Обикновено местните избори в развитите демокрации не предизвикват такъв интерес, какъвто парламентарните или президентските. Локални проблеми, познати кандидати за кметове от съседната улица, умерени обещания за повече чистота, сигурност и редовен транспорт, такива неща се предлагат на избирателите. А и те най-добре познават възможностите на всеки желаещ за пост в местната администрация. Всичко е познато и близко. Няма управленски фантазии и изхвърляния.
Така би трябвало да бъде и в нашата съседка Република Северна Македония, която непрекъснато повтаря, че отдавна е изпълнила европейските критерии за членство в ЕС. Но тамошният вот за местно самоуправление достигна такава острота на политическата битка, че човек да се чуди за какво става дума – за кмет на Кривогащани или Долнодупени, или за овладяване на централната власт на държавата в Скопие
Хайде, да отдадем част от тази ожесточеност между политическите партии на южняшката балканска емоция и на характера на местните хора. Но чак пък толкова?
Това имаше своя политически заряд, разпалван най-вече от управляващата ВМРО-ДПМНЕ и нейните коалиционни партньори от ВЛЕН, коалицията от четири партии на албанците, както и от ЗНАМ, личната преторианска сила на кмета на Куманово Максим Димитриевски. Най-активен в редовното повишаване на температурата на обществения дебат бе премиерът Християн Мицкоски, който още от победата на парламентарните избори на 8 май 2024, довели го на власт, започна да говори колко важен ще е местният вот година и половина по-късно. Сякаш от състава на общинските съвети във всичките 80 общини на страната плюс столицата Скопие, или кой ще бъде кмет ще зависи бъдещето на Северна Македония. В това число и нейната европейска бъднина като член на Европейския съюз.
Но тазгодишната кампания не е изключение за страната. На Мицкоски тя му трябваше, за да прикрие до голяма степен неблагополучията при изпълнението на обещанията преди парламентарните избори от 2024 г. Колкото и да е активна и системна неговата реторика за успехите на страната, колкото и да са му верни контролираните от него и партията му медии в тяхното мнозинство, все пак нещата не изглеждаха толкова розови. Особено по отношение на голямото обещание за бързо развързване на възела със старта на преговорния процес за членство в ЕС. Какви ли не варианти предлагаше Мицкоски лично и чрез външния министър Тимчо Муцунски, какви ли не коварни планове кроеше за това как някоя от големите държави, членки на ЕС, да накарат България да отстъпи. Какви само плиткоумни дипломатически и медийни ходове бяха направени, за да се покаже близост – лична и институционална, на Мицкоски с Доналд Тръмп и с Белия дом, но напредък не дойде. В кампанията бяха включени и милионите от Унгария, като недвусмислено бе казано, че пари от половинмилиардния заем от Будапеща ще получат онези общини, които изберат кандидатите на ВМРО-ДПМНЕ. И други такива.
На Мицкоски тази победа му беше крайно нужна. По много причини. Първо, защото искаше да прибави и местната власт към мнозинството в парламента и президентската институция. Така той разбира управлението на държавата – всички власти в едни ръце, неговите. И колкото победата е по-убедителна, толкова възможностите да взема еднолично решения и да ги изпълнява стават повече. А когато и опозицията е слаба, това пък му дава шанса да е извън контрол. Затова в навечерието на втория кръг от изборите на 2 ноември Мицкоски говореше за уникалната възможност неговата партия да спечели рекордните 60 кметски места от всички 80, в това число и емблематичното място на градоначалник на столицата Скопие. Не успя напълно – победи в 54 и в Скопие, но и това никак не е малко, защото основният му противник от СДСМ на Венко Филипче успя да вземе само 6 общини. Твърде малко за някога много силната политическа сила, която дълги години след обявяването на независимостта на Република Македония беше един от стълбовете на двуполюсния партиен модел в страната. Заедно с ВМРО-ДПМНЕ, разбира се. Това беше време и на емблематични и харизматични лидери на двете партии – Бранко Цървенковски на СДСМ и Любчо Георгиевски на ВМРО-ДПМНЕ. Сега и двете партии се ръководят от лица от новото поколение политици, но със своите само 6 кмета СДСМ на общодържавно равнище вече е трета политическа сила след албанците от ВЛЕН с техните 9 общини.
Има и още една причина Мицкоски да е доволен от резултата. И тя е повече лична, но и политическа. В много от ходовете си като премиер той се опитваше да прилича на сръбския президент Александър Вучич.
Двамата са на различни позиции в управленската структура на своите държави, но в методиката
на ползването на властта и стремежът за повече контрол над институции и общество си приличат като две капки вода. Автократизмът, както се знае, е привлекателен. Да, Вучич е по-напред в концентрацията на власт в Сърбия, но това се дължи на президентската му позиция и на възможностите, които тя му дава според конституцията на страната. Може би и заради това вече година сръбският държавен глава има толкова проблеми с протестиращите студенти поради жертвите на падналата козирка на новата гара в Нови Сад. Мисля, че тъкмо поради тази причина и картината на хилядните маршове и протести из Сърбия Мицкоски искаше и местната власт.
Превантивно да направи така, че „картината от север“ да не се случи и на юг, в Северна Македония. Макар че това едва ли ще се случи най-вече заради манталитета на местните хора, които предпочитат да имат шанс да бъдат назначени на работа в държавната администрация, гласувайки „правилно“, отколкото да скочат на протест и месеци наред да не го прекратяват. Ето и пример и той се нарича Кочани. Градът, който загуби 63 от своите деца, а други 200 бяха ранени при пожара в местната дискотека. Кметът на града по време на трагедията бе активист на ВМРО-ДПМНЕ.
Все се надявах Мицкоски да не издига кандидат за градоначалник там и по този начин да покаже, че морално е съпричастен с болката на родителите, изгубили децата си. Достатъчно травми им нанесе с демонстративното си бездушие към искането за справедливо наказание на виновните. Можеше да даде шанс на гражданите сами да решат кой да седне на стола на кмета и да управлява честно и смирено града. Но той предложи свой кандидат и направи и така, че и противникът, който бе представен като независим от някоя партия, да има тайната подкрепа на ВМРО-ДПМНЕ.
Спечели човекът на Мицкоски, който в името на цялата власт игра нечестно на един терен, който от трагедията с пожара насам иска най-вече честност.
Албанските партии като цяло взеха своето, с едно изключение – град Кичево. Крепост на Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети през последните 3 мандата, сега вече е в ръцете на ВМРО-ДПМНЕ. Мицкоски представи победата на своя човек там като възхвала на мултиетническия характер на обществото, спечелил срещу етническата подялба на македонци и албанци. Невярно тълкуване, разбира се, но там тепърва ще се разиграват сценарии, които да дадат повече яснота за загубата на ДСИ. Сега обаче прави впечатление общата загуба на Ахмети на някои общини, които той винаги е приемал като свои. Неговите съперници от управляващата страната коалиция – четирите албански партии във ВЛЕН, го изместиха като първа политическа сила сред албанците. ВЛЕН със своите 9 кмета става втора политическа сила в държавата, следвана от СДСМ с 6 и ДСИ на Ахмети с 4. Какво би означавало това за етническото равновесие в Северна Македония, в момента е трудно да се каже. В едно съм сигурен –
с политическата кариера на бившия бунтовник Али Ахмети не е свършено
както преждевременно неговите опоненти провъзгласиха.
Накрая най-важният за нас въпрос – означава ли пълният комплект власти в портфейла на Мицкоски, че той вече ще има легитимност да направи така, че да развърже възела с България относно старта на преговорния процес за членство в ЕС. Както се казва, сега вече той може да прави всичко и никой копче да не му каже. При тази слаба опозиция, при това разположение на силите, защо не? Само че аз лично се съмнявам и мисля, че тъкмо заради пълния контрол над властта Мицкоски ще стане още по-опърничав и твърд в отстояването си на позицията, че докато той е премиер промени в конституцията няма да бъдат направени и българите няма да бъдат вписани в нея. Профилът на Мицкоски е такъв, поведението му нееднократно го потвърждава и ми се струва, че ще бъдем наивни, ако очакваме той да направи това, което е нужно за европейския път на страната.
И защо да го прави, като вече се изпълни мечтата му да прилича на Александър Вучич.
