Автор: Професор полковник о.з. Димитър Недялков
Свиканият през 893 г. във Велики Преслав народен събор провъзгласява за княз Симеон – третият син на Борис. Симеон се появява на историческата сцена в особено важен етап от развитието на страната. Българската държава е обградена от много противници. Борбата между тях за надмощие в региона продължава с пълна сила.
През 913 г. българската армия обгражда Константинопол по суша и принуждава Византия да сключи мир. Симеон е приет във Влахернския дворец, където патриарх Николай Мистик го провъзгласява за „василевс на българите“. Така българският владетел потегля за Константинопол като княз, а се завръща във Велики Преслав като цар.
Сключеният мир действа само една година. Майката на малолетния Константин Зоя Карбонопсина поема управлението на страната от името на своя син и анулира постигнатите договорености с българската държава. Това е достатъчен повод за нова война. Още през 914 г. български войски нахлуват във Византия, опустошават Македония и Тракия и овладяват Адрианопол. Амбициозната императрица решава да ликвидира постоянната заплаха за империята от страна на българския владетел.Тя се стреми към създаването на четворна коалиция, включваща и печенези, сърби и маджари, която да доведе до победен край планираната война.
Изключително активна е дипломатическата дейност. Изпратените в Багдад пратеници сключват мир с арабите, а това осигурява византийския тил и позволява да бъдат прехвърлени войски срещу България.
За главнокомандващ е назначен Лъв Фока – пълководецът, „който във всичките си битки никога не е бил побеждаван от противника”.
Подготовката на Византия за война не остава скрита за българския цар. Той разбира своевременно за дипломатическите ходове на противника и успява да ги парира. Българската армия по численост е приблизително равна на византийската. Симеон решава да осъществи срещата с противниковата армия южно от източните проходи на Стара планина. Това му дава време за избор на района на военните действия, а при евентуален неуспех позволява преграждането на проходите, за да спре евентуалното нахлуване на противника към столицата.
Походът на византийската армия по суша и море започва на 6 август 917 г. Когато пехотата и конницата достигат до Анхиало (дн. Поморие), разбират, че не са успели да постигнат изненада. Северозападно от града вече се намира Симеон със своите войски. Става ясно, че тук около р. Ахелой предстои решителната битка, при това само между армиите на двете държави. Сутринта на 20 август войските се построяват на бойното поле. Лъв Фока предвижда с удар по дясното крило да притисне основните сили на българската армия към стръмните склонове на височината Биберна, да ги разгроми, да продължи настъплението си през старопланинските проходи.
Симеон поставя в първа линия войски за демонстративни действия. Основните сили, в това число предимно тежката конница, са оставени в резерв като засадни войски. Неговият замисъл е да изтощи противника с упоритите действия на предните части. Впоследствие след тяхното преднамерено оттегляне към набелязани райони да нанесе решителен удар с резервите и да разгроми византийските войски.
Първи започват настъплението си византийците. Тяхното дясно крило притиска силно българския ляв фланг, който след упорита съпротива се огъва и започва да се оттегля бавно. Войските по останалия фронт се задържат. За да използва очертаващия се на фланга успех, Лъв Фока въвежда резерва си и войските му все повече се врязват в бойния ред на българите. Настъпва решителният момент. Симеон, който внимателно наблюдава битката, повежда лично оставените в резерв сили. Обхваната от юг и притисната силно към морето, византийската армия е дезорганизирана. Летописците ще отбележат след това: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настанали всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало. Лъв се спасил, като избягал в Месемврия. Освен другите в сражението били убити Константин Липс, Йоан Грапсон и мнозина други от началниците”.
В поредното си писмо до Симеон скоро след битката византийският патриарх Николай Мистик моли: „Чадо, децата на Византия, попаднали под меча на твоите войници, все още са на земята и душите им не са отишли при всевишния. Ти, който си възпитаник на нашата църква, направи всичко, за да им помогнеш да намерят своето място”. Симеон е категоричен, че няма да направи нищо, за да остане Ахелой паметник на ромейското вероломство
Преминалият към края на века по тези места византийски летописец Лъв Дякон пише: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите”.
След поражението на византийците при Ахелой Симеон изпраща част от армията си да преследва оттеглящите се оцелели противникови войски. Без да срещнат сериозна съпротива, българите бързо се приближават към Константинопол. Близо до столицата, при село Катасирти, става последната среща между противниците в тази война. В ожесточен нощен бой българите разгромяват последните войски, които Византия е в състояние да противопостави. Българската армия също е изтощена и не е в състояние да щурмува столицата, още повече че има задача да се справи и с проявилите желание да станат съюзници на Византия сърби. Изпратените срещу тях войски пленяват княз Петър и го довеждат в България, а на негово място поставят Павел Бранович. Непостоянството на сръбските князе продължава и впоследствие Павел е сменен след 4 години от Захарий Първославлиевич. За съжаление, и този сръбски владетел се ориентира към Византия и въстава срещу Симеон. Царят не се колебае,
организира военен поход, покорява Сърбия и я присъединява към българската държава през 924 г..
От гледна точка на военното изкуство битката при Ахелой е характерна преди всичко с успешното стратегическо разузнаване.
Това позволява на Симеон да разкрие своевременно подготвяната агресия, количеството на противниковите войски, замисъла за неговите действия и опита му да сформира коалиция. Получил тази информация и осигурил си достатъчно време, той успява да мобилизира необходимите му войски за противодействие, да проведе активни мероприятия за разрушаването на коалицията и да избере и наложи на противника района за решителната среща на двете страни при благоприятни за собствените войски условия. Прецизната оценка на силата и състоянието на коалицията и определянето на най-опасния противник позволяват да се нанесе основният удар по византийската армия, а след нейния разгром да се заделят войски за останалите нейни съюзници.
Разгромът на византийците при Ахелой е от огромно значение за българската държава. През следващите години тя разширява своите граници до три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Победата утвърждава високото политическо положение на страната в Югоизточна Европа. Тя показва моралното и физическото превъзходство на Българската над Византийската империя. Това е достатъчно, за да засили още повече личните амбиции на Симеон и стремежа му към Константинопол. Той решава, че е дошло времето да създаде институцията, която ще го издигне като равен на византийския василевс. Проведеният събор на всички епископи обявява самостоятелността на българската църква и избира патриарх. Той пък прогласява Симеон за цар и самодържец на всички българи, което го приравнява с константинополския владетел. Нещо повече, от позицията на победител той започва да се титулува като василевс на българи и ромеи.
