покръстват масово и започват да посещават католическите служби. Така нареченият Сан Худа пък е Свети Юда Тадей, когото почитаме и в Православието. Той е син на Йосиф, доведен брат на Христос. Тук го наричат още „Светецът на изгубените каузи“ и за помощ му се молят всички, загубили надежда в традиционните светци.
Изобщо южноамериканският католицизъм е особен вид религия, която съчетава в себе си испанския фанатизъм и индианския мистицизъм. Потресени от човешките жертвоприношения, конкистадорите, водени от Ернан Кортес, дали началото на едно от най-жестоките посегателства върху човешката култура, като разрушили прекрасния град Теночтитлан, построен на остров в солено езеро, разграбили несметните му богатства, а от останките на ацтекските пирамиди и обсерватории построили католическите катедрали и императорски дворци.
Именно натам сме се запътили по пешеходния булевард „Франциско Мадеро“, където, за моя дълбока покруса, пушенето е абсолютно забранено. Полицейското присъствие е отчетливо, покрай нас марширува тежко въоръжен полицейски взвод, като половината от униформените са жени. Само седмица преди да пристигнем, централният площад „Цокало“ бе арена на един от най-многобройните антиправителствени протести от десетилетия насам.
Минаваме покрай внушителната Столична катедрала, където за радост на туристите се раздава група мариачи, снимаме ваксаджиите, после се улисваме по индианските шамани, които извършват тайнствени димни ритуали върху снагата на бледолика американска баба, за да стигнем до останките на Теночтитлан, от които не е останало почти нищо.
Друга изненада беше Националният музей на антропологията, съчетал в себе си три култури – маи, ацтеки и Теотиуакан. В Мезоамерика – Мексико, Белиз, Гватемала, Хондурас, Салвадор – са съществували над 2000 различни цивилизации, не само маите и ацтеките. Сапотеките са характерни с това, че не са изтръгвали сърцата на жертвите си, нито са им режели главите. Били са далеч по-хуманни. Одирали клетниците живи, като първо са ги упоявали с билки и мескал.
Далеч съм от мисълта, че на една страничка като тази мога да сътворя изчерпателен портрет на един град и държава с космополитизма на Мексико в регион, прорязан от въоръжени конфликти, корупция и наркотрафик, но смея да се надявам на любопитството ви и привързаността към човечеството във всичките му проявления.
