Безпалубните миночистачни лодки са най-експлоатираните военни плавателни съдове у нас през първата половина на ХХ век
По време на Първата световна война само от 26 август до 10 декември 1916 г.
руският флот поставя 1150 морски мини край нашите брегове
Това е причината Флотът на Н.В. да получи на Черно море девет безпалубни миночистачни катера, наричани тогава „моторни миночистачни лодки”. В памет на загиналите по време на миночистене в хода на войната първите три от тях получават имената „Капитан-лейтенант Минков”, „Кондуктор Докузанов” и „Миньор”.
По време на щорм при миночистене „Кондуктор Докузанов” получава авария в двигателя и е изхвърлен на брега край Кюстенджа, и повече не влиза в строя. По-късно названията на трите катера са дадени на новоприетите през 1921 г. малки преследвачи на подводници, а останалите осем лодки получават имената „Лилия”, „Вяра”, „Балик”, „Добротич”, „Несебър”, „Емона”, „Калацерка” и „Момчил”. В началото на 30-те години на ХХ век им е извършен основен ремонт.
Нека уточним, че става въпрос за граждански съдове, приспособени за миночистене. През 1917 г. за кратко време във Варна е дислоциран германски миночистачен дивизион, но неговите моряци не се включват активно в борбата с минната опасност. Основната им цел е обучението на българските екипажи, които ще действат със същите германски тралове.
След това ни оставят да се оправяме сами
Тактико-техническите данни на миночистачните плавателни съдове:
„Лилия”, произведен в Германия през 1916 г. с водоизместване 16 т, дължина 14 м, широчина 2,8 м, газене 0,8 м, бензинов двигател – 40 к.с., скорост – 8 вз., радиостанция, контактен трал, 1 тежка или 2 леки картечници, екипаж от 5 до 13 души, район на действие 100 мили. Той единствен има спомагателен котел за битови нужди и е с обособен закрит салон. Използван е и за представителни нужди.
„Вяра” и „Балик”, построенив Австрия през1916 г. с водоизместване от по 14 т, дължина 13 м, широчина 2,65 м, газене 0,93 м, бензинов двигател 40 к.с., скорост 9 вз., радиостанция, контактен трал, 1 тежка или 2 леки картечници, екипаж от 5 до 13 души („Балик”) или от 5 до 16 души („Вяра”), район на действие 200 мили. Периодично „Вяра” е използван от цар Борис ІІІ.
„Емона” и „Несебър”, построени в Русия, с водоизместване от по 18 т, дължина 16,0 м, широчина 3,0 м, газене 1 м, бензинов двигател 28 к.с., скорост 7,6 вз., контактен трал, 1 тежка или 2 леки картечници, екипаж от 5 до 13 души, район на действие 100 мили.
„Добротич” и „Момчил”, построени в Германия през 1916 г. с водоизместване от по 12 тона, дължина 12 м, широчина 2,5 м, газене 1,0 м, бензинов двигател 28 к.с., скорост 7 вз., контактен трал, 1 тежка или 2 леки картечници, екипаж от 5 до 13 д., район на действие 100 мили („Добротич”), 80 мили („Момчил”).
„Калацерка”, построен в Германия през 1916 г., с водоизместване от 8 тона, дължина 9 м, широчина 2 м, газене 0,95 м, бензинов двигател 28 к.с., скорост 7 вз., контактен трал, 1 тежка или 2 леки картечници, екипаж от 5 до 13 души, район на действие 60 мили.
„Вяра”, „Балик”, „Добротич”, „Момчил”, „Емона” и „Несебър” участват в миночистенето и в двете световни войни. През периода 1945 – 1955 г. са използвани като работни катери и неслучайно получават прозвището „работните коне на Флота“. След това са
предадени на стопански организации
или на морските клубове в цялата страна.
Планираната през 1917 г. доставка на още 18 катера не се осъществява. На 24 юли 1919 г. за командир на миночистачния дивизион е назначен лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Коста Скутунов (по-късно капитан ІІ ранг, адютант на цар Борис ІІІ). Той пише в спомените си: „… макар и командвани от офицери, моторните лодки мъчно обединяваха усилията си при извършването на отговорната работа по почистването на минното заграждение. Всички мои хора бяха съзнателни и добросъвестни работници, които умело изпълняваха тежката си служба в морето. Ние работехме средно по 10-12 часа дневно, обаче със средствата, с които разполагахме, работата ни бавно напредваше. Понеже, съгласно последната нота на Съглашенската контролна комисия, ние трябваше до края на август да почистим от мини Варненския залив… Но мина и август, а ние не бяхме почистили даже и половината от мините“…
Понеже сигурността на корабоплаването в региона е важна за страните от Съглашението (във връзка със събитията в Русия), през септември 1919 г. във Варна пристига английски миночистачен дивизион. „Той се състоеше от 6 специално снабдени миночистачни кораба от по 300 тона водоизместване. Не е безинтересно да подчертая, че нашите миночистачни лодки
бяха 20 пъти по-малки от английските миночистачи
За по-лесно намиране мините … на командирския кораб се издигаше един наблюдателен балон. От височина 100-160 метра, наблюдателят в балона виждаше много ясно дъното на морето и намиращите се под водата мини“, разказва още Коста Скутунов.
Това е единственото бойно миночистене край нашите брегове с използването на балон. Варненският залив е прочистен, но остават още много минни заграждения. Англичаните отначало се съгласяват да участват, но: „След ден или два, при същата тая мина, до която поставихме знак, загина един от тралните катери на английския миночистачен дивизион, а не след дълго англичаните изчезнаха съвсем от Варна, заедно с останалите катери и балона си“ (спомен на Манол С. Кацаров – участник в миночистенето).
Българските моряци отново са оставени да се справят сами с минната опасност. А в печата съобщенията за потънали или повредени чуждестранни търговски кораби край нашите брегове не спират. Освен придобилия известност американски параход „Мопанг“ (потънал на 30 юни 1921 г.), стряскащо е съобщението в бургаския вестник „Фар“ от 30 юли 1921 г.: „През юли в Черно море са потънали 10 парахода: американски, италиански, гръцки, испански и английски … Не ще ли се вземат мерки за изчистването от мини на Черно море, което и без това по своята природа е опасно?“
Някакви мерки са взети. Преоборудвани са като миночистачи четирите миноносеца тип „Дръзки“, но поради тяхното много по-голямо газене, съществува опасност от съприкосновение с мина още преди тя да бъде подсечена от трала. Тъй като по време на войната България вече е изгубила два миноносеца („Шумни“ и „Летящи“),
експериментът е преустановен
и отново „топката е в полето“ на миночистачните лодки. Този път в бюджета на транспортното министерство (след Ньойския договор от 1919 г. Флотът е Морска полицейска служба към него) е предвиден специален параграф: „За възнаграждение на Миночистачния персонал за всяка унищожена или разоръжена мина в размер, определен от Министерския съвет, по доклад на министъра на железниците и за редовно повишение през годината“.
Благодарение на вече натрупания си опит и на създадената по-добра организация крайбрежните фарватери са почистени. А безпалубните миночистачни лодки продължават службата си: за превоз на личен състав и на малки товари, за осигуряване на водолазни спускания и на всички състезания на Флота, за обучение на мотористи, рулеви и на бъдещи навигатори, за пропаганда на идеите на Българския народен морски сговор, част от тях осигуряват и дворцовия протокол на Евксиноград. Това ги прави най-експлоатираните военни плавателни съдове у нас през първата половина на ХХ век.
