Толкова пъти съм писал за събитията от юли 1995 г. в град Сребреница в Босна и Херцеговина, че сега думите отново тръгват по своя път. Всяка година в средата на юли, вече 3 десетилетия отбелязването на годишнината от онези трагични дни и нощи, ме тестира лично дали не ме е напуснало чувството за справедливост. И дали с течение на времето и под напора на много други събития паметта за жертвите – над 8000 мъже и юноши, мюсюлмани от БиХ, не е избледняла. Всяка година по това време си давам сметка, че клането в Сребреница, осъществено под командата на генерал Ратко Младич, има запазено място в паметта ми.
Но това е моята собствена преценка, която не е променила характера си и след 3 десетилетия. Големият въпрос обаче е дали Европа, пък и светът имат памет за това, което се случи през лятото на 1995 г. Ако питате майките, чиито съпрузи, синове или близки бяха сред жертвите на масовото клане, те ще ви кажат откровено, че през тези години са се борили
истината за онези събития да бъде извадена на бял свят
такава каквато е. Масовите гробове бяха открити, труповете бяха разпознавани и бяха погребани в общото гробище, което светът познава от снимките. Бели каменни паметници, подредени в симетрия, пазещи имената на убитите при масовото нечовешко унищожение. Ако човек не знае какво се крие под това място за вечен покой, би могъл да остане с впечатлението, че стои пред някаква съвременна „инсталация”. И подобно впечатление ще бъде напълно погрешно. Да, красиво е, впечатлавящо е, но нищо хубаво и естетично няма в събитията преди 30 години по време на войната в Босна и Херцеговина. В началото на 90-те на ХХ век сръбският диктатор Слободан Милошевич започна опустошителни войни в Хърватия, в Босна и Херцеговина и в Косово. В БиХ тя продължава от 1992 до 1995 г., когато под натиска на САЩ бе подписан Дейтънският мирен договор за следвоеното уреждане на републиката.
Но до този важен политически акт има още много време. В един момент от хода на войната, когато въоръжените сили на босненските сърби начело с генерал Ратко Младич атакуват населените предимно с мюсюлмани места, Сребреница се превръща в остров на спасението. През април 1993 г., когато градът е подложен на артилерийски и танков обстрел, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция, с която обявява Сребреница за „безопасна зона”, чиято сигурност се гарантира от войски на световната организация предимно от холандския контингент. Това прави от Сребреница място, към което се стичат бошняци от територията на страната, за да търсят спасение. Нали е защитена зона?Докато на 11 юли 1995 г. силите на босненските сърби начело с генерал Младич превземат Сребреница. Жителите и бежанците търсят защитата на „сините каски” на ООН, но миротворците се оттеглят заедно с хиляди бежанци, предимно жени и деца.
Отделят мъжете и юношите от семействата им. Младич вече е издал заповедта за ликвидирането им, но се опитва да се покаже като спасител. Тези от мюсюлманите, които свалят оръжие, щели да бъдат пощадени… И събрани заедно, над 8000 мъже и юноши са убити.
Етническото прочистване, разпоредено от Милошевич, е извършено
Телата на убититие са събирани в масови гробове. По-късно се появиха доказателства, че извършителите на престъплението са предчуствали обвиненията срещу тях, които биха се появили след края на войната. Затова са се опитали да прикрият злодеянията си, като са разкопавали гробовете и са премествали труповете на съвсем друго място, далече от местопрестъплението. Идеята да бъде унищожено мъжкото население, за да се прекъсне развитието на рода, е цинична по същност, но и човеконенавистна по съдържание.
Трийсет години оттогава масовото убийство в Сребреница като истински геноцид е правно потвърдено от редица институции, създадени да разследват престъпленията по време на войните при разпада на бивша СФРЮ. Става дума най-вече за Международния наказателен съд за бивша Югославия, известен повече като Хагски трибунал, както и за съда на федерацията Босна и Херцеговина. Досега 54 човека имат присъди за геноцид, престъпления срещу човечеството и други престъпления, най-вече за клането в Сребреница.
Слободан Милошевич също бе изправен на подсъдимата скамейка, но не можа да чуе присъдата си, защото почина в килията си в затвора на Трибунала. Бяха произнесени пет доживотни присъди, между които на политическия лидер на босненските сърби Радован Караджич и на техния военен ръковоител Ратко Младич. Наказания получиха и много други личности, предимно сърби, което пък даде повод на сегашния президент на страната Александър Вучич да даде оценката, че Трибуналът в Хага е създаден от международната общност целево, за да осъди само и единствено сърбите и сърбизма.
И досега Белград не е признал, че престъплението в Сребреница е геноцид. Миналата година Общото събрание на ООН прие датата 11 юли, денят на масовото убийство, да бъде отбелязван всяка година като проява на геноцид. Властите в Сърбия направиха всичко възможно оценката, която Общото събрание трябваше да даде, да не определя ролята на въоръжените сили на босненските сърби и на генерал Ратко Младич като геноцид. В Белград имат богата практика в това отношение. Сред страните – членки на ООН, над които бе оказан натиск да променят предварително заявената си позиция за подкрепа на резолюцията, бе и България, за да подкрепят позицията, че това е „само” военно престъпление, което България не прие. И когато все пак Общото събрание гласува оценката си за геноцид, лично Александър Вучич изрази съжаление за българската позиция, като
сръбският президент си позволи да отправи обидни думи към страната и народа ни
Всичко това сложи отпечатък върху отношенията ни с Белград.
Вучич имаше защо да бъде недоволен. Защото оценката на етническото прочистване в Сребреница преди 30 години като геноцид го засяга пряко. Като начинаещ политик в първите правителства на Слободан Милошевич той бе министър на информацията, което трябваше да гарантира медийното и пропагандното оправдание на войните, които диктаторът започна. Негова, на младия Вучич, е прословутата фраза: „За един убит сърбин ще убием сто мюсюлмани”, изречена от трибуната на парламента в Белград през 1995 г. Когато през 2015 г. в качеството си на премиер той се опита да отиде в Сребреница, за да участва в отбелязването на тъжната 20-а годишнина, буквално бе прогонен с камъни от майките и съпругите на убитите в клането. На огромен плакат пък му бе припомнена тъкмо онази фраза, която той има дързостта да произнесе в Скупщината. Това с хвърлените камъни може и да не бе много възпитано, но то бе жест на отчаяние и знак, че паметта за убитите е все още жива.
Тази година по повод на трийсетата годишнина Вучич изрази съчувствие за семействата на жертвите, но го направи дистанционно, използвайки социалните мрежи. Вероятно, за да подчертае важността на написаното, той наруши правилото си да пише само на сръбски език, като сега дублира посланието си и на английски. „Днес се навършват 30 години от ужасното злосторство в Сребреница. Не можем да променим миналото, но можем да променим бъдещето. Още веднъж от името на гражданите на Сърбия изразявам съчувствие на семействата на бошнячките жертви, убеден, че подобно злодеяние повече няма да се случи”.
Звучи помирително, нали? Стига да не е израз на политическата демагогия, която Вучич изповядва в поведението си през цялата си политическа кариера. Защото случаи като този в Сребреница, трийсет години по-късно, призовават борбата за истината да продължи и от следващите генерации. Това е действителна „жажда за памет”, както сполучливо се изрази една от майките, активисти за запазване на спомена за жертвите от геноцида в Сребреница. И е напълно права.
