Предвидимостта в кариерното развитие е изключително важна за работната етика на военнослужещия, казва командирът на 38-и механизиран батальон
– Г-н подполковник, застъпихте на длъжността командир на 38-и механизиран батальон на 1 юли. Какви са новите предизвикателства за вас?
– Предизвикателства има във всеки аспект – в логистиката, в подготовката и в комуникацията. Но най-важен за мен като командир е човешкият фактор. Може да си най-големият командир, най-добрият планировчик и тактик, но нямаш ли хора тук, на терен да са налице, нещата не стават толкова лесно. От тази гледна точка приоритет е попълването на щатовете с хора. Попълването на батальона с кадри е приоритет не само на 2-ра Тунджанска механизирана бригада, но дори и на Сухопътните войски.
В моя батальон проблемът е попълването с войници и офицери. Аз изповядвам една различна философия – предпочитам да работят с току-що завършили офицери. Защото искам да ги възпитам да работят по мой модел, задачите да бъдат изпълнявани по моя начин. Правил съм го това и знам, че работи. Другият модел означава да взема офицери, които вече са обременени със старо мислене и разбирания. И всеки път, когато започна да обяснявам нещо ново и как трябва да се случат нещата, той опонира и казва, че така няма как да стане.
– Това означава ли подмяна на командирския състав на батальона?
– Надявам се да има нови лица. Идват 4 нови офицери от Военния университет. Имам началник-щаб, който е дошъл тук преди 6 месеца. Надявам се да се сработя с тях. Гладът за офицери е най-големият проблем. Има длъжности, които сержантите могат да ги заместят, но има и дейности, в които са незаменими.
Следващото предизвикателство са материалните средства. 38-и батальон е деклариран по 2 международни инициативи. Едната е по линия на НАТО за подготовката в Многонационалната бригада „Югоизток” в Крайова. Там всяка година имаме годишно учение, в което участваме. Втората е по линия на регионалното сътрудничество – SEEBRIG (Бригада „Югоизточна Европа”). 38-и механизиран батальон е специален и много „видим”, затова трябва постоянно да поддържаме високи натренираност и готовност.
– С назначаването ви от офицер в щаба на КСВ за командир отивате от кабинета в строя? Това какво предизвикателство е в личен план?
– Това не е нещо ново за мен. Минал съм по всички длъжности. Завърших с отличие Военния университет. Бил съм командир на взвод в 5-а бригада, след това командир на взвод, заместник-командир и командир на рота в 3-ти батальон на 61-ва бригада. После отидох в Командно-щабния курс във Военната академия. Върнах се началник на щаба на 3-ти механизиран батальон. След това станах зам.-командир на щабния батальон в Карлово. Бях много против това назначение, но това ми даде много полезен мироглед – какво се случва отзад в отбраната, в тилната зона, защото пехотинците гледат само напред по принцип. Накрая бях и ВрИД командир на батальона. След това – заминах за 3 години като офицер по подготовката в Румъния, но на практика бях началник на секция „Подготовка” в Многонационалната бригада в Крайова. Последно – 1 година бях в отдел „Планиране” в КСВ. Имам 3 мисии в чужбина – в Кабул и Кандахар в Афганистан и една в Босна и Херцеговина. Цялата ми кариера е на военнослужещ, който няма никакви военни традиции в рода си или в този на жена ми. Всичко си го правя сам и името говори за мен.
– Кои са най-належащите промени, които трябва да се направят в батальона?
– След осигуряването с личен състав най-належащи са промените в логистиката, което е осигуряването с материални средства. Това са нови радиостанции, прибори за нощно виждане, индивидуална екипировка – фенери, ножчета, камуфлажни бои за маскировка дори. Нужни са свързочни средства, нови софтуерни модули за комуникация между подразделенията.
38-и батальон е пълнокръвно подразделение с цял набор от щатове. До октомври ще влязат близо 60 войници, ще повишим колкото можем длъжности и звания, което ще освободи места за още войници. Догодина през юли смятам всички войнишки места да бъдат заети и в батальона да няма нито едно място некомплект. Един от най-големите мотивационни фактори за войника и офицера е кариерното развитие. Ако покажеш знания и умения – до 5 години ставаш ефрейтор, до 7 години си младши сержант при завършване на определени курсове. Тази предвидимост е изключително важна за работната етика на военнослужещия.
За последно влязоха 41 войници. От тях 11 души са точно на възрастовия предел от 40 години, един месец преди да стане на 40 години. Т.е. той влиза тук за сигурност. Той има опит, животът го е очукал, най-вероятно ще се опита да се развие и ще са доста силно мотивирани. Но има и много млади хора, които винаги са на кръстопът. Имам едно 24-годишно момиче, влязло е тук преди 4 години. Станала вече ефрейтор картечар, харесва ѝ, знае английски език на добро ниво, но сега иска да напуска. Била много млада, не иска цял живот да прекара зад оградата и да се обрича на системата. Иска да учи психология, но има пък изтеглен кредит. Навън никой няма да ѝ даде 3000 лв. заплата с пълен набор от осигуровки, все пак трябва и да мисли за бъдещето си. Ето, очакваме от Нова година да има преизчисляване на заплатите и да се вдигнат малко. Но като командир трябва да се боря със злите демони у всеки човек, ако искам той е да с мен, да е част от екипа и боец от батальона.
И не можем да не отчетем, че военното ръководство прави всичко възможно да даде нови стимули. Пари за ниво на езикова подготовка по английски и френски език, за по-висок класни специалности. Всеки да знае какво го очаква, какви са способностите му. Всичко зависи от него. Ако иска да се развива – да учи, ако не – да идва следващият. И за всяко нещо да има критерии, които се покриват. Така се гради боеспособна и компетентна професионална армия.
Подобриха се много неща в армията през последните години. Ако се върви в тази посока в следващите 4–5 години, със сигурност няма да има глад за войници. Ще дойдат офицерите. А след това – и модернизацията на техниката, защото тези неща вървят ръка за ръка.
– Днес българската рота от бойната група на „Ново село” я поемат бойци от батальона. Какъв е духът в нея?
– Там няма нито един човек, който да се е включил не по собствено желание. Те знаят за какво отиват, какво трябва да вършат. На сертификацията преди най-много ми хареса, че всички бяха там. Нямаше нито един отсъстващ по болест или каквото и да било друго. Имат единен дух, което е много важно. Сега ще ги разделя на малки групи, за да си направят вътрешен колектив в рамките на отделението и взвода и с времето да става все по-силен. Целта е да няма интриги и напрежение. Няма ли напрежение, всичко върви много гладко. Изпълняват кратки, ясни и точни задачи с ясна цел. Важното е да няма неизвестни – и при планирането, и при изпълнението. И понеже зад всяко нещо стоят хора, командирът трябва да се грижи и за общежитието за военнослужещите, за ремонта на учебния корпус, за детската ясла дори.
– Има много оптимизъм у вас, което е предпоставка за успешен край…
– Знам какво искам и знам какво правя. Знам и какви хора търся. Проведох вече няколко разговора с 4–5 офицери, които са напуснали армията преди 3–5 години след изтичането на 10-годишния им договор. Опитвам се да ги върна, ако се случи, знам, че мога да разчитам на тях. Единият е капитан, бил е заместник-командир на рота, знае английски. Другият също е капитан. Единият от офицерите е отишъл сержант в охрана на съдебната власт, другият е тираджия в България, третият е озеленител. Всеки каза, че ще помисли, което ме обнадеждава. Важното е, че това са подготвени хора, от които армията има нужда.
Впрочем и аз имах предложение да отида да работя в НАТО за 7–8–10 хиляди евро, но предпочетох да остана тук в униформа и да работя за България. Военната дипломация не е за мен. Аз съм прекалено директен, не харесвам дипломацията, която за мен е по-близка до лицемерието – на един казваш едно, на другия друго, каквото иска да чуе. Това не е за мен.
Моята философия е, че всеки офицер на всеки 4–5 години трябва да отиде на мисия, за да види как се случват реално нещата, реално планиране и изпълнение на задачите. Не заради парите толкова, колкото да види как се случват нещата на терен и да почерпи опит. Можех да остана още година в Румъния, но решихме със семейството ми, че трябва да се върнем у дома. Дъщеря ми научи румънски и английски говоримо перфектно в детската градина, накрая започна да слага румънските окончания на българските думи. Седнахме с жена ми и на един лист написахме „плюсове” и „минуси” и решихме да се върнем.
– Къде се върнахте, какво е „у дома” за теб – София, Карлово, Плевен, Стара Загора?
– По принцип „у дома” е в Пловдив. Оттам е съпругата ми. Ама аз вече съм от България, аз не съм от определен град вече. Исках нещо ново като предизвикателство и просто изчаках възможността да поема точно този батальон, който е основен батальон за Сухопътните войски и където един командир може да развърне и разкрие най-пълно способностите си.
– В България колко бригади смени и колко бойни пехотни машини опозна вече?
– Смених 3 бригади, всяка от които бе въоръжена с различна бойна платформа. В Плевен бяхме на БМП-23, след това в Карлово на БМП-1 и сега съм тук на БТР-60. Това са платформите, които съм изучавал и във Военния университет. За мен е от изключителна важност да мога да карам и стрелям с машините, защото да мога да взисквам от подчинените си, трябва и аз да мога да ги изпълнявам тези неща. Понеже говорим за модернизация – в Румъния бяха наредени всички възможни бойни машини на пехотата, които са на въоръжение в повечето държави от НАТО. Пробвах всички – и карах, и стрелях с тях. Най-много ми хареса германската Boxer, но тя е и най-скъпа. На учението Scorpions Legacy 22 пробвах Rosomak, полска машина на базата на Patria. Базата е скъсена спрямо оригиналната версия и е невероятно маневрена и с огромна огнева мощ. Останах очарован, макар че имах наредени една до друга Piranha III, Pandur II, Piranha 5 и френската VBCI.
Нещата в армията ще се случат, но важното е да има воля. Трябва работа – бавно, методично, и накрая ще имаме една по-добра армия. С млади хора, които да има кой да ги води.
