Вучич не може да прости на София подкрепата за Резолюцията на ООН за Сребреница.
Ние, българите, нямаме такава фраза. Но при сърбите я има и тя гласи: „Сине, ако се отвори война и ти не знаеш на коя страна да застанеш, удари по българите, няма да сбъркаш”. Мога да я изпиша и на сръбската езикова норма, ще звучи достатъчно близко, за да бъде пределно ясно за съвета, който бащата дава на сина си. Или пък дядото на внука си. Или пък който и да е там – на когото и да е там. Смисълът е ясен. И не е никак приятен.
Въпросният съвет е очевидно продукт на литературно-художествено творчество. Но той съдържа достатъчно основание да мислим, че е израз на националистическото мислене при мнозина от нашите съседи от запад. И че е концентриран израз на съзнанието, че каквото и да става у дома или наоколо, първата работа на всеки сърбин е да се насочи срещу България. Да приеме страната и народа ни като враг, срещу който трябва да се бори. И ако тези думи ви се струват гневни или неверни, прелистете „пожълтелите страници” на историята и ще видите, че те са пълни с прояви тъкмо на въпросната препоръка – каквото и да става, да удряш по българите. Това щяло да ти даде шанса да застанеш на правилната страна във време, когато „се зарати”, или когато войната чукне на вратата.
Много бихме искали
това насърчително геополитическо ориентиране на младото поколение
да е останало в литературата, в киното или някъде другаде извън конкретното битие на сърбина. Миналото е за това – да дава уроци на днешния ден с идеята бъдещето да е по-добро. Е, днешните нови генерации от двете страни на границата ни със Сърбия учат ли се от тези уроци на миналато, или ги пускат в употреба, когато им припари под краката? Да видим.
Ще стане вече година, откакто съседна Сърбия се тресе в протестите против режима на Александър Вучич. Поводът е битов, не е политически – паднала козирка на гарата в Нови Сад, при което смъртта си намериха 15 човека, озовали се на мястото и в часа на рухването. Напълно невинни хора. Знаем за тази истинска сага на студентското възмущение от (не)грижата на властите, които се опитваха и продължават с опитите да омаловажат значението на инцидента, превърнал се в мотив на масовите вълнения из цялата държава. Толкова информация за всички походи по маршрутите из Сърбия на хилядите млади хора получихме, толкова често те бяха на екраните на телевизорите ни, че започнахме да се питаме техните вълнения, успехи и несполуки ли са по-важни от нашите, българските тегоби и притеснения, които не намират място на синия екран. Да, българинът няма подобна фраза в своите фолклор, литература или кинопроизводство. Той е толерантен към комшиите, защото опитът му през хилядолетията го е научил, че те са и по-ценни от това да имаш брат, който обаче живее далеч от теб. Имаме такава максима.
Но за хора, изкушени да се занимават по-задълбочено с политическата страна на човешкото поведение и които поназнайват нещичко за реалностите в съседна Сърбия, просто беше въпрос на време кога и как, по пакъв начин страната ни ще бъде обвинена в някаква връзка с протестите. Просто логиката на нещата подсказваше това. Първоначално силната фигура на властта – президентът Александър Вучич, се опита да успокои младите хора с обещания да накаже виновниците за трагедията в Нови Сад. Не се получи. Когато видя, че вълненията не само че не спират, а обхващат и други сфери на обществото, обвини организаторите им в политически искания. Реториката му влезе в рамките на „опит за държавен преврат” и „насилствено взимане на властта”. Протестите не спряха.
Тогава дойде ред на обвиненията за чуждестранна намеса
Вучич дори покани експерти от Русия да оценят дали студентските протести са автентична проява на недоволни млади хора, или в тяхната организация има и външна намеса. Руските специалисти знаеха за какво са повикани и разбира се, потвърдиха предположенията на президента. Стъпил върху тази оценка, Вучич започна да издирва кои външни сили се намесват във вътрешните му работи и „му правят нежна революция”, за да го свалят от власт. Тези били, онези били, все познати сценаристи, известни от подобни случаи в други държави. Няма да ги споменаваме.
И това не помогна вълненията да спрат. Само че студентите получиха нова порция обвинения за това, че са се поддали на чужди интереси. Вучич направи някои козметични политически ходове, за да намали интензивността на протестите и да ограничи периметъра на техните искания. Сърбия вече има нов премиер, дошъл начело на изпълнителната власт от научните среди. Хитър ход, който заедно с натиска върху академичните и преподадавателските сфери трябваше да успокои младите хора. Засега промяна не се вижда, лятото дойде, ваканцията също, обещанията за предсрочни избори все се отлагат по различни причини.
Така дойде и времето да се хвърлят обвинения срещу съседите. И по препоръката „като не знаеш на коя страна да застанеш, удари срещу българите”, стрелите се насочиха срещу страната ни. Разбира се, това не бе направено директно и открито, а чрез средствата на
поръчков документален филм
който разказва за шпионска българска мрежа в Сърбия, развита сред университетските кръгове там. България е посочена на първо място като държава, която участва в „институционалното унищожаване и дехуманизацията” на Александър Вучич. Български учени и дипломати били част от „мощна шпионска мрежа”, участваща в организирането на „цветна революция”. Цитират се имена на хора – някои от които лично познавам, и затова знам, че мандатите им на дипломати в Сърбия отдавна са приключили, за да бъдат свързвани с текущите събития. А някои от цитираните имена дори вече не са сред живите.
Но насоката вече е дадена, България е виновна, Вучич няма да бъде дехуманизиран. Какво означава това не мога да обясня, дано читателите като интелигентни хора го направят. За „институционалното унищожаване” имам някаква представа, но за „дехуманизацията” на държавния им глава – никаква, не знам какво е това. Нашите „шпиони” искат да го изкарат чудовище, така ли?
Втората плоскост, върху която страната ни получава обвинения, е за „раздаването на български паспорти” на сръбски граждани. Стара и болна тема, която очевидно има своята връзка с написаното по-горе, но и с тревогата от все по-нарастващото желание на представители на официално признатото българско малцинство в Сърбия да получи наши документи за самоличност. Тревогата идва и от новите параметри на получилите българско гражданство жители на Северна Македония, към която, както е известно, лично Вучич и властите в Белград имат по-специално отношение. В тази „операция” с паспортите се търсят политически мотиви, тайни замисли и какво ли още не. Но това е тема, която допълнително трябва да бъде осветлена.
Имам своето обяснение за първите сигнали, че
страната ни ще бъде включена в списъка на противниците на режима на Вучич
в Сърбия с всички последици за двустранните ни отношения. Ясно е, че на президента му пари под краката. Колкото и да е директен в поведението си по принцип, в случая той очевидно се въздържа да отправи открити критики срещу България. За това си има кинаджии или услужливи сайтове като този в Ниш, който повдигна въпроса за интереса към български паспорти. Не към българско гражданство, а само към паспорти. Както твърди пропагандата в Скопие, че мотивите за търсенето им са чисто икономически, а не патриотични впрочем.
Вучич е от хората, които не забравят обидите. Очевидно той все още помни унижението, което понесе, когато въпреки обещанието от висш български политик, неназован до този момент, но с голяма доза сигурност разпознаваем, през миналата година България подкрепи резолюцията за ежегодно честване на геноцида в босненския анклав Сребреница. Това стана по времето на служебния кабинет на премиера Димитър Главчев, който се опита в „дванадесет без пет” да промени позицията на България, с което посланикът ни в ООН не се съобрази. Един чисто български скандал, който заслужаваше да бъде разчепкан и разчистен, но така и остана без последствия за политиците с изключение на дипломата ни в ООН. Е, вече имаме и резултати от това.
Така че „вината” на България за това, което се случва в Сърбия, е тази, че се държим като добри съседи. А май това в Белград се приема като слабост.
