Роден в бурна епоха, между Възраждането и Освобождението, Иван Минчов Вазов не просто създаде литература – той създаде България такава, каквато я усещаме в сърцето си днес.
На 9 юли 1850 година, в Сопот, се ражда човек, който щеше да изгради не само съвременната българска литература, но и националното самосъзнание на целия ни народ – Иван Минчов Вазов.
Минчо и Съба Вазови са родители на 7 момчета и 2 момичета. Най-голям в семейството е народният поет Иван Вазов, роден на 9 юли 1850. Вторият син е Никола, който става търговец и продължава бащината традиция. Михаил е роден през 1862 г., постъпва във Френския чуждестранен легион. Сражава се в Сръбско-българската война като унтерофицер в боевете при Бански дол, Гургулят и Пирот. Петото дете в семейството е Георги, роден през 1860 г. Отдава живота си на армията, участва в Сръбско-българската война. По време на Балканската война през 1913 г. командва Източния сектор при обсадата на Одрин. След падането на крепостта, ген. Георги Вазов е назначен за началник на гарнизона в Одрин. Два дена след това е назначен за генерал-губернатор на Тракия, със седалище Одрин. Бил е и министър на войната.
Кирил е роден през 1885 г., учи за “хекимин” (лекар) в Цариград и става един от първите български дипломирани лекари. Владимир е роден през 1868 г. и също се отдава на армията. Бил е кмет на София (1926 – 1932). Името му се свързва с една от най-великите победи в историята – битката при Дойран. През септември 1918 г. в тридневни тежки сражения 9-та Плевенска дивизия под командването на ген. Владимир Вазов разгромява елитните британски и гръцки части, които превъзхождат нашата армия цели 7 пъти. Той е героя, на когото през 1936 г. в Лондон ветераните от Британската армия свалят знамената.
Но този, чието име знае всеки българин е ИВАН ВАЗОВ. Поет. Писател. Министър. Академик. Глас и съвест на България.
ПЪТЯТ КЪМ БЕЗСМЪРТИЕТО
Още като дете Вазов обича книгите. Учи при Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев, в Калофер. Там открива библиотека с френска и руска поезия – Хюго, Ламартин, Пушкин, Беранже. Учи гръцки, турски, румънски, френски и немски.
Баща му го праща в Румъния да стане търговец, но търговските му тефтери са изпълнени със стихове. Поезията на младият Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. Той бяга и се присъединява към хъшовете в Браила, където среща Ботев и започва поетичния си път.
Участва в Сопотския революционен комитет, а след Априлското въстание заминава за Букурещ, където създава първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“, „Избавление“.
По време на Руско-турската война е писар при Найден Геров, а след Освобождението става председател на Окръжния съд в Берковица. Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.
ГЛАСЪТ, КОЙТО ПРЕВЪРНА КЪРВАТА ИСТОРИЯ В БЕЗСМЪРТНА ПАМЕТ
И ако днес помним трагедията на Батак, Перущица, героизма на Панагюрище и кървавия подвиг от април 1876 г., то е, защото Иван Вазов ги възпя с несравнима сила в стихове, които не позволиха на световната и българската памет да забравят.
„Батакът е в пламък, потънал в дим…
И дете, и майка, и мъж там загинали с вик:
„Свобода!“ – и с очи към небето…“
В „Епопея на забравените“ Вазов издига в безсмъртие онези, които историята се опитва да заглуши – Паисий, Бенковски, Каблешков, Левски, Райна Княгиня, и създава литературния олтар на българската саможертва.
Но Вазов не пише само за робството – той възпява и драмата на братоубийствената Сръбско-българска война (1885 г.), когато новоосвободената ни държава е нападната от Сърбия. В „Новото гробище над Сливница“, той пита със сълзи:
„Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях…“
Без Вазов не бихме познавали драматичната истина на тези събития.
УПОВАНИЕ В ЧАС НА НАЦИОНАЛЕН КРАХ
На 27 ноември 1919 г., след подписването на Ньойския договор, народът не търси министрите, не вярва на властта. Ветерани от войните, вдовици, интелектуалци, ученици се стичат пред дома на Вазов.
И когато той излиза на прозореца и успокоява отчаяните българи с думите:
„Жив е българският Бог! Не се отчайвайте!“,
Тогава хиляди гърла запяват песента му:
„Покойници, вий в други полк минахте…“
и коленичат на улицата.
В този миг Вазов става институцията, която държавата не може да бъде.
ПОЛИТИК, МИНИСТЪР И ПЪРВИ ЛИТЕРАТУРЕН ВОДАЧ
След 1880 г. живее в Пловдив и участва в управлението на Източна Румелия като депутат и член на Постоянния комитет. Издава списания като „Наука“ и „Зора“, съставя „Българска христоматия“ и създава повечето си големи творби:
„Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Немили-недраги“, „Иде ли?“, „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“ и много други.
През 1889 г. се установява в София. Основава списание „Денница“. Издава разказите от „Драски и шарки“, романите „Под игото“ и „Нова земя“.
През 1897–1899 г. е министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов. Внася патриотичен дух в образованието и утвърждава българския език като основа на идентичността.
ПРИЗНАНИЕ БЕЗ ПРЕЦЕДЕНТ
Иван Вазов получава най-високите отличия на държавата:
• Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ (1920) – единственият цивилен носител;
• Народен поет – звание, присъдено с указ от Цар Борис III;
• Почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски“;
• Номиниран за Нобелова награда по литература (1917);
• Златен медал, златен часовник с рубини, сребърна лира;
• Почетен гражданин на София (1920);
• Член на БАН, почетен член от 1920 г.
ПРОРОЧЕСКИТЕ МУ ДУМИ
„Мойте песни все ще се четат…
докле сърцата в наший край туптят…“
Да. Ще ги четем.Ще ги препрочитаме.Ще ги пазим като светиня,
защото Вазов е България.
И България е Вазов.
Вазов живее – в книгите, в училищата, в душите. Нека бъдем достойни за него!
175-ти от рождението на Иван Вазов – вечният будител на България! Пазителят на „свещения език на нашите деди“!
Вечна слава на Патриарха на нашето слово!
