Една зараснала кост не означава излекуван пациент, предупреждава капитан д-р Петко Гинев
Избрахме да говорим по темата за катастрофите в края на лятото с хирурга от Клиниката по ортопедия и травматология на Военномедицинската академия (ВМА) капитан д-р Петко Гинев. За да усетим как ехото от войната по пътищата „заглъхва” в операционните на болницата.
Оказва се, че не зимата, а лятото се е превърнало в „сезона” на травматолозите. И сега работим на по-високи обороти, казва капитан д-р Гинев. Но той не смята, че точно август е месецът на катастрофите: колкото повече трафик – толкова повече инциденти, напоследък – всяка седмица с пациенти и на границата със смъртта. На младия лекар постъпващите за катастрофи информации му звучат, за съжаление, вече така неотменно, както преди време бюлетинът за нивото на река Дунав. Но със смъртта не се свиква.
От наша страна, в клиниката, лечението е най-малката част – „да сглобим счупеното”, казва хирургът. Но има и множеството неизвестни. Защото и при перфектно преминала операция с добра рентгенова снимка не означава, че счупеното винаги ще зарасне. Рискът е при т.нар. високоенергийни травми, като да си ранен при катастрофа с 200 км в час, сравнява той. Защото
проблемът е в травматизма – за пациентите, близките и обществото
И понякога няма връщане назад – един инцидент преобръща живота. Защото как се живее от утре без крак или без далак… А на някого след такава промяна минава дори и абсурдната до този ден мисъл: не е ли било по-добре и той да си е отишъл… Затова и лечението на травматично болните не е еднократен акт, подчертава хирургът.
„В нашата болница имаме голям късмет, че разполагаме и с психолози, които помагат на пациентите да приемат промяната в живота след катастрофата”, казва д-р Гинев. Така че след тежък инцидент и дълго лечение в клиниката, с временна „адресна регистрация” в болницата, психологическата помощ е спасяваща. В мисиите, казва лекарят с опит от две участия в български контингенти в Мали, има и психолози, и капелани, свещеници. И обръщайки се към Бог, се научаваш да приемеш тежката промяна след травмата. И да приемеш съдбата си.
Затова превенцията на пътя е най-важното нещо и правилата не са случайни, казва хирургът. До тях обществото стига, когато някой преди това ги е платил и с цената на живота си. Важно е „обезопасителното въже” за всяка рискова работа, каквато е и шофирането.
Като хирург д-р Гинев казва, че има закономерност при получаването на травмите при катастрофи. И тя се определя от слагането на колана – и на предната, и на задната седалка. И то е задължително, защото „карамболът” се случва точно, когато при сблъсък на пътя си на задната седалка без колан. А в катастрофа на автомобила
често травмите, получени на задната седалка, са невъзстановими
Човек губи нормалният си живот, професията, прехраната в един миг. „И най-тежките травми, които видях това лято, са от пасажери на задната седалка”, потвърждава хирургът и добавя: „Щом сме на пътя, трябва да очакваме най-лошото и да не ни заразява лошият пример. Защото, макар и по друг повод казана, е вярна мисълта, че „вие не се интересувате от войната, но тя се интересува от вас”. И ако в друг занаят може да се бракува счупеното, не можем „да бракуваме” човека. А и най-пазещият се човек на пътя не е застрахован, казва лекарят. Но инженерите са измислили за това предпазния колан.
Нататък катастрофите отекват в операционните на болницата. В хирургията, особено в травматичната хирургия, ми се налага да се сблъсквам с решението, пояснява д-р Гинев, когато на първо място спасяваме живота, а после крайника. Но се случва на операционната маса спасяването на живота да мине през жертването на крайника на пациента. А има и „гранични” пациенти, при които не знаеш кое е правилното решение – дали да го ампутираш в началото или да направиш опит да го спасиш.
Но спасяването на крайника се оказва само старт на дълго лечение, месеци или години, когато се развива инфекция и отново се оперира. И нерядко крайникът вече не ти служи, а животът се превръща в страдание. И се оказва, че може би с помощта на една добра протеза можеш да продължиш и по-добре. Инженерите в ХХI век са измислили умни решения, има модерни алгоритми на действие и лечение в световната практика, казва д-р Гинев, но лекарят трябва да реши – важно е какво е доброто за пациента.
Според д-р Гинев, с времето се научаваш как да правиш операциите така, че да постигнеш максимума в лечението. Но една зараснала кост не означава излекуван пациент. И правейки операцията, ние започваме лечението, а не го приключваме. Защото след нея хирурзите предават пациента на рехабилитаторите и кинезитерапевтите. Но тяхната работа „покрива” около 10% от раздвижването на пострадалия. Те дават насоки и „надзирават” възстановяването. Нататък всичко е в ръцете на пациента. Затова грижата на лекарите и рехабилитаторите е да го мотивират и дори да го образоват по отношение на състоянието му. Защото
информираният пациент сам подкрепя възстановяването си
А всичко зависи от това как общуваме с него, споделя д-р Петко Гинев, младите доктори сме малко прибързани и невинаги даваме възможност пациентът да си каже проблемите. И да си поговорим така, че да спечелим доверието му. С времето разбираме колко важно е за крайния успех на лечението. Разбира се, това, че си казал нещата „по норматив”, не означава, че пациентът те е разбрал. Ти самият трябва да усетиш характера на всеки пациент и капацитетът му да те слуша и разбира. И достъпно да обясниш какво може и какво не бива да се прави в дългото време след операцията. Но това го научаваме от по-опитните си колеги, а го виждаме и с времето, казва хирургът. В операционната, обаче, грешките са недопустими, но пациентите не разбират дали си добър хирург или не. Те виждат какъв човек стои срещу тях, дали е загрижен за доброто им и дали носи добро сърце. Така разбира нещата д-р Петко Гинев и залага на това, че в операционната има от кого да се учат с по-младите си колеги. Има и кой да успокоява по-несъразмерните им все още на медицинския им ръст планове. И разчита на опита в Клиниката по ортопедия и травматология, която създава всъщност една от хирургическите школи на големия екип на ВМА.
Иначе, д-р Петко Гинев с опита си от двете мисии в Мали, на които е национален командир и от пътуването му като лекар на екипа на антарктическата експедиция преди 3 г., мисли за програма-максимум за лечението на болните. Това че си направил максимално много за пациента, не означава, че си направил най-доброто за него. Понякога да направиш мъничко, означава много повече. До това пък го е довел собственият му опит. Трябва да минат години в работа и периодът на специализация, смята хирургът е не само на трупане на знания и опит, но и улягане на човешкия ти характер. Хубаво е, че сме голяма болница и младите лекари, казва той, разговаряме при кого как протича този процес. И работим заедно по един болен – от Спешното през реаниматорите, които отговарят той да е годен за операция. Защото понякога травмата, която може да му нанесем с операцията, ако не е готов, е много по-голяма, от това, което пациентът може да понесе от първичната травма от катастрофата. Аз много обичам адреналина, казва д-р Гинев, но
в хирургията адреналинът пречи на правилните решения
и трябва да го контролираш, да си здраво стъпил на земята.
А що се отнася до т.нар. война по пътищата, връща се младият хирург на темата, всичко е банално – да спазваме правилника за движение. И да не разчитаме да бъдем хванати в нарушаването му, за да бъдем превъзпитани… И тъй като не можем да отговаряме за другите, можем поне да даваме пример.
КАРЕ
Животът наслагва опита ни
За да кажа за опита ми от мисията при пътуването до Антарктида, трябва да спомена и този от двете мисии до Мали. Без тях като лекар на кораба работата ми щеше да е по-стресова. Този самостоятелен опит как да се справям с неизвестното сега ми дава много спокойствие. Животът наслагва опит. Едно от облекченията на кораба беше, че имаше интернет и възможност за консултация чрез телемедицина. Но мисля, че нито мисията, нито войната е мястото, където военният лекар трябва да се учи тепърва. А в ежедневната дейност в болницата. Правилата са еднакви, просто всяко поколение трябва да ги учи наново. Затова, когато заминаваш на война или в мисия, питаш тези, които са били: какво да знам, да мога и да очаквам, за да работя над него тук. А там се научаваш да вземаш решенията сам.
Фото Красимир Тодоров
