На днешната дата, преди 632 години – на 17 юли 1393 г. – българската история преживява един от своите най-драматични, трагични и величави мигове. Пада Търновград – столицата на Второто българско царство, духовен и културен център на Православния свят.
След три месеца героична съпротива срещу войските на султан Баязид I, градът е превзет. Стените му падат, но духът на българите, въплътен в патриарх Евтимий и в мъченическата кръв на Търновските боляри, остава да кънти през вековете. Историята помни не само пепелта от пожара – тя помни вярата, доблестта и непокорството на последната свободна българска столица.
Зад кулисите на един фатален поход
След битката на Косово поле на 15 юни 1389 г., когато загива княз Лазар, а османците затвърждават влиянието си на Балканите, султан Баязид I Светкавицата насочва вниманието си обратно към Анадола. След две години на затишие през 1391 г. османски войски преминават р. Дунав и нанасят поражение на влашкия воевода Мирчо I Стари. На следващата година османски отряди достигат и опустошават Южна Унгария. Унгарският крал Сигизмунд I Люксембургски, който впрочем по-късно става император на Свещената Римска империя, веднага отвръща на удара и разгромява един техен отряд.
Владетелят на Търновското царство – цар Иван Шишман, който отдавна чакал подходящ момент да отхвърли васалното си положение спрямо Османската империя, обнадежден влиза в преговори със Сигизмунд за създаването на военен съюз срещу османците. За Баязид, който не търпи дори намек за неподчинение, това е повод за решителен удар.
През пролетта на 1393 г. османските армии, събрани от Азия и Европа, се насочват към Търново. Според изворите, начело е поставен синът на султана – Сюлейман Челеби, който получава ясна заповед: „Градът да падне на всяка цена!“. Търновград е обсаден от три страни от османската войска.
Три месеца обсада: крепостта, която не искаше да падне
Търново – „чудният град“, укрепен с високи хълмове, отвесни склонове и каменни стени, устоява. Отсъстващият цар Иван Шишман се намира в Никопол, надявайки се на западна помощ. В града остава само една фигура, която повежда моралната съпротива – Патриарх Евтимий.
Не с меч, а с кръст, молитва и слово, духовният водач на българите укрепва вярата на народа. Той се грижи за реда, духа и куража на обсадените, като запазва целостта на града и Църквата в тези тежки мигове. Според Григорий Цамблак, той бил „неотстъпим и непоклатим в думите, непоколебим в разума, несломим във вярата.“
17 юли 1393 – денят на падението и на мъченическата слава
След тежка и неравна битка, в която Търновград издържа до предела на възможното, османците превземат града чрез изненадваща атака откъм Френкхисарската порта на Царевец. Съществуват и легенди за предателство, но от този ден нататък българската столица е завладяна и подложена на опустошение. Последната Българска Патриаршия е поругана. Патриаршеската църква „Възнесение Христово“ е превърната в джамия. Останалите църкви – светини на Трапезица – сринати. Дворците – опожарени.
Най-зловещият акт идва малко по-късно – османският управител събира 110 от най-знатните търновски боляри и граждани в една от църквите под претекст за „обществен съвет“. Всички са избити до един. Кръвта на цветът на българската аристокрация обагря храма, превръщайки го в олтар на жертвата. Описанието на зверствата след превземането на Търновград дължим на забележителен книжовник Григорий Цамблак:
„И те [търновските първенци], вървейки след злия вестител, като стадо овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв [беше оставен сам на себе си]. Когато ги видя в ръцете си кръвожадният звяр ги изкла [на]сред църквата или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите [им] коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа…
О, свето войнство! Не един по-рано, а други по-после, но [всички], като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха [с мъченически венец]. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата [си] и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет [търновските първенци], чиято кръв обагри църквата!“
По-късно, както предават историческите сведения, всички останали живи, видни търновски граждани били изпратени в Мала Азия на заточение по стар византийско-имперски обичай, където техните исторически следи се губят.
Изселването, както го описва Цамблак, бива крайно трогателна сцена, в която „ разделяха се деца от бащи и братя от родни братя. При това не всички заедно биваха отвеждани…,но едни които се отличаваха по род, богатство и красота се отвеждаха, а други се оставяха. Дни на плач бяха онези дни“.
Евтимий – духовният воин на Търново
Самият патриарх Евтимий също е осъден на смърт. Но според хронистите – се случва чудо: когато палачът вдига меча си, ръката му се вкаменява. Евтимий е пощаден и заточен. Най-вероятно умира в Бачковския манастир около 1402 г., където преди това е бил заточен. Впоследствие е канонизиран за светец. Учениците му напускат Търново и разнасят делото му из Молдова, Влашко, Сърбия и Русия. Българският език, култура и духовност – макар държавата да е рухнала – оцеляват и светят много векове чрез тях.
Краят на държавността, началото на вековно робство
С падането на Търново се срива основния стълб на Второто българско царство. Престолнината става гарнизонен град на османската армия. Цар Иван Шишман се укрепява в Никопол, но две години по-късно и той пада. Иван Шишман е екзекутиран.
Търново престава да бъде Патриаршеска резиденция. От 1395 г. Българската църква е подчинена на Константинополския патриарх и губи самостоятелността си. Българската държавност е разпокъсана и превзета. Светският и духовният център на народа преминават в чужди ръце. Но паметта за тях оцелява. Посредством превземането на Търновград от османците, държавния, духовен и просветителски център на българските земи попаднал под светската власт на друговерци, а самостоятелната българска църква по стар византийски маниер и обичай била поставена под духовната опека на Вселенската патриаршия.
Исторически урок и завет към поколенията
Независимо дали градът пада поради предателство, глад или военна немощ, фактът остава: героизмът на защитниците на Търново, благородството на загиналите боляри и саможертвата на Патриарх Евтимий поставят основите на българското Възраждане. Те стават символ на морална устойчивост, вяра и непреклонност. Тяхната саможертва ни напомня, че дори когато всичко изглежда загубено, духът на един народ не може да бъде покорен с меч.
Вечна памет на героите от 1393 г. – боляри, войни, свещеници и обикновени граждани!
Чест и поклон пред Патриарх Евтимий – последния страж на българския Търновград и вярата българска!
Поклон пред Търново – последната столица на Средновековна България и вечна твърдина на нашата история!
