Послучай 140 години от Сръбско-българската война издателство „Българска история“ пусна заглавие с откъси от дневниците на сражавали се от двете страни на окопите. Две гледни точки към войната, които неизбежно се разминават: човешката и тази на голямата политика. Някои от текстовете се публикуват за първи път, а „Когато капитаните победиха генералите“ събира за първи път в едно издание спомени и свидетелства на десетки участници в тази война, както и извадки от периодичния печат. Мемоарите, дневниците и разказите в сборника разкриват личните преживявания на офицери, войници и цивилни – както по време на сраженията, така и в затишията между тях. Голяма част от свидетелствата се превеждат и публикуват за първи път от сръбски на български език. В това издание читателят ще чуе гласа на българските капитани, които храбро повеждат войниците си в огъня при Сливница, и ще види позорната война през очите на сръбските генерали. А най-вече ще се докосне до спомена за онова, което и победителят, и победеният преживяват в мразовития и кървав ноември на 1885 година.
Съставителят Владислав Карагеоргиев е създал книга, която като на филм реди пъзела на войната с кратки сцени от преживяванията на участниците й. Джордже Джорджевич пише: „Ама не ви ли казах аз, че ще си блъскаме главите около Сливница!“. Книгата пресича споделеното преди и след боя с картината от живота в тила, в който той също тотално се обръща. Сред публикациите са и кратки разкази на Бранислав Нушич. Но с изключение на тях сръбските спомени се превеждат за първи път на български, като са запазени автентичния стил и изказ.
А книгата започва така: Българският народ посреща обявяването на мобилизацията с искрен ентусиазъм. И още в началото се уточнява: „След назначаването на юнкерите от Военното училище в София в офицерски длъжности, армията разполага с 570 офицери при нужда от поне 1000. Само 16 души запасни офицери могат да бъдат мобилизирани. За да се покрие до известна степен този недостиг от командири, са разформировани щабовете на бригадите и по този начин полкът става висшата организирана единица. Но както в Северна България, така и в Източна Румелия липсват мобилизационни планове“. Но книгата не е за това, а осветява човешкия разказ за тази война, между славата и болката.
И някъде в този контраст от видимото, което учебниците по история показват и невидимите лични за всеки участник преживявания и съдба, е истинската история за тази кратка, но решаваща за младата ни възкръснала държава война. В тези дни Сливница, Гургулят, Драгоман, Цариброд, Пирот и Видин се превръщат в символи на храброст и саможертва.
