Не може да се отрече, че президентът на Сърбия Александър Вучич умее да използва всеки повод от политическото и общественото битие на страната за свои пропагандни цели.
Някогашният съвсем млад журналист отразявал войната в Босна в началото на 90-те години на миналия век, после надежден политик и министър на информацията на диктатора Слободан Милошевич, след време министър на отбраната, премиер и сега президент на страната, знае как да ползва държавните институции и ресурси, за да укрепи влиянието си. Понякога това става с уж случайното посещение на частна фурна, за да похапне баничка или кифла, но пък понякога се случва с организацията на военни паради в столицата Белград. Както се казва, има за всякакви вкусове и очаквания, но с една цел – повишаване на личния и политическия рейтинг на самия Вучич, демонстрация на сила пред опонентите за властта в държавата, изпращане на послания към съседните държави, но и по-далеч. Типично за един балкански фукльо, който щеше да бъде приеман тъкмо като такъв, ако зад видимостта от активен процес на въоръжаване на армията не прозира опасността тя да бъде въведена в действие.
Вече 10 месеца Сърбия се тресе от протести. Маршовете на студентите, започнали от ноември м.г. по повод на жертвите от падналата козирка на гарата в Нови Сад, не спират. Колкото повече продължават те и колкото по-масови и настойчиви стават исканията на участниците в тях, толкова повече Вучич се изкушава да пуска в действие силите на реда. Видимо е засилването на агресивността на полицията и специалните сили по отношение на протестиращите. Особено очевидни станаха подобни прояви на насилие от страна на полицията по време на августовските протести. Самият Вучич вече не може да скрие изнервеността си от липсата на диалог с протестиращите, от факта, че картината от маршовете на младите, а вече и не толкова млади хора, която се излъчва навън, създава една друга представа за Сърбия – противно на тази, която самият Вучич и хората около него се опитват да формират за една мирна, спокойна и просперираща Сърбия. Когото от анализаторите в Белград, Нови Сад или Ниш да попитате, всеки ще ви каже, че никога досега Сърбия не е била толкова поделена, колкото от миналия ноември насам. Като опитен пропагандист Вучич усеща това разминаване с реалността. И се опитва да реагира. Как?
Доколкото познавам от години манталитета на сърбите, те винаги са се отнасяли с уважение към своята армия.
Тя е била сред институциите с най-сериозно обществено доверие. Всеки политик, искал да повиши личния си рейтинг, е давал да се разбере, че уважава въоръжените сили на страната и прави всичко по силите си, за да може те да бъдат истински гарант за суверенитета и границите на Сърбия. Вучич не прави изключение. Една от пропагандните тези на апологетите му е тази, че когато през 2012 г. е станал министър на отбраната, е заварил истинска разруха в казармите. Ана Барнабич, която Вучич назначи за премиер в няколко правителства на страната, а в момента е председател на законодателния орган – Скупщината, смята, че за 10 години нейният патрон е направил за Сърбия повече, отколкото други политици за цели поколения. Според нея – като министър на отбраната, макар и за кратко, Вучич е преодолял ужасното състояние на армията, в което тя е в този момент, и да положи основите на това, което въоръжените сили на страната представляват днес. А министърът на отбраната Братислав Гашич припомни услужливо, че „по времето, когато президентът Александър Вучич беше министър на отбраната, той завари армия, чийто числен състав бе намален до 3500 човека, без авиация, с планове НАТО да осигури защитата на небето ни. Казармите бяха пред продажба, наборната военна служба бе отменена. Днес – благодарение на президента ни, ситуацията е съвсем различна”.
А в неделя, 21 септември, Вучич изкара на парад в новата част на Белград всичко най-добро, което в момента армията на Сърбия притежава. Един белградски анализатор даже каза, че „показаното беше не най-силното,
но най-многото”
Поводът за предълго готвения парад, който предизвика недоволството на гражданите заради големия шум и трудностите в придвижването, бе Денят на сръбските единство, свобода и националното знаме. Празникът, избран за тази демонстрация на военна сила, бе въведен през 2020 г. по инициатива на самия Вучич и на доскорошния президент на Република Сръбска Милорад Додик в памет на пробива на Солунския фронт по време на Първата световна война. Вучич знае, че историята помпа самочувствието на сърбите.
Всъщност празникът се отбелязва на 15 септември, но властите решиха централната проява да е в неделя, 21 септември. Та колкото може повече хора да присъстват на парада. Но след като той завърши и танковете и другите машини тръгнаха да се прибират в казармите, протестиращите студенти и партиите от опозицията единодушно се оплакаха, че тежковъоръжени полицейски кордони са ги спрели с обяснението, че отиват на събитието не да се любуват и възхищават на мощта на армията, а да издигат лозунги срещу президента. В същото време стана ясно, че докараните от цяла Сърбия привърженици и симпатизанти на Вучич от неговата Сръбска прогресивна партия и от държавната номенклатура са имали възможност свободно да се движат към площада, през който парадът преминава.
Парад с политически, а не с отбранителни внушения и послания, насочени към вътрешната публика повече, отколкото навън. Така представители на сръбската опозиция определиха неделната демонстрация на сила, в която взеха участие над 10 000 военнослужещи и бяха показани около 2500 единици оръжие и военна техника, над 600 превозни средства, 70 самолета и 20 плавателни съда. Над зрителите прелетяха и два френски изтребителя „Рафал” – модел, който Белград закупи, но все още очаква първите бройки тепърва да пристигнат. Целта бе зрителите да видят какви машини с какви качества и въоръжение ще притежава сръбската военна авиация, когато поръчката бъде изпълнена, защото, след като минаха над площада, без да кацнат на сръбска територия, двата изтребителя се върнаха обратно във Франция. Това даде повод на наблюдателите да предположат, че полетът на рафалите е бил повече
предназначен за съседите, особено към онези, които според Вучич формираха „военен съюз, насочен срещу Сърбия” – Хърватия, Албания и Косово. Към които, както все повече се твърди в Белград, се очаквало да се присъедини и България.
И за да няма съмнение къде са целите, към които новите оръжия на сръбската армия ще бъдат насочени, „специалното участие” в парада на ракетната система ПУЛС с обхват до 300 км и руското оръжие „Красуха” – система за електронна война и заглушаване на самолети, даде обяснение. Военни експерти веднага уточниха, че Загреб, столицата на Хърватия, влиза в обсега на ПУЛС. Както се казва, хей го къде е Загреб. Точно и ясно.
Специалистите тепърва ще оценяват качествата на оръжията и мощта на сръбската армия, демонстрирани на парада под мотото „Силата на единството”. Доколко обаче то наистина олицетворява единството на нацията, е много трудно да се каже, по-скоро валидно е обратното. Но този парад с пропагандна и политическа цел от страна на Вучич и компания странно съвпадна с изявленията на министъра на отбраната Гашич за възобновяването на наборната служба на армията, която след няколко законови процедури ще стартира от пролетта на следващата година. Дискретен аргумент – Хърватия вече го направи и Сърбия не може да остане назад. Има време до март или април, разбира се, но самата идея за връщането на службата вече говори за една тенденция на милитаризация, която идва по време на президентството на Александър Вучич и ще бъде осъществена на фона на масовите протести, които разтърсват страната от миналия ноември насам. Вучич помпа мускули, продължава да тупа топката и да се готви за избори, които да спечели убедително.
Когато и да са те. Когато той прецени, че ще му донесат победата.
