Септември 1982 г. се случи особено топъл и приятен месец. „Щит-82“ – последното голямо учение на армиите на Варшавския договор в Източна България, вървеше към края си, когато от редакцията на армейския вестник получих нареждане да отразя морски десант, в който участваха и кораби на нашите ВМС. Тогава екип от по-младите военни журналисти бе командирован за 2 седмици в района на учението. Базата ни бе на военното летище в Толбухин – днес Добрич. Трябваше да се явя на пристанището в Балчик, където български баржи товареха танкове.
Баржа е жаргонно название на малък десантен кораб. През 80-те години на миналия век флотът ни е разполагал с десетина такива кораба, от които днес е останал само един, вече преобразуван в минен заградител, поясниха от щаба на ВМС. При тези съдове клапите са отзад и отпред, а не странично, както е при средните десантни кораби.
В ранния следобед товаренето на трите танка на баржата почти бе завършило. Командирът – млад старши лейтенант, се представи по устав, тъй като току-що бях получил четвърта звездичка на капитан, и учтиво ме попита как съм с вестибуларния апарат. Успокоих го, че съм добре, но едва тогава помислих, че никога не съм се качвал на кораб в море. И на кораб в Дунав не се бях качвал, но това е дребна подробност. Имах няколко полета с граждански и военнотранспортни самолети и те ми даваха онова измамно самочувствие, че и този път ще се справя. Старши лейтенатът дори се извини за въпроса и с жест ме покани пръв да се кача на палубата, все пак бях по-старши. Обясних му задачата, а той само поклати глава и разказа, че ни очаква нощен преход от Балчик до Созопол. Махнах с ръка – нощен, та нощен, голяма работа!
Следващият жест на капитана на баржата бе да ме покани на обяд. Слънцето отиваше на икиндия. Отдавна бе време за обяд и затова командирът ме поведе към столовата – към камбуза на морски език. Помещението имаше не повече от 2 метра широчина. Масата, ако въобще можеше да се нарече маса, представляваше 50-сантиметрова летва по средата. Усетих, че по-високото звание ми изигра лоша шега, но вече бе късно – и тук трябваше да вляза пръв.
Когато седнах на миниатюрната пейчица, установих, че съм притиснат от 5 здрави морски тела и няма мърдане. Че това не е най-важното разбрах след минута, когато кокът (готвачът) поднесе първото ястие – топла пилешка супа в нормални чинии. Е, може да не са били от истински порцелан, но не бяха и стандартните метални канчета от 2-годишната ми служба в 18-и артилерийски полк.
Всичко вървеше добре до момента, в който супата се разлюля пред очите ми
и всичкият ми апетит отиде по дяволите. Стиснах зъби и безпомощно се огледах, но видях само кока на входа на камбуза, чиято иронична физиономия сякаш казваше: „Знаех си аз, язък за супата!“ Второто в обедното меню така и не съм запомнил.
С хиляди извинения вдигнах хората от масата и излязох на въздух. Баржата леко се отдалечаваше от брега и вече бе попаднала в по-сериозно вълнение. Тогава разбрах колко умно съм постъпил, когато казах на шофьора на служебната уазка да не тръгва към базата в Добрич, докато вижда баржата и моя милост на борда. Облегнах се на купчина въжета и леко съм задрямал. Стресна ме грохотът на изтребители, които излитаха на двойки от летището в Балчик. Учението вървеше към своята кулминация. Не разбрах какви са самолетите. По-късно обаче узнах, че летището е уникално за времето си – разположено на километър от високия морски бряг, то имаше славата на „непотомяем български самолетоносач“.
Денят преваляше и командирът на баржата съвсем сериозно ме попита какви са ми плановете. Главата ми се бе избистрила и бодро докладвах, че всичко е наред – сиреч оставам с екипажа. За фоторепортера бай Митко Велков не се притеснявах, защото знаех, че въпреки годините, има вестибуларен апарат за космонавт. Само след десетина минути обаче вече съжалявах за смелото си решение.
Излезе тежко вълнение, което напомни за пилешката супа от обяда. След това старши лейтенантът директно ме попита как съм с кръвното налягане и когато му казах, че неотдавна съм прекарал микроинфаркт, който ми докара сърдечни екстрасистоли, нервно размаха ръце: „Категорично отказвам да продължите с екипажа!“ А вълнението се засилваше с всяка изминала минута.
Добре, но как да сляза на брега, който все по-бързо се отдалечаваше. В този момент дойде на помощ пресата. Любимата ми професия този път буквално ме спаси. Оказа се, че към края на деня -току преди потеглянето на групата десантни кораби, малък катер обикалял баржите с пощата – вестници и писма. Катерът обаче бе толкова малък, че в рубката едва се побираха двама човека. А ние вече бяхме трима, защото бай Митко Велков реши, че без мен никъде не тръгва. Проблем бе прехвърлянето на катерчето. То ту се приближаваше до баржата, ту се отдалечаваше. Как сме скочили – един бог знае. Със зор се натъпкахме в рубката до пощальона непрекъснато заливани от все по-силни морски вълни. Кой обаче обръща внимание на мокрите униформи, когато спасителният бряг наближава.
Слязох на брега и срам не срам – целунах земята. Години по-късно посетих пристанището на Балчик и намерих гладките каменни плочи, на които стъпих през септември 1982 г. Жена ми – лекар по образование и призвание, с огромно закъснение ми се накара, че изобщо съм се качил на военната баржа. Знаеш ли какво можеше да ти се случи по време на дългия преход до Созопол? Как какво – инфаркт!
В края на онова учение все пак наблюдавах друг морски десант на един от плажовете на Созопол. От търбусите на големи съветски кораби излизаха и поемаха към брега катери на въздушна възглавница.
Прецапаха плажа и поеха буквално през разораните ниви.
Тъкмо се качвахме по прашните уазки, когато откъм Созопол се зададе кортеж от лъскави автомобили. За голяма изненада една от тях спря и от нея изскочи доскорошният ми колега от армейския вестник Николай Петев. Заедно учихме военна журналистика в Лвов. Освен това бяхме първите двама лейтенанти, които след 2-годишна служба в строя, получихме назначение в редакцията на вестник „Народна армия“ – тогава всекидневник, официоз. Междувременно аз завърших Военната академия „Г.Раковски“, а Николай свали униформата и вече бе шеф на Кабинета на младия писател. Край Созопол го срещнах в компанията на група млади поети и писатели, водени от вездесъщия Иван Славков-Батето. Николай бързо израсна като литературен критик и поет. А по-късно стана и председател на Съюза на българските писатели.
В онзи топъл септемврийски ден Николай спря на пътя и ме прегърна пред погледите на утвърдени и изгряващи звезди на литературния ни небосклон. По същия начин както само преди 4 години се срещнахме пред малката поща на град Рила. По традиция през тези години бъдещите офицери минаваха през задължителен планински поход преди тържественото производство на площада в някой по-голям град. И ние младите военни журналисти трамбовахме наравно с всички, като в края на всеки ден търсехме най-близката поща, за да предадем в редакцията поредната дописка. Тогава аз крачех с бъдещите военни пилоти от ВВС, а Николай – с бъдещите капитани и щурмани от ВМС.
Спомням си, че тогава споделих с Николай неволите си с морския десант, а той със солидна доза ирония изкоментира: Не се коси! Всяка майка моряк не ражда!
