На 24 юли 1865 г. в град Елена е роден генерал-лейтенант Стефан Богданов.
На 30 август 1885 г. завършва ВНВУ в София с чин подпоручик. По време на Сръбско-българската война служи в 4-та рота на Пионерната дружина. След войната служи в артилерията (1886 – 1916), а впоследствие служи и в пехотата.
През Балканската война е командир на колона в Хасковския отряд, след което е началник на артилерията в 10-та пехотна Беломорска дивизия.
През Междусъюзническата война е началник на артилерията на 2-ра пехотна Тракийска дивизия.
По време на Първата световна война заема различни командни длъжности като е последователно началник на артилерията на 2-ра армия, командир на отделен отряд и сборна дивизия.
През септември 1916г. командва отбраната на Каймакчалан.
Боевете на Каймакчалан, макар и краткотрайни (от 12 до 30 септември 1916 г.) са едни от най-кръвопролитните на Солунския фронт през Първата световна война.
Нашите войскови части, се изправят пред многократно превъзхождащия ги по численост и въоръжение сръбски противник.
На 12 септември 1916 г. започва Битката при Каймакчалан. Битката ще остане в историята с огромните жертви, и с необичайната надморска височина, на която е водена битката.
На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен Сливенски полк и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, вследствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии. Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия.
Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби.
На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати.
На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати.
На 16 септември сърбите достигат канарите на първия ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой.
От 14 до 17 септември численият състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.
На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.
На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан. Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига началника на участъка полковник Стефан Богданов.
На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина.
Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят.
Същия ден 1-ва и 2-ра дружина (9 роти) от 43-ти пехотен полк получават заповед да заминат за укрепване на Каймакчаланската позиция.
На 23 септември сърбите отново атакуват върха и стигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударени флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. След непрекъснат марш на 23 и 24 септември дружините на 43-ти полк пристигат на позицията.
На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачки.
На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина.
Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.
На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан.
Върхът заема ключово място в отбраната на българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждават 8-а пехотна Тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.
В края на август и в началото на септември 1916 г. на Каймакчалан се качват малко над 6000 български войници и офицери. В началото на октомври 1916 г. от Каймакчалан слизат по-малко от 800 от тях. Всички останали са убити, осакатени, ранени или премръзнали. Повече от 8500 български и сръбски офицери и войници оставят костите си по скалистите зъбери и по заледените склонове на планината.
Сръбските описания на битката разказват, че когато техните полкове стигнали на върха, намерили окопите и процепите между скалите, пълни с трупове, и ги нарекли „Дупките на ужасите“.
Върху картите от края на ХІХ и началото на ХХ век височината на първенеца на Нидже планина варира в обозначенията от 2525 до 2532 m. На съвременните карти височината на Каймакчалан е само 2521 m.
Много години след края на войната сръбските картографи констатирали, че разликата във височината на върха е пряк резултат от продължителния обстрел на разнокалибрената сръбска и френска артилерия. В продължение на повече от месец върху „Господаря на върховете“ всеки ден се взривявали от 10 до 50 000 оръдейни гранати. Така по техните изчисления той изгубил между 4 и 11 m от височината си.
Генерал- лейтенат Стефан Богданов е герой от тези славни, но трагични събития в българската военна история.
На 20 май 1917 г. Стефан Богданов е произведен в чин генерал-майор, след което поема командването на 8-ма пехотна Тунджанска дивизия, а на 20 октомври 1920 г. става генерал – лейтенант.
На тази длъжност завърша службата си със звание генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Стефан Богданов умира сутринта на 4 юни 1937 г. в Пловдив.
Животът на генерал-лейтенант Стефан Богданов е ярък пример за вярна и доблестна служба на Отечеството.
От първите си стъпки във войнската кариера до последните дни на бойното поле, той остава всеотдаен защитник на българската земя и чест. Със своята решителност, компетентност и безупречна военна доблест, генерал Богданов се нарежда сред онези достойни синове на България, които градят с делата си не само военната слава, но и моралния устой на нацията.
Паметта за него живее в историята на армията, в бойните летописи на България и в сърцата на признателните поколения. Поклон пред един живот, отдаден изцяло на Родината!
