Къде е границата между родолюбието и национализма?
Георги Господинов е най-превежданият и най-награждаваният извън България български писател – първият българин, носител на литературната награда „Международен Букър“ (2023) за своя роман „Времеубежище“. Преводач на английски е Анджела Родел. Той има няколко стихосбирки – дебютната „Лапидариум“ (с отличие), преведена е на чешки език. Следват още 6, сред които „Черешата на един народ“, „Писма до Гаустин“, „Балади и разпади“ – част от стиховете му са в сборници и антологии, публикувани в цял свят. „Естествен роман“ е дебют в прозата, също с престижни награди. Има няколко издания и е най-превежданата българска творба – на повече от 20 езика след 1989 г. Следва сборникът разкази „И други истории“. Аниматорът Теодор Ушев прави късометражен филм по разказа „Сляпата Вайша“ с номинация за награда „Оскар“ (2017). Романът „Физика на тъгата“ също печели множество награди и номинации. Господинов е и автор на пиеси – „D.J.“ и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ (за сцените на Сатиричен театър в София и в МГТ „Зад Канала“). Последната му книга „Градинарят и смъртта“ спечели т. г. наградата „Цветето на Хеликон“.
– В книгата си „Градинарят и смъртта“ отправяш поглед към родовата памет, към българската идентичност. Къде е границата между този патриотизъм с вглеждането през рода и през корените на индивидуалния човек и псевдопатриотизма, който е заразил част от обществото.
– Неслучайно има една хубава дума – родолюбие, тя е по-хубава от патриотизъм, в нея има конкретност. Идеологиите се занимават с абстракции, а хубавите неща са конкретни – имаш баща, имаш дядо, имаш род. Ти каза „корените“… не съм се замислял, но все пак „Градинарят и смъртта“ е книга за градините, за градинарите, там има корени – и в градините, и в рода. Но тя е книга по-скоро за чезненето на живота, отколкото за смъртта, защото смъртта няма история. Историята е до смъртта. Книга за това поколение на бащите ни, родени в края на Втората световна война, минали през цялата половина на XX век – книга за техните провали, за техните мълчания, но и за тяхното особено достойнство. За красивия начин, по който пушеха цигари например, за начина, по който казваха: „Няма страшно“. Фразата на баща ми, която минава през книгата, е „Няма страшно“. И за последния урок, който бащите ни предават – урокът как се умира. Защото това е нещо, на което никой не ни учи. В тази книга то е повече, отколкото конкретно българското – става дума за българския XX век, разказан през историята на поколението на бащите ни.
– Какво наследяваме като родолюбие. Има хора, общества, които търсят български корени откъм Иран, отпреди Китай, създали са цели сайтове. А според мен сме млада държава от 150 години и трябва да се съсредоточим върху културните си завоевания от това време.
– Точно така. Имам едно изречение, което винаги на 3 март си го казвам, за да се спася от прекаления патетизъм: нито крайна гордост, нито краен срам. Спокойствието да си българин – това е, което ни липсва. Ти не си по-добър от другите, защото си българин, нито имаш заслуга за Аспарух, нито имаш заслуга за Кирил и Методий, които пък не са и българи, нито имаш заслуга за това, което е било преди теб. Имаш отговорност и заслуга за това, което си свършил тук и сега на земята. Така че тези биене в гърдите и гордост са доста неприемливи. Това най-често е кичозно. Кичът е един от начините да разпознаем фалшивия патриотизъм от нормалното родолюбие. Става дума за просветено родолюбие. За съжаление, фалшивите новини, целият този фейк, с който сме заобиколени, работи в полето на патриотизма, който се превръща в национализъм. Това е начин да не допускаме това много лесно хлъзване към национализма. Това ми се иска – спокойствието да си българин. И без срам, разбира се. Аз имам самочувствието, че съм оттук.
– Откакто армията стана професионална, разговаряйки с немалко хора, казват: Ако стане нещо, не бих се сражавал. Бих се спасявал някъде. Не губим ли част от бъдещите перспективи, защото не се знае тази война накъде ще се завърти?
– Много сложен въпрос. Сега покрай годишнината от Априлското въстание си припомних пак „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Препоръчвам на всеки – и в армията, и извън армията, да прочетат пак тази книга. Там е разказано по човешки, не патетично, някъде и с чувство за самоирония – как обикновеният човек в критична ситуация, без да го е очаквал, става герой. Дано не ни се налага да ставаме герои, но искам да кажа, че съвсем различно мисли човек, когато е в критична ситуация. Правото на защита е много е просто – можеш да отидеш и да защитаваш земята си, семейството си и това е абсолютно човешко и нормално. Не можеш да отидеш и да нападаш друга земя и други семейства. Това е разликата. Трябва да успеем да ги разграничаваме и да развиваме първото за сметка на второто. Защото това, което ти каза – претенциите, че ние идваме от дълбока древност, че еди-какво си – това изразява тежък комплекс. Идеята за величие в момента е много популярна – да си велик отново. Въпросът е за чия сметка. Можеш ли да върнеш българския IX век и да разположиш властта си над всички земи, които тогава не са били български?
– Романът „Времеубежище“ фокусира особен интерес по света, сравняват те със знаменити имена в европейската литература. Кое за европейския читател е магнетично привлекателно в него и твоята награда би ли повлякла и други имена от българската литература да станат популярни по света?
– Ще започна отзад – тя не „би ли“, а тя повлече доста имена. Това, което се случва в българската литература, е много хубаво в последните 2–3 години. Знам го от собствен опит – никога не е имало такъв интерес на чужди издателства към българска литература. Преводачите, с които съм работил – Анжела Родел, Мари Врина и други казват как са затрупани от предложения от чужди издатели, които търсят български автори. В момента имаме няколко дебютни писатели с един роман, които са вече издадени на 10 езика. По времето, когато аз бях млад, това беше невероятно да си представиш, че някой ще се интересува от български писател. Сега това са Йоана Янева – над 10 превода вече, Рене Карабаш, Емине Садкъ – те са съвсем млади писатели на по 20–30 години. Стихосбирката на Кирил Василев също излезе. Интересът е невероятен, излизат над 20 книги примерно през последната година, неща, които ние, авторите от 90-те години, знаем колко невъзможни бяха. Така че тази награда поне свърши тази работа – да отвори вратите и да създаде любопитство.
– С какво сме интересни? Социалистическото минало, което им е непознато?
– Ами вероятно и това, но и много малко се е знаело за нас досега. И човек има чувството, че открива нова земя и нова литература. Събуди се любопитство към литературата ни, към страната, към близкото минало. Не се сещам в момента през последните години за тежък исторически роман. По-скоро интересът е към – аз го наричам топло минало, миналото на родителите ти, миналото на техните родители, как се е живяло в България? Какво всекидневие и разбира се, общочовешки неща. Хората четат книги, от една страна, да видят конкретното място, за което не знаят много, но от друга страна, защото навсякъде, когато излезе „Физика на тъгата“ и я представих навън, всички го казваха: Аз никога не съм бил в България, един швейцарец го каза: Тук животът е съвсем друг, но съм бил по същия начин с усещане за тъга. И това са персонални, но и универсални усещания. Това е другото важно.
Ще добавя и това, което казва авторът по друг повод за „Градинарят и смъртта“:
„Тази книга няма лесен жанр – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“
