Военното образование надгражда характера, кара те да цениш свободата по различен начин
Да се върне някой от Англия, за да стане офицер в Българската армия, след като е отишъл дете и е израснал 11 години в чужда среда – не е от нещата, които се случват у нас всеки ден. Но пък е от редките симптоми за бъдещето на страната ни, защото напоследък има шанс да се превърне в тенденция. Курсантът Борис Попов е първокурсник във Военния университет (НВУ) във Велико Търново. Роден е в Черноморец, недалеч от Созопол. Бил е 3. клас, когато семейството му се преселило в областта Уест Мидландс, градчето Камък, недалеч от Бирмингам. У нас бизнесът на баща му не потръгнал, затова си намерил ниша – топлоизолациите в Англия. Преместили се цялото семейство заедно със сестра му. „Бях с български манталитет и усетих голяма разлика в начина на живот.“ Научил бързо езика. В училището му предоставили компютър. А в първия учебен ден го посрещнали с красива грамота, преведена на български от учителките му, което го изненадало.
Организацията по настаняването им била перфектна. От общината избрали най-близкото училище. „Нещата там стават с месеци планиране, подготовка, но при влизането ми учителките знаеха, че ще имат българче, и се бяха подготвили…“ – си припомня Борис.
Усещането било странно. „Попаднах в друг свят – много, много различен. Ритъмът на живота е динамичен и бързо трябва да се приспособиш. Институциите на англичаните малко повече бавят нещата, но пък стават както трябва…“
Още преди да завърши средното си училище, започнал да работи с баща си в строителството – външна топлоизолация. Научил занаята и е майстор в него. Работил и в пицария, в ресторант, във ферми, в складове. „На много места съм бил, но усетих, че Англия не е моето място. Да запиша архитектура в университета беше скъпо. Това съвпадаше с моя профил в средното училище – учих математика, физика за напреднали и триизмерен дизайн, но за университета ти трябва студентски кредит и много, много години да го изплащаш, като същевременно работиш. Нужна ми е кола и нямаше как да се вържат всичките работи…“ – си припомня курсантът Борис Попов.
Замислил да запише нещо, свързано с архитектура, в университета „Д-р Асен Златаров“, но не харесал условията. И избрал Военния университет. Защо специалността ЯХБЗиЕ (Ядрена химическа, биологическа защита и екология)? „Тя има много общо с инженерството. Можеш да научиш три занаята. Бях се ориентирал към разузнаване, но там занаят няма. Има бягане, скачане, динамично е, но е различно от това, което търсех. ЯХБЗ-то за мен бе откритие…“
Като дете баща му, дядо му разказвали случки от казармата. Запалили го, че всеки мъж би трябвало да мине подобно изпитание. „Военното изкуство те учи на дисциплина, а това за мен е важно. Дори с най-малките неща в НВУ – чистим всеки ден, ставаме рано, спортуваме, имаме занятия. Всеки взвод, всяко отделение си има старши от първокурсниците – отговаряш за 20 човека. Учи те да поемаш отговорност и други неща, които всекидневният живот вкъщи или в училище няма да те научат. Създава характер, изгражда те като човек…“ – споделя впечатления от първия си месец в НВУ курсантът.
Преди Военния университет искал да се запише в доброволния резерв. Да види дали ще успее да се справи с трудностите, понеже в днешно време казарма липсва. Баща му предложил да се запише във Военноморското училище, но специалностите не му харесали. Изкушавала го архитектурата, но пътуването от морето до столицата, необходимостта да работи, за да се издържа не били добър вариант. Следването си в НВУ определя като „следващ етап на моя живот“ – да надгражда. „Ако отида в София в Студентски град, средата е пълна анархия и не ми допада. Младите хора търсят свобода, но самата ценност на свободата не се осъзнава изцяло. НВУ е нещо различно. Ние сме първият випуск с право на свиждане в събота и неделя. Сега 100 пъти повече оценявам свободата, отколкото преди. Да излезеш навън, да пиеш кафе, да се разхождаш с приятели. В Търново можем да излезем само с родител, придружител. Моите миналата седмица дойдоха, но до клетвата не могат да дойдат. Оценявам много, много повече свободата, защото тук имаш отговорност, имаш работа. Не може във всеки момент да решиш: Аз пък няма да изпълня тази задача, ще си тръгна. Родителите ми се гордеят с моя избор – добавя Борис. – Никой не ме е притискал. Давали са ми съвети, но никога не са имали болни амбиции за мен…“
Отначало на всички курсанти им било тегаво, докато свикнат. Но при него е по-лесно, с 3 години е по-възрастен от съвипускниците си, работил в екип с началник, свикнал е да му дават задачи и начин как да ги изпълни. „Да имам собствено място в пирамидата – не ме притеснява. Но част от курсантите не са свикнали и това им беше най-трудното. Не самият режим – дали ще ставаш рано, ще ядеш в 2 ч., дали ще издържиш строевата подготовка. По-важното е да свикнеш с йерархията. Нерядко курсантът си казва: –Той ми го каза, ама аз трябва ли да го слушам, ами не искам пък да го правя…
Младшите ни командири са ни най-близките хора, най-преките ни началници. Професионалисти, добре обучени. Който ги е слушал, не е сбъркал…“ – твърди курсант Попов. В университета има програма „Еразъм“ – след втори курс би могъл да учи в Прага, където се преподава на английски. „Това отваря много врати. Нямам търпение, искам да отида.“ Би могъл да общува свободно и в многонационална среда. Войната, която бушува наблизо, не го плаши.
Според него винаги е имало войни и ще има. В професията се готвиш за най-крайния вариант. Той е на мнение, че в момента живеем в объркани времена с немалко псевдопатриотизъм. Англичаните, когато изпаднат в криза, умеят бързо да се сплотят, но в ежедневния си живот не са големи патриоти. „Обратното забелязах в България – има пламък усещам го, – особено тук в университета. Има хора готови, дори да звучи като клише, но са готови да отдадат живота си за родината. Намирам приятели, които искат да направят от родината си по-хубаво място за живот. И това е още един от мотивите ми да се запиша тук…“
В чужбина е наблюдавал положителни неща, които в България ги няма. Прибира се в родината си да покаже, че има и други начини да се организираме и да подобрим живота си. Няма значение откъде черпим опит – от Запада или от Изтока. Важното е постоянно да се усъвършенстваме, като пренесем добрия опит у нас.
Наскоро прочел „33-те стратегии на войната“ от Робърт Грийн. Сред любимите му автори е и Сун Дзъ – китайският пълководец, стратег и мислител, живял през VI–V век пр.н.е. Според Борис лидерските качества се изграждат трудно. Във втори курс вече стават младши сержанти. И всеки младши сержант може да стане командир. „Моят взвод е само от 3-ма човека – един от нас ще бъде младши командир. Във втори курс отговорностите са по-големи. Ще ни преценяват кой с какви умения е, с какъв характер е, какво може и какво не. Но това е част от пътя. Не се притеснявам. Умея да общувам, свикнал съм с всякакви характери да работя…“
Хобито му извън призванието са походите. В Бургас ги правил със сдружение „Зелена Странджа“. Един от тях бил 45 км пеша от Пантеона в Бургас до пристанище Сарафово и обратно. Обиколката е 15 км и трябвало да направят 3. Благотворителната цел е да се поправят старите български знамена по върховете на Странджа, а където ги няма, да се сложат нови. „Не бях сигурен дали ще издържа първата обиколка. Минах я, викам айде, ще мина втората и край. След нея: хайде и третата – лъжичка по лъжичка. Имаме снимки във фейсбук, хубаво стана…“.
