Автор: Камен НЕВЕНКИН
Casus beli е латински израз който буквално означава „повод за война“. Подобно на много други прашасали фрази от Античността е бил напълно забравен в продължение на векове, преди да бъде върнат обратно в обръщение в края на XVII век от нидерландски юристи и теоретици на правото. Любопитното е, че изразът не шества из дебелите книги сам, а си има фраза компаньон – Jus ad bellum, което би трябвало да се превежда като „право на война“. Демек, не може просто така да се започне война, нужна е и основателна причина. Което пък автоматично превръща практически всяка агресия в „справедлива“ война.
Jus ad bellum бързо става любимата дъвка на всевъзможни диктатори и самодръжци. През 1914 г. в Сараево е застрелян австрийският престолонаследник – ето ти Jus ad bellum плюс Casus beli. Германците в Полша са тормозени – отново налице са Jus ad bellum плюс Casus beli. Пърл Харбър, „Барбароса“, мостът „Марко Поло“, окупацията на Кувейт от Саддам… Списъкът може да породължава безкрайно и всеки от вас сигурно има да добави по нещо. Аз в моята листа със сигурност бих включил и Донбас. Защото за Путин той се оказа както повод за т.нар. Специална военна операция, така и морално основание за безумията които продължава да върши.
„Справедливата война“, която очаквано или не бе отприщена на 24 февруари 2022 г., отдавна не се развива по плана, предначертан от Путин. По начина, по който протича и по страничните ефекти, които има върху цялото общество, тя със сигурност ще се окаже последната за режима на самодържеца, но е много вероятно да се окаже и последната за Руската федерация в сегашните й граници и вид. Защото пораженията, които нанася върху икономиката, демографията и морала на руснаците, са от такива мащаби, че предстоящите десетилетия ще се окажат недостатъчни като време, за да се възстановят щетите и да бъдат излекувани раните. Това явно го усещат и в Кремъл, защото през последните седмици техните дипломати демонстрират невиждана доскоро гъвкавост при формулиране на параметрите за евентуални бъдещи мирни преговори. И все пак главното условие на Москва остава непроменено – Украйна да се изтегли от четирите свои области, които Русия вече е включила в конституцията си като „исконни“.
Нека да си представим за миг, че в Киев приемат условията на Путин и наистина предадат доброволно Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област. Знам, че звучи направо невероятно, но до какво все пак би довело това? Първо, руснаците най-вероятно биха спрели войната, защото всичките й предварително декларирани цели ще бъдат постигнати. Поне засега. Защото, ако съдим по начина, по който вече четвърт век действа, няма никаква гаранции, че диктаторът ще се задоволи само с това. Второ, Украйна ще се окаже на ръба на политическия колапс и ще балансира на него, накланяйки се ту в посока пълна загуба на суверенитет, ту към пълно разпадане. Защото поражението във войната неизбежно ще активира всевъзможни сепаратистко-центробежни сили, които без забавяне ще заявят претенциите си, акцентирайки върху своите „различност“ и регионална „специфичност“, били те по етнически, религиозен, езиков или друг признак. И трето, един такъв крайно негативен развой
ще бъде тежък удар върху Европа и най-вече върху ЕС.
У мнозина европейци дълбоко ще се загнезди усещането за провал, неспособност за противопоставяне на агресията, чувство за слабост, собствена безпомощност и съмнение в бъдещето, както и целесъобразността на съществуването на толкова комплексна структура каквато е Европейският съюз. Което може би е и крайната цел на Владимир Путин.
От оперативно-стратегическа гледна точка загубата на споменатите четири области ще означава 100% поражение на Украйна във войната и мътни перспективи за бъдещето, без значение какви точно гаранции за сигурност ще й бъдат дадени. Влизането на РФ в повторно владение на Херсон например автоматично ще реши един огромен проблем на агресора, с който той в момента няма никакъв шанс да се справи – форсирането на широката около километър река Днепър. Това пък ще даде шанс на руснаците в даден момент да предприемат настъпление на запад към Одеса, която те винаги са считали за исконно руски (т.е. техен) град, с последвало установяване на директен физически контакт със сепаратистите от Приднестровието в Молдова. Дори и да не се реализира такъв сценарий, самото присъствие на руски войски, вклинени толкова дълбоко на запад, ще е постоянен източник на стрес за всички украинци.
Подобни проблеми могат да се проявят и в случай, че Украйна загуби Запорожка област. Разположена на източния бряг на Днепър, тя в момента служи като естествена бариера срещу руските опити да напреднат от юг, нагоре по реката към Киев.
Най-важна, разбира се, би била руската победа в Донбас. В момента официалната кремълска пропаганда е превърнала многострадалната област в своеобразен фетиш, в нещо като новия Берлин от 1945-а, който трябва да бъде овладян на всяка цена, защото „тук започна всичко и тук трябва и да завърши“. Всякакви приказки за някакво си освобождение на рускоговорещо население са пълни глупости, защото с приближаването на фронта същото това население се евакуира на запад. (В момента в Покровск например са останали около хиляда души при довоенно население от над 50 000.) Реално погледнато, на Путин не му трябват рускоговорещите украинци, нито градовте им, а само земята им. В момента позабравените вече Бахмут, Соледар, Вугледар, Авдеевка, както и актуалните Часов Яр и Торецк, са сринати градове призраци, които едва ли някога ще бъдат възстановени, а дори и да бъдат издигнати отново, ако останат под руски контрол, в тях няма да живеят същите хора. А именно хората с традициите, които носят у себе си, са душата на един град. За Путин обаче те не са нищо повече от петна върху картата, нужни са му само дотолкова, че да се похвали с превземането им.
Самото превземане на останалата част на Донбас обаче ще бъде изключително трудна, да не кажа невъзможна задача. Руската армия заради слабата си подготовка и най-вече заради колосалните жертви, които не позволяват да се създаде солидно ядро от опитни бойци, в момента не е в състояние да превзема чрез стремителни действия градове с население повече от 15 000 души. Тежките загуби в бронирана техника пък са причината войските на Путин на много места да атакуват с мотоциклети и незащитени граждански автомобили. Съответно, дори и на даден участък да се създадат условия за оперативен пробив, те няма как да бъдат развити в успех поради липсата на бързи бронирани машини. Придвижването напред (там, където го има) рядко е повече от километър и се заплаща с цената на огромни усилия и загуби в личен състав и техника. Затова боевете в покрайнините на Покровск и Мирноград (и в двата преди войната са живели поне по 50 000) се водят от миналото лято, а в Часов Яр – вече трета година. А в Донбас все още не са превзети и Константиновка, Дружковка, Славянск и Краматорск, които са доста по-големи и солидно укрепени.
Колко време ще е необходимо на Путин да овладее напълно Донбас в административните му граници и каква цена в човешки животи би платил за това? Някои изследователи се опитват да направят изчисления на базата на средностатистическото дневно темпо на придвижване на руските войски и овладяната от тях територия за даден период. Обикновено тези анализи прогнозират, че за превземането на Донбас ще отидат до три години и още до милион човешки загуби. Вероятно грешат. Защото едно е да се придвижваш през полето, а съвсем друго е да отвоюваш някакво помещение в голям град. В градски условия – по правило – придвижването се измерва с метри за денонощие. При това говорим за градове, до които агресорите даже и не са се добрали.
С оглед на казаното дотук, въобще не е чудно, че Путин се стреми да получи Донбас без бой и очаква едва ли не да му бъде поднесен на сребърен поднос. Ако това се случи, то ще се отвори огромен пробив в украинската отбрана, която е подготвяна в продължение на десетилетие, и страната – подобно на Чехословакия през 1938 г., ще бъде оставена сама на себе си и най-вече без защита. Няма кой да се съгласи на такова нещо и войната ще продължи. Единственият, който реално може да я спре, се казва Владимир Путин. Той обаче няма никакво намерение да предприема такава стъпка, включително защото това би означавало да се конфронтира с част от по-радикалното патриотично настроено Z общество. А той едва ли има нужда точно от това както в момента, така и в бъдеще.
