Любомир ДЕНОВ
Трябва да поискаме от НАТО постоянно активиран член 5 за защита от чуждата пропаганда, твърди президентът на Атлантическия клуб
– Г-н Паси, България вече е 20 години в НАТО. Вие бяхте първият в Европа (а май и в света!), който призова още през август 1990-а — при това от трибуната на Великото народно събрание — за разпускането на Варшавския договор и разширяването на НАТО, и то с България. Какви емоции възникват у вас спомените за тези Ваши речи отпреди 34 години, когато и СССР беше активен световен фактор?
– Мисля повече за напред, отколкото назад.
Петте кита на Третата ни българска държава днес са членствата ни в НАТО и ЕС, финализирани през периода 2002–2007 г., които надградиха Освобождението, Съединението и Независимостта, постигнати през периода 1878–1908 г.
През периода 1990–2007 г. извървяхме „членския” етап от интеграцията ни с НАТО и ЕС. Но от 1990 г. насам винаги се питам: Коя ли ще е следващата ни национално формулирана цел, достойна да се подреди до горните 5, и да жалонира пътя ни напред?
Днес, надявам се временно (но и спешно!), националната цел е Освобождението на Украйна!
Защото Украйна е последният бушон между Русия и демократична Европа. Ако той изгори, Европа, включително България, ще застанат на мушката на Кремъл, който не търпи до себе си демокрация, ако може вместо това да я окупира.
Освен утилитарния, за да не кажа егоистичен интерес, който имаме в украинската ни битка, с нея ние изпълняваме и завета на Левски, който ни призова след Освобождението на България да освобождаваме и други народи.
– Цели 14 години, от 1990 до 2004 г., Атлантическият клуб извърши огромна по обем и несравнима по ефективност апостолска дейност. Кои основни репери бихте отличили?
– Основни репери ли…? Може би да разграничиш Зло от Добро, след което да подкрепиш Доброто! И най-важният извод, който научих първо от родителите си и след това от математиката: „Ако си проверил, че си прав, не се плаши от правотата си, дори и да си самотен в нея!”.
Имаше, разбира се, извън моралните терзания между Добро и Зло и множество незабравими моменти и дори епизоди, достойни за учебникарски показ пред най-широка публика — с Манфред Вьорнер, с папа Йоан Павел II (и двамата днес имат паметници в София), с Хенри Кисинджър, с Тони Блеър и Маргарет Тачър, Бил Клинтън, Шимон Перес, Джордж Буш–син, с Далай Лама, Йошка Фишер, с Антарктида…
Да не забравя и вдигането на трибагреника ни в щаб-квартирата на НАТО, както и трабанта на майка ми, заживял собствен европейски живот. А имаме и нови епизоди с президента Зеленски, разбира се, с легендарния Лех Валенса!
Но най-важното, предшестващо всички тях, беше въображението, с което днес искаме да заразим следващите поколения, и това е мисията на нашия младежки проект „Ало, Космос! Говори България”.
– Кои българи бяха двигателите ни за НАТО, за ЕС, за българско-американските отбранителни бази, които надградиха членството ни в НАТО и ЕС. Атлантическият клуб призова за тяхното създаване още през 1999 г., седем години преди те да станат факт.
– Атлантическият клуб и екипът ни, събрал се още през осемдесетте години, работеше с три последователни политически поколения: първото, олицетворявано от президента Желю Желев (от 1980–1997 г.), второто (през 1997–2001), олицетворено от президента Петър Стоянов и премиера Иван Костов, и третото (2001–2009) беше поколението на Царя. Всяко от тези три поколения – необходимо на и нуждаещо се от другите две — сложи по няколко тухли в стената на прогреса и на относителната стабилност, на която се радваме днес. Лично аз имах шанса да съм малка бурма в първото и третото от тези три велики поколения.
– Кое определя основните български крачки или жалони по евроатлантическия път за тези 34 години?
– Съюзническа солидарност е най-важното, което крепи един съюз, тя определя и крачките.
Ако Буш-баща ни беше поканил в НАТО, щеше да е заради участието ни в коалицията, освободила Кувейт. Ако Бил Клинтън ни беше поканил, щеше да е в отговор на молбата ни от 1997 г. и заради участието ни в защитата на Косово през 1999 г.
Но ни покани Буш-син, чийто приоритет беше антитероризмът и той ни покани основно заради политиката ни след 11 септември 2001 г., когато правителството на Царя беше на едва 7 седмици служба, а и заради общата ни работа със САЩ в Съвета за сигурност на ООН.
Впрочем струва си да издирите и публикувате писмото на Симеон II до Буш, пратено само дни след 11 септември 2001 г.
А след 2004 г. най-видимите нови крачки са, разбира се, българско-американските бази и поръчката за изтребителите Ф-16 Блок 70. Но, както Атлантическият клуб пледира от двайсетина години насам, трябва да се мисли и за Ф-35.
– Белег за какво бяха сълзите ви от деня, в който българското знаме се издигна в централата на НАТО?
– Вероятно белег на вакуум, отворил се след 14 години турбо-стремеж към току-що постигната цел, който вакуум трябваше да запълвам…
– Първите години от членството ни в пакта бяха белязани с известно орязване на военните бюджети на България. Как приехте тогава тези решения?
– Да поддържаме след разпадането на Варшавския договор армия от 120 000 души, при това непрофесионална, беше съвсем разточително и напълно неефективно.
Разбира се, оптимизация и адаптация към заплахите на деня и на днешното „утре” е желателна във всеки момент, включително и днес.
– Как оценявате днес програмата за инвестиции в армията и проектите за модернизация?
– Смятам, че днес имаме един съвсем на мястото си министър на отбраната, който подрежда „класическите” ни приоритети съвсем адекватно, като най-пресиращият е Украйна.
Но има и приоритети, които се губят както в НАТО, така и у нас: първият между тях е борбата с руско-китайската (и прочие) пропаганда. Това за България е по-критично важно, отколкото за останалите страни в НАТО или ЕС.
Затова българското правителство има дълг спешно да вмени на НАТО този приоритет. Пропагандата (поне от създаването на НАТО през 1949 г.) е поразила повече умове и сърца, отколкото атомното оръжие. И България трябва да поиска от НАТО постоянно активиран член 5 за защита от пропагандата, която е ежедневно по-опасна от нападение с друго оръжие. Пропагандата е първото и най-мощното оръжие на Злото, което е и най-подценявано от Доброто.
– На времето бяхте казал, че, след като ни приемат в НАТО, ще помагате на други държави по пътя им към членство в пакта? Дори допускахте, че един ден и Русия ще влезе в НАТО? Какво мислите по въпроса днес?
– През 2001 г. демокрацията в Русия не изглеждаше невъзможна, макар и в някакъв самобитен вид. Днес Русия се превърна в интегрална част от световната Империя на злото, след като дори установи военни отношения със Северна Корея и Иран (да не пропуснем тук „Хамас”, „Хизбула”, хутите…). Демокрацията в Русия се превърна в имагинерна утопия, поне за видимите напред десетилетия…
А колкото до нови членки на НАТО от региона — Украйна, Грузия и Молдова са задължителни кандидати, както и Босна и Херцеговина (но без Република Сръбска!)
В по-глобален план Япония и Корея, Австралия и Нова Зеландия са държави, с които Западът се допълва и се нуждаем взаимно един от друг. А това в най-висша степен важи и за Индия. Тя е ключът за победата на Доброто срещу Злото. Западът, общо взето, го знае, но виждам ембрионални признаци, че и Индия зрее за това…
Има също и условия за нов вид присъствие на НАТО и в Средиземно море, и в Африка, но да не подлагаме на чак такъв стрес въображението на съюзническите правителства в момент, в който Украйна е приоритет на приоритетите.
Обобщено, НАТО трябва да е отворена към иновативни сътрудничества с всички „добри” за защита срещу всеки „лош”, който е и потенциално злонамерен.
– Смятате ли, че и други европейски неутрални държави ще последват примера на Финландия и Швеция?
– Извън споменатите по-горе Австрия остава единствената континентална членка на ЕС, която е все още извън НАТО. Това е поправимо, разбира се, но също не е спешно! Не бих се учудил, ако Швейцария я изпревари…
Но това, което е критично важно за ЕС, е да не приема нови членки, преди да са влезли в НАТО. Това важи с особена сила за нереформирана Сърбия, чието евентуално членство в ЕС би било заплаха за целия ЕС, но особено за нейните съседи.
– Как виждате бъдещето на НАТО и България?
– Големият въпрос е за отношенията САЩ–ЕС и НАТО–ЕС. Но ще разсъждаваме по-информирано по темата едва след президентските избори в САЩ през ноември 2024 г.
Аз съм от поколението, което вярва в политики, и професията ме срещна със световни лидери – легенди, вярващи в политики. А в момента има глобален уклон към политици, вярващи в Тик-Ток. Очаквам, че изкуственият интелект ще върне правилните приоритети на масата на политическия дебат и ще компенсира дефицитите на демокрацията, избирателите и техните избраници.
