Столетникът Сава Цоновски за този толкова хубав, необятен и вечен свят
За художника Сава Цоновски не може да се говори само за творчеството, за картините и изложбите му. Трябва да се разказва и за самия човек, извървял достойно стоте години на живота си. За добротата и мъдростта, която има и дарява на късметлиите да го познават. А го познават и обичат много хора, срещнали го по дългия му път. Включително по професионалния му път на военен художник. А след като си отиде големият илюстратор Любен Зидаров, почти доживял своя век, Сава Цоновски остана и единственият столетник като рисуващ и днес художник.
До 4 ноември на столичната улица „Цар Самуил“ 37, на метри от „Солунска“, може да се видят картините в поредната му годишна изложба в любимата му галерия „Абсент“. Акварелите му бяха направо изкупени от зрителите още при откриването. А на 27 ноември негови акварели ще бъдат представени и в Съюза на българските художници на „Шипка“6.
На сто години художникът е любопитен към света и хората, които среща, продължава да чете, рецитира наизуст стихове. И продължава да си пише дневник. Има цели изписани големи тетрадки с твърди корици, като неиздадени томове лично творчество. Може с часове да разказва за колоритните хора, с които животът го е срещнал. На първо място, с преподавателя му проф. Илия Петров, при когото през 1955 г. завършва живопис, направил за него много и като учител, и като човек: за бедното момче, дошло в Художествената академия от врачанското село Ботево. За големия художник Дечко Узунов, нарекъл го художник-поет. За Владимир Димитров-Майстора, за майсторството, но и за човечността му. За недостижимия му идеал като професионалист – художника Константин Щъркелов, когото и днес казва, че не е достигнал по майсторство. Сава Цоновски е щастлив човек още от детството си в многолюдното семейство с най-добрите родители, обграден с деца, внуци и правнуци. А по пътя му като художник вървят и синът му Сево, и внучката Петра.
Актьорът Веселин Калановски поздрави художника и прочете от негово име думите, които сам художникът беше написал, за да сподели с почитателите си. А ги беше написал поетично.
„Станах на 100. Как съм стигнал до тях, няма да разказвам, защото това е много дълъг разказ. Ще говоря за картините си, но не като оценка, оценката е ваша. Ще ви кажа какво искам от тях. Аз съм селянин по душа, обичам много родното ми селце, полето с неговия далечен хоризонт и светлата ивица, която го свързва с небето…“. И разказва за житата като златно море, за маковете в края на нивите, греещи като рубини. За чучулигата, птичка Божия, която пее във висинето. Прокрадва се тъга, но мека и меланхолна. И се пита – защо. И сам отговаря: „Дядо Сава, тъгата е мека, а не болезнена, защото ти, макар и мимолетна прашинка, си бил свидетел, живял си в този толкова хубав, необятен и вечен свят“.
Безкрайно е и удоволствието от подарената ни среща с този необятен човешки разказ. Перифразирайки Радичков, човешкият живот е едно безкрайно изречение с многоточие в края.
