Дори изцапан сред машините, човек търси съвършенство, казва старши операторът на отделение „Тактическо“ в Щаба на 10-и механизиран батальон
Мисиите са школа за професионализъм – това впечатление остави у мен разговорът ми със старши сержант Бисер Газдов, старши специалист II степен по подготовката в отделение „Тактическо“ в Щаба на 10-и механизиран батальон. Участвал е в четири от тях – една в Ирак (2007) и три мисии в Афганистан (2009 и 2011 г. в Кабул, 2019 г. в Кандахар). Започнал като наборен войник преди близо 25 години. Уволнил се през 2000 г. и работил като служител в бинго зала, с лекота изкарвал добри пари. После в „Технополис“, но все нещо му липсвало. И преди 18 години преоткрил военната професия. „В нея всеки ден научаваш нови неща, без значение колко време си в казармата. Стига човек да иска да се развива…“ – споделя той. Самоусъвършенстването е свързано с дисциплина, единоначалие – неща, които в цивилния живот не се научават. „Без значение от колко години човек е в армията, всеки изминал ден подобрява твоята натренираност на духа и тялото, а тя е необходима, за да си достоен професионалист…“
Според старши сержант Газдов войниците са три вида, условно казано – сини, зелени и жълти. На жълтия войник, като му кажеш иди и се качи на втория етаж, заеми позиция на еди-кой си прозорец, той ще рече: Ама точно аз ли, не може ли да иде някой друг? Зеленият войник тръгва, пада, спъва се, тича, отива и заема позиция. А синият е този, който по най-бързия начин кляка, дозавързва си здраво връзките на кубинките, пристяга снаряжението, взима си необходимите неща, които му трябват, за да си изпълни правилно задачата, и отива по най-бързия начин на позицията. „Не можем да избираме всичките ни войници по характер да са сини, но каквито и да постъпят, има начини, по които да ги възпитаме така, че да заемат
позиция на втория етаж…“
– усмихва се старши сержантът.
Всеки е човек. И на всеки се случват и хубави, и лоши неща в живота. Трябва да го разбереш, да му влезеш в положението и с каквото можеш да му помогнеш.
Командирът според него трябва да познава биографиите и особеностите на всички хора, с които работи. В последната мисия бил командир на 26 човека и знаел индивидуалните възможности на всеки. „Ако трябва да се придвижим от точка А до точка Б с верижна машина, ще сложа на управлението механик-водач, няма да е автоматчик.“ Но нещата не опират само до професионалните умения, а до мотивацията. След всяка мисия военнослужещите, които се връщали, били все по-обединени, способни да работят в екип, подчинени на една цел с изключително добра координация помежду си.
На какво го е научил животът сред опасностите? Че както се отнасяш с местните хора извън базата – и те така ще се отнесат с теб. Било по време на изборите през 2009 г. Служил като куполен картечар. Ескорти, патрули била ежедневната им работа. Минавали с бойни машини по пътищата и патрулирали. Местните са длъжни да спазват правила, ако край тях минава военен конвой, патрул или ескорт. Минават край кола бомба. Не я взривили при българския патрул, а 5 минути по-късно – при италианците.
– Всеки ден имаше произшествие – си припомня. – Но беше най-каляващата мисия. Истинско възмъжаване. Колкото по-трудно ставаше, ставахме по-задружни. Няма да го забравя. На тръгване бяхме
много по-обединена рота
отколкото, когато дойдохме в мисията. Умеехме да си помагаме взаимно, а когато сдавахме базата, се спеше около три часа на денонощие, и то не на един път. Лягаш, заспиваш. Някой те бута: Ставай да правим нещо. Много натоварващо.
На учебните полигони у нас военнослужещите упражняват едни и същи действия многократно, но не значи, че са близко до реалната бойна обстановка. Изграждат се рефлекси – мускулна памет, тялото да реагира при първия звук на опасност. Този рефлекс според старши сержант Газдов е животоспасяващ в Афганистан. „Когато човек е изтощен, прави нещата с тази мускулна памет. Нещо, което си правил 1000 пъти, хиляда и първия път не мислиш как да го направиш. Става по инстинкт…“ Често имали ракетни атаки. „Спазвахме стандартните оперативни процедури и всички се прибрахме живи и здрави“ – обобщава той.
С влизането в базата се прави брифинг за реда и правилата, специфични за базата – къде са бомбоубежищата, особености на местността. У нас също тренираме със стандартните оперативни процедури, но при ракетна атака влизаме в условна стая укритие, на мисията е реално бомбоубежище. Работата си с американци, германци, французи, италианци и гърци старши сержант Газдов оценява високо.
Изключително добри са в логистиката
При бойните задачи българинът проявява изключителни дух и воля, дисциплина и хладнокръвие, чувство за екипност, с което превъзхожда много нации с по-добро въоръжение.
Дали този реален боен опит стига до нашите военнослужещи в поделенията? Според старши сержант Газдов това, че един офицер или сержант е завършил колеж или висше военно училище, не означава, че са достатъчно подготвени. Всеки изминал ден в службата трябва надгражда знания и умения.
– Един хирург, за да стане хирург, учи 7 години. В операционната първата година му дават да оперира най-вероятно само апандисити. След това идват по-сложните операции. При нас е същото. Мисиите ни калиха и ни показаха как трябва да служим, каква е реалността, но трябва да го предадем на по-младите. При някои ремонти машините се изпращат в работилници извън нашето поделение. Но всеки шофьор при нас – независимо дали кара машина на 1 година, или машина на 50 години, трябва да знае как да я обслужи на полето, на пътя, в поделението, където му се наложи. Всеки шофьор или механик-водач минава на курс, но на самите занятия се учат от по-старите механик-водачи или шофьори. Приемственост има, когато човек има интерес да си върши работата и иска да се усъвършенства. Да ходи, да се бута, да пита постоянно по-старите кадри и началниците си.
Недостигът от кадри
се отразява тежко в батальона. Всеки военнослужещ дава от себе си много повече, отколкото е записано в длъжността му. „Не го казвам от егоистична гледна точка, а като човек, който върши 3 работи наведнъж. Когато са повече от една, съвършенството се губи. А всеки тук работи така, защото чувства дълг към колегите си, към държавата. Това ни отнема свободното време. Имаме амбицията да правим това, за което сме тук, по най-добрия начин. Ако има човек за всяка позиция, нещата стават по-лесно, по-правилно, по-ефективно.“
След последното увеличение на заплатите навлизат и млади войници. Има надежда, че след 2–3 години, когато новопостъпилите минат сержантски или офицерски курсове, некомплектът ще се попълни. Като член в комисията за прием на кадрови войници оценява, че кандидатите са по-добре подготвени от минали години, а някои – с отлична физическа подготовка. Мотивацията се повдига, когато заплащането е добро, но това не е всичко. Младите очакват отлична екипировка, отлично въоръжение, добри бойни машини. Друго е, когато виждат техника на 50 години… Има и такива, които при трудности напускат. Професията има
естествена селекция
остават само най-силните.
За старши сержант Газдов да бъдеш командир и лидер са две различни неща. Командир е човек с пагони, а лидерът е този, който познава подчинените си, техните възможности, знае какво може да направи с хората, които управлява. И най-важното – не го е страх да взима решения. В конкретната бойна обстановка вижда хълмовете, разположението на силите, казали са му какво трябва да постигне. Ако иска обратна връзка с началството при тренировка, не значи, че ще е така при реални бойни действия. И дава пример: „Ако в момента влезе някой през вратата и започне да стреля, вие ще се прикриете. Ще отвърнете на огъня и чак тогава ще докладвате на висшестоящите“.
Сега, когато се води война между Украйна и Русия, бойният опит се променя всекидневно. Как се следят новостите и оказват ли влияние върху практиката на батальона? Според старши сержант Газдов всеки поотделно ги следи, но през неговата си призма. „Трябва да има хора, които ги следят професионално и да напишат документите, които са необходими. Когато дойдат при нас, ще започнем да тренираме съобразно тях…“
