Автор: Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
През 1018 г. България попада под византийско владичество. През последната четвърт на XII век обаче Византия изпада в криза. През есента на 1185 г. на престола се възкачва Исак II Ангел. Именно по време на неговото управление се осъществява възстановяването на българската държава. Бунтовното време намира и своите водачи – братята Асен и Петър, известни още като Белгун и Тодор.
При подготовката на въстанието братята използват и религиозните чувства на християните. Пуснат е слух, че чудотворната икона на свети Димитър мистериозно изчезнала от Солун и се появила в Търново в новопостроената църква с името на светеца. Тълкуването се налага само – св. Димитър е отказал да покровителства ромеите и приема да закриля делото на българите.
Търновци се стичат масово при освещаването на църквата в края на ноември 1185 г. Пристигат и много хора от околните селища. Всички са въодушевени и с приповдигнато настроение в очакване на нещо голямо. Под всеобщите възгласи братята обявяват началото на въстанието.
По-възрастният Тодор слага на главата си златен венец, намята се с червена хламида, обува червени ботуши и е провъзгласен за български цар като Петър IV. С приемането на това име се подчертава приемствеността с Първата българска държава.
Въстанието се развива бързо и обхваща населените места между Стара планина и р. Дунав. Цяла Североизточна България, с изключение на някои крепости покрай Черно море, са освободени. Много скоро бойните действия се пренасят на юг от Стара планина.
Към края на годината Исак II е обвинен в стремеж да заеме престола, отстранен от своя пост, а мястото му заема Йоан Кантакузин. Йоан Кантакузин се слави като добър стратег, но този път подценява българите. Те забелязват, че византийският лагер не е добре укрепен и охраняван и предприемат неочаквано нападение. В последвалата паника мнозина от ромеите са избити, други падат в плен и само малцина успяват да се спасят с бягство. Едва избягва плена и самият Йоан Кантакузин, но в ръцете на българите остава целия обоз, заедно със златотканите дрехи на кесаря. Това е първата по-значителна победа на въстаниците над византийската армия и това им дава увереност в крайната победа.
След като заздравява властта си, Исак II Ангел решава да тръгне сам на поход срещу българите. През май 1186 г. той потегля с многобройна армия на север и преминава през източните проходи на Стара планина. Изненадани, Асен и Петър са принудени да вземат трудни решения. Асен, зад когото застават по-голямата част от местните първенци, настоява да се води борбата докрай. Невъзможността да се влезе в открито сражение с многократно превъзхождащия ги противник налага на въстаниците да се оттеглят на север.
Исак II Ангел приема това оттегляне като бягство и без да остави големи гарнизони в непокорните земи се отправя обратно към Константинопол. Изненадата този път остава за византийския император. Много скоро преминалите на север от Дунав български войски се завръщат, но не сами, а заедно с кумански отряди. Целта пред братята е ясна и тя предвижда възстановяването на българската държава в цялото й предишно величие. Скоро отново са освободени земите между Дунав и Стара планина и действията се пренасят в Тракия. Този неочакван развой на събитията принуждава Исак II Ангел да започне подготовка за втория си поход на север. Той събира бързо своите войски в района на Тавроком (близо до Адрианопол). От тук византийската армия потегля в две направления. По-малката част тръгва за Анхиало (дн. Поморие) да смени местния гарнизон и да охранява крайбрежието.
През късната пролет на 1187 г. войските на Исак II се насочват на север, преминават Стара планина и без да срещнат особена съпротива достигат до крепостта Ловеч, която прикрива подстъпите към Търново. Битката между византийската войска и защитниците на крепостта продължава цели три месеца. Понесените големи загуби убеждават Исак II в провала на поредната му офанзива срещу въстаниците и започва преговори за примирие. В сключения договор двете страни узаконяват създалото се статукво. Византийските войски се оттеглят, а за заложник в Константинопол е изпратен най-малкият брат от Асеневци – Калоян. С този акт Византия по същество признава възстановената българска държава на територията на сегашна Северна България (без Варна) и областта Загоре. Освободителното дело обаче далеч не е завършено. В пределите на империята остават още значителни български земи на юг и запад от Стара планина.
Последвалите три години са белязани от Третия кръстоносен поход. Маршрутът на един от неговите лъчове преминава през Балканите, главно през български територии, намиращи се още под византийска власт. Крал Фридрих I се споразумява с Константинопол и през март 1190 г. цялата кръстоносна войска е прехвърлена през Дарданелите в Мала Азия.
Опразването на Балканите от рицарите развързва ръцете на Исак II Ангел и той се връща отново към старата си цел. Събрал огромна армия, започва пореден поход, този път по суша и по море, за разгром на българите. Сухопътната войска е пренесена на кораби и стоварена в Месемврия. От тук, през проходите на Стара планина тя излиза северно от Балкана. Флотът продължава към устието на р. Дунав със задача да попречи на куманите да изпратят при необходимост подкрепления на българите.
Императорът е изненадан от видяното на българска територия. „Той намерил – пише Никита Хониат – тамошните укрепления и градчета защитени много по-силно отпреди и заобиколени с новоизградени стени, които на някои места се увенчавали с кули.” Навсякъде по своя път византийците срещат упорита съпротива от местните гарнизони. За два месеца те не постигат нищо съществено и едва достигат до столицата. Намиращите се в крепостта български войски, под командването на цар Асен, оказва упорита съпротива. Решителността и увереността на императора все повече намаляват. Точно тогава при него се явява „дезертьор”, който му съобщава, че въпреки действията на византийския флот голяма куманска войска бърза към Търново. По думите на Георги Акрополит императорът се уплашил и побързал да снеме обсадата и да се върне по най-прекия път.
Построени по обичайния начин с авангард, главни сили и ариергард византийските войски се насочват към Тревненския проход. Исак II поема лично командването на главните сили, в които е включен и обозът. Всички бързат, търсейки спасение, без да знаят, че отиват към своята гибел.
Българските войски очакват търпеливо противника в устроената в прохода засада. Византийският авангард е пропуснат и към засадата се доближават главните сили. Следва бърз и безкомпромисен погром. Авангардът не се върнал да помогне на главните сили, а ариергардът също избягал от битката и се спасил по обходни маршрути. Византийската армия е разбита, императорът е унизен.
Победата на българската армия е пълна. Освен големите човешки загуби византийците изоставят и целия си обоз. Пленено е императорското съкровище, включително и златния шлем на Исак II. Битката показва незабравеното по време на робството умение на българите да организират засада в планинско-гориста местност, да постигат изненада и да нанасят главния удар по основните противникови сили. Неизмерим е моралният отзвук на тази победа, показала на всички невъзвратимостта на българското възкръсване. С успешно проведеното въстание и със спечелените битки при Ловеч и в Тревненския проход Асен и Петър не само възстановяват, но и окончателно утвърждават българската държава на политическата сцена.
