На 22 октомври 1944 г. българските войници пробиват немската отбрана при македонското село Страцин — решаващ момент по пътя към освобождението на Скопие и Балканите.
Преди осемдесет и една години, на хълмовете край село Страцин (дн. Северна Македония), се разиграва една от най-тежките и героични битки на Българската армия през Втората световна война – част от по-голямата Страцино – Кумановска операция на Българската армия. В дните между 22 и 25 октомври 1944 г. българските войници успяват да пробият укрепената немска линия, откривайки пътя към Куманово и Скопие.
Предисторията
След обявяването на война на нацистка Германия (8 септември 1944 г.), България прехвърля три свои армии към западните граници, за да помогне на антихитлеристката коалиция. На юг и запад германските части от „Група армии Е“ се изтеглят от Гърция през Македония и Сърбия, а задачата на българите е да ги спрат. Първа българска армия с командир ген. Владимир Стойчев настъпва от Кюстендил през Крива Паланка към Скопие. Пред нея стои 22-ра германска планинска армия с добре изградени позиции по хълмовете около с. Страцин — естествена бариера на пътя към Куманово.
Ход на битката
На 22 октомври 1944 г. в 06:00 ч. започва артилерийска подготовка срещу немските укрепления. Бойците от 9-та Плевенска пехотна дивизия и 12-та Лозенградска дивизия започват настъпление под командването на ген. Асен Сираков. Германците използват укрепени бункери, окопи, минни полета и силни картечни гнезда.
На 23 и 24 октомври 1944 г. се водят тежки боеве. В ръкопашен бой българските части овладяват ключови височини – вр. Чука, вр. Дуб, вр. Стражин. Използвани са щурмови групи, които проникват между германските линии. Германската отбрана започва да се разклаща.
На 25 октомври Българската армия пробива фронта при Страцин. Противникът е принуден да отстъпи към Куманово. Превзети са голямо количество оръжие и техника.
Победата се дължи на стратегическата визия на българското командване. То преценява, че фронтален щурм би бил твърде скъп и нарежда атаката да се води по две направления — флангови удари, което се оказва успешно решение. Победата дава възможност на българските части да напреднат към Куманово и Скопие — градове с ключово стратегическо значение.
Жертви и загуби
Българските загуби са над 1200 убити и ранени (по различни източници). Германски загуби: няколкостотин убити и пленени, унищожени позиции, изоставени оръдия и боеприпаси.
Свидетелствата за битката говорят за героизъм и саможертва на българските войници.
В бойния дневник на 23-ти Шипченски полк е документирана акцията за превземането на височината „Дуб“, която контролира пътя за Куманово.
„На третия ден от атаката 2-ра дружина от 23-ти Шипченски пехотен полк получава задача да превземе височината. Германците я бранят с артилерия и картечници, разположени в бетонни гнезда. Българската артилерия открива огън в 05:30 сутринта. След 40 минути щурмовите групи се придвижват под прикритието на мъгла и дим. В хода на боя, командирът на ротата, лейтенант Крум Георгиев е ранен, но отказва да се изтегли и лично повежда взвода в ръкопашен бой. До обяд височината е превзета. Немците оставят 15 убити, 3 пленени и изоставена картечница MG-42. Българските загуби – 9 убити и 21 ранени, сред които и лейтенант Георгиев, който умира от раните си два дни по-късно“.
В спомените на редник Димитър Йорданов от 9-та Плевенска пехотна дивизия, публикувани в сборника „По пътя към Скопие“, четем редове със силен емоционален заряд, който предава усещанията на войника в един от най-драматичните моменти – директно по време на бой.
“Когато тръгнахме нагоре към позициите, дъждът беше станал като куршум. Земята се лепеше по ботушите, а куршумите свистяха. Командирът само махна с ръка — „Напред, момчета, за България!“ — и повече не се обърна назад. По-късно разбрахме, че е паднал малко преди върха. Но ние стигнахме. И когато забихме знамето на хълма над Страцин, никой не мислеше за умората. Само тишината след боя беше тежка като камък.“
Да, след всичко – шумът, гърмежите, виковете – идва тишината, която се усеща почти физически. Това е тишината на смъртта, на загубата на другаря по оръжие, на осъзнатата цена на победата.
Тези разкази показват не само военния успех, но и човешкото измерение на битката – личната смелост и саможертвата. При Страцин не е било просто настъпление, а изпитание за моралната сила на една армия.
За съжаление българската заслуга в борбата срещу нацизма, включително и чрез битката при Страцин през 1944 г., остава до голяма степен недооценена в европейския исторически и политически контекст. Въпреки че България след 9 септември 1944 г. преминава на страната на антихитлеристката коалиция и Първа българска армия води реални бойни действия срещу Вермахта в Югославия, Унгария и Австрия, международният прием на този принос е ограничен.
Победата при Страцин е първото сериозно сражение срещу германците и отваря пътя към освобождението на Скопие и Ниш, но България не е призната за страна-победителка и не участва наравно в следвоенните мирни процеси. Западна Европа дълго време гледа на България предимно като на бивш съюзник на Хитлер и след това – като сателит на Москва.
В Югославия, участието на Българската армия в освобождаването на региона се премълчава или представя негативно най-вече по политически причини. Така, въпреки реалния си принос на бойното поле, включително в тежката и героична битка при Страцин, България остава в сянката на по-големите геополитически играчи, а ролята ѝ в победата над нацизма не получава заслуженото международно признание.
Днес, 81 години по-късно, си припомняме тези събития не само като страница от миналото, но и като урок за смелост, единство и отговорност към бъдещето.
Победата при Страцин е не просто военен успех – тя е символ на борбата на България срещу нацизма и на волята на един народ да бъде от правилната страна на историята.
В този смисъл, битката се разглежда и като символ на прехода от страна, съюзник на Германия, към активен участник в разгрома на хитлеристките сили на Балканите.
Историята не се пише с думи, а с дела – и Страцин е доказателството.
Там, сред дима и калта на октомври 1944 година, българският войник показа, че честта на родината не се защитава с лозунги, а с кръв и мъжество. На Страцин не се водеше просто битка – там се изкупваше миналото и се градеше бъдещето.
Куршумите изписаха нова страница в историята – Българската армия доказа, че когато дългът зове, няма непристъпен хребет, няма невъзможна победа.
Страцин остана не само географско име, а символ на преобръщане, на воля, на национално пробуждане. Там, под свистенето на снарядите, българският воин показа на света, че знае да се изправи, да се бори и да побеждава.
Да преклоним глава пред онези, които тогава не се уплашиха. Благодарение на тях днес можем да изричаме с гордост думите „чест“, и „дълг“ не като спомен, а като завет.
