Странният случай с индианския католицизъм

В техните църкви свещениците са шамани, а поклонниците пият кока-кола и се оригват ритуално, за да прогонят болестите.

Преди да потеглим от Сан Кристобал де лас Касас, планинско градче с много приятен климат (температурите вечер падат до 10–15 градуса), климат, който няма нищо общо с лепкавата мексиканска жега, правя кратка разходка по тесните каменни улички, за да си купя кафе. На един ъгъл пред остъклен офис са се наредили на опашка възрастни хора, много прилича на опашка за пенсии. Мексико обаче е държава без пенсионери. Да, пенсионират се на 65–70 години, тоест уволняват ги от работното място на тази възраст, след като са работили в продължение на четири–пет десетилетия, но възрастните хора тук не получават пенсии от правителството. Пенсии получават само хора, които са се осигурявали в частен фонд, какъвто малцина, предимно градски жители от столицата, могат да си позволят.

Отпътуваме за Сан Хуан Чамула. Безпроблемно придвижване, слънчеви пъти­ща, стари дървени заграждения и „ранчитос“ с керемидени покриви, палмови градини, бананови плантации, пеперуди и ястреби, носещи се в безоблачното небе. Пристигаме, малко градче, снимаме красотата на сергиите на пазара: ку­пища разноцветни домати, плодове, пъпеши, глинени съдове, пълни с характерния за Мексико сос моле, приготвен от подсолено какао. Местните индианци лесно се разпознават – същият ястребов профил е изобразен в стено­писите в храмовете на маите. На пазара с многобройните му сергии продават дървени маски, пържени скакалци, сладководни охлювчета в леген, летящи мравки, червеи от агаве и вся­каква улична храна от обикновени такос и тлакойос, които могат да бъдат пълни с агнешки тестиси (criadillas) или с кози черва на скара (machitos). На една маса месят тесто за такоси от синя царевица. В Мексико тя има четири цвята. Червен, бял, виолетов и син. Така е от древни времена.

Да купуваш и да продаваш, но най-вече да се смесиш с тълпата. Такава е атмосфера­та на повечето мексикански пазари. Жените, сед­нали насред плодове и зеленчуци от собствената си гра­дина, кошници с опунция, са набити и с яс­требови носове, те носят широки поли от рошава козина, по всяка вероятност козя, от някакъв вид дългокосместа порода. Малко по-натам две жени варяха в казан странен зеленчук, който миришеше на варена царевица, но не беше царевица, нещо като чушка, нещо като манго, нещо като нищо на света.

Градът е малък и беден като стотици други в щата Чиапас: мрежа от улици, площад, който изглеж­даше някак недомислен. Базиликата „Сан Хуан Баутиста“ на площада се виж­даше от всяка улица. Мъже, облечени в същите рошави елечета като полите на жените, обикалят храма и трещят фойерверки.

Чамула е из­вестно със своите странни църковни ритуали. Поклонни­ците коленичат на пода и подреждат симетрично по 50–100 свещи, след което ги палят и на светлината им пият кока-кола и се оригват ри­туално – вярва се, че го правят в знак на приветствие – и извършват възлияние с газираната напитка, като я изливат по пода на църквата, покрит с пясък и борови клонки.

Нямаше църковни пейки, нямаше свещеници, не се провеждаха литургии или официални служби. Събираха се curanderos – лечители, – и хора, които искаха да бъдат из­лекувани. Други церемониални групи напяваха монотонно, подаваха си кокоши яйца покрай лицата и телата на набож­ните пилигрими, изпаднали в limpia – пречистване, – или държаха крякаща кокошка до коленичилия поклонник, а секунда по-късно вратът й биваше извит и омекналият й, отпуснат труп се поставяше близо до свещите.

Случващото се беше смесица от предиспански тради­ции и християнски ритуали, като в резултат се получаваше обред, включващ голямо количество свещи, удушени ко­кошки и кока-кола. Като допълнение към тези ритуали същест­вува и възможността човек да получи възмездие, понеже, ако избраният светец не изпълни желанието на молителя, светецът може да бъде наказан подобно на начина, по който сапотеките и маите наказвали своите богове, налагайки изображенията им с камшици.

За съжаление, в базиликата беше абсолютно забранено да се снима, нарушителите ги грози глоба от $1000 и граждански арест от страна на доброволческата индианска полиция. Да. Изобщо не се шегувам.

Отпътуваме за Зинакантан, спокойно село със затворени врати и про­зорци, закрити с картон, с тихи улици, където единственото движение беше някое куцащо куче или пиле, кълвящо мрав­ки. Къщите са семпли, второстепенните улици – в лошо състояние; предположих, че селцето едва ли се радва на външни посетители. Оскъдно зареденият магазин го доказваше.

Ходихме да видим една симпатична баба, която тъчеше черги по доста първобитна технология. „Станът“ ѝ приличаше на хамак, не по-голям от хавлиена кърпа за лице, и висеше от тавана.

Накрая се снимахме с група деца в училищен двор. Не приличаха на ученици, приличаха на герои от романа „Клетниците“. Дадох им банкнота от 5 долара. Най-голямото момиче смачка парите в ръката си, стискайки ги в юмрук; изглеждаше унила и поти­сната.

Това е Мексико и няма какво повече да направиш по въпроса, истинското Мексико, не онова с плажовете и палмите, под които пеят щастливи мариачи.