В летописите на българската история 1913 година остава завинаги белязана с трагична съдба и горчив урок.
Това е година на героизъм и крушение, на надежди и предателства, както и годината, в която се случва „Разорението на тракийските българи – Първият геноцид на XX век. Това е време, когато българският народ, изправен пред бурите на великите геополитически интереси, плаща висока цена за своята борба за национално обединение в етнически граници.
Букурещкият договор, подписан на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 година, поставя болезнен край на Втората балканска война. Но, този договор не е просто документ – той е тежка рана в сърцето на една нация, мечтаеща за справедливост, за обединение и за достойнство.
ПРЕДИСТОРИЯ И ПРИЧИНИ
Първата балканска война приключва на 30 май 1913 г., като завършва с победа на Балканския съюз и подписването на Лондонския мирен договор, според който Османската империя отстъпва всичките си европейски територии на запад от линията Мидия-Енос.
България установява контрол над земите от Мидия на изток до Гевгели на запад. Това включва важни икономически центрове като Одрин, Лозенград и Сяр, едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач.
В тези земи живее голям брой българско население, което предполага още по-бързата им интеграция в държавата. Санстефанската мечта изглежда по- реална и осъществима.
Гърци и сърби от своя страна също получават значително разширение и също така си поделят голяма част от Македония. Именно, обаче Македония ще се превърне в ябълката на раздора за доскорошните съюзници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година договори, ще искат да вземат колкото се може повече територия.
Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, правителството в София настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна зона“ и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Освен това българският политически елит има претенции и към Солун. От една страна исканията на София изглеждат логични с довода, че населението във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, твърдението на управниците е, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.
Разбира се, Сърбия и Гърция имат съвсем друг поглед върху нещата. Виждайки че България ще се превърне във водеща сила на Балканите, двете държави започват да се опитват да променят това. Белград настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ, а Атина отбелязва, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe. Един от главните аргументи на сърбите пък е, че те са изнесли основната тежест на войната в Македония, тъй като българската държава не е спазила уговорката си и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския военен театър само Седма Рилска дивизия.
Бойните действия избухват в Македония след безуспешен опит на 2-ра и 4-та българска армия в нощта на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от оспорваните територии. След ожесточени боеве при Кочани и Кукуш в първите дни на войната българите са принудени да отстъпят на изток покрай Брегалница и на север покрай Струма. В стремежа си към териториално разширение за сметка на България на 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на нейните противници. На 6 (19) юли се намесва и Османската империя, чиито войски преминават граничната линия Мидия – Енос и завземат Одрин.
В резултат на сраженията при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно, но междувременно румънските войски прекосяват Дунав, достигат околностите на София и принуждават българското правителство да иска примирие.
СВИКВАНЕ НА БУКУРЕЩКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ
Две седмици след началото на Междусъюзническата война България изпада във военна безизходица. Докато основните ѝ сили воюват в Македония срещу сърби и гърци, от север в страната нахлуват румънски войски, а от югоизток – османски. На 5 юли правителството на Васил Радославов обявява, че е съгласно да отстъпи на Румъния Южна Добруджа, и иска примирие. В отговор румънският министър-председател Титу Майореску отправя покана към воюващите страни за мирни преговори в Букурещ. България откликва първа и изпраща свои представители в румънската столица на 13 юли. Три дни по-късно в Букурещ пристигат и делегациите на бившите български съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора.
Букурещката конференция започва на 17 юли. В това време военните действия продължават, защото Сърбия и Гърция настояват за уговаряне на мирните условия преди огънят да бъде прекратен. Успешният отпор на българите край Кресненския пролом обаче склонява Гърция на примирие.
На 21 юли е постигнато споразумение за новата граница между България и Румъния, но усилията на българските дипломати да спечелят румънска подкрепа срещу сърби и гърци остават безуспешни. Българо-сръбските и българо-гръцките гранични въпроси са уредени до 24 юли. Първоначално Пашич предлага за граница река Струма. Това предложение не е прието, но българите са принудени да се откажат от Щип, Радовиш и Кочани, които владеят до войната.
Венизелос поисква цялото Егейско крайбрежие до село Макри, но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си.
Русия и Австро-Унгария се намесват в полза на България в преговорите за Кавала, но Венизелос си издейства подкрепа от други две велики европейски сили – Франция и Германия. В крайна сметка българските делегати отстъпват Кавала под заплахата на Майореску, че румънските войски ще окупират София.
Териториалните клаузите на договора включват:
България да отстъпи на Румъния областта на север и изток от линията Тутракан – Екрене, включително двете селища.
София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма заедно с горното поречие на Струмешница
Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица на изток до устието на Места
Така в пределите на Гърция влизат редица градове и области, завзети от българите през войната с Османската империя – Кукуш, Сяр, Драма и Кавала.
Военните клаузи по договора са:
Българското правителство се задължава да сведе в кратък срок армията си до мирновремения ѝ състав. Демобилизацията трябва да бъде извършена ден след като армейските щабове на страните по договора си разменят официални съобщения за подписването му.
Изтеглянето на чуждестранните войски от българска територия трябва да започне след разпускането на българските запасняци и да продължи най-много 15 дни
Дотогава румънската армия остава зад демаркационна линия между Свищов и Ловеч, Лом и Берковица, Арабаконак, Мирково и Златица.
В срок от две години (до 1915) България трябва да срине всички укрепления по новата граница с Румъния и се ангажира да не строи нови около Русе, Шумен и в 20-километров периметър от Балчик.
Останалите клаузи от договора уреждат размяната на военнопленниците „по възможност в най-скоро време“ и финансови компенсации за разходите по издръжката им.
Определя се 15-дневен срок за ратифициране на договора и обмен на ратификациите.
Предвиждат се също смесени комисии за подялба на имуществото и капиталите на общините, разделени от Новите граници.
ПОСЛЕДСТВИЯТА
Според Едуард Грей (британски външен министър през 1905 – 1916)
„Всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“.
С Букурещкият мирен договор от 28 юли България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. С последвалия през септеври 1913 г.Цариградския договор Османската империя си връща Източна Тракя. Населението в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди българи, гърци и турци са принудени да напуснат домовете си в Македония и Тракия.
Договорът не решава противоречията между Балканските страни. „Бурето с барут“ продължава да клокочи. Значителните разходи и жертвите, дадени във войната, засилват икономическа и финансова зависимост от големите европейски държави. Балканският съюз е вече минало. Българите ще продължат да пеят „Съюзници, разбойници!“
Букурещкият мир от 1913 година донесе разочарование и национална скръб за България, но не успя да пречупи духа на българския народ. Напротив – тази несправедливост се превърна в извор на още по-силна решимост, на национално осъзнаване и единство. Подписаният в Букурещ договор не сложи край на Санстефанския идеал – той само го превърна в завет. Завет към бъдещите поколения да помнят, да се учат от миналото и да защитават Отечеството с чест, разум и държавническа мъдрост. Защото България може да бъде наранена, но никога сломена!
