Доцент д-р Стоян НИКОЛОВ, Военна академия ,,Г. С. Раковски“
Белград отхвърля предложението за приятелство с България.
Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от стремежа за териториално разширение на сръбските държавници, подтиквани от Австро-Унгария. Сръбският крал Милан обявява като причина за започване на военните действия нарушаването от българска страна на постановленията на Берлинския договор чрез Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Според него така се променя равновесието на Балканския полуостров и Сърбия не може да остане равнодушна.
Присъединяването на територии, населени с българи, в Моравско и Тимошко през 1878 г. дава надежди на сръбския управляващ елит, че подобно разширение може да се случи и спрямо други части от западните български земи и В Белград е взето решение за нападения срещу Княжеството.
След съединисткия акт от 6 септември 1885 г. Временното правителство в Пловдив обявява военно положение в Източна Румелия, като кани българският владетел да приеме Съединението. Княз Александър І приема и свиква Народното събрание на извънредна сесия. На 9 септември 1885 г. с приказ на Княза цялата страна се обявява във военно положение, като официалният княжески указ е от 10 септември 1885 г.
Основните въоръжени сили на обединеното Княжество са насочени да прикрият мястото на очаквания военен удар от сюзерена – Османската империя.
Великите сили зоват за умиротворяване на ситуацията, протестират срещу българското нарушение на клаузите на Берлинския договор и свикват дипломатическа конференция в Цариград. Сръбската и гръцката дипломация се обявяват категорично против общобългарската акция и искат териториални компенсации, докато Румъния заема по-умерена позиция.
Но още в деня на започване на сръбска мобилизация – 9 септември 1885 г., видинският окръжен управител телеграфира до Министерството на външните работи и изповеданията, че според донесения от кулския околийски началник Сърбия е съсредоточила по границата четири батальона войска.
На 21 септември 1885 г. Трънският окръжен управител изпраща телеграма до министъра на вътрешните работи за опити на официални сръбски представители да провокират размирици в българския пограничен район. Сръбски офицер, придружен от сръбски чиновници, предлагал на кмета на Гоин дол 500 златни монети, за да разбунтува населението, на което щели да бъдат опростени данъците за 5 години. С подобна цел са изпратени сръбски агенти в Брезнишко и в Кюстендилско. След тези тревожни сигнали капитан Константин Никифоров, управляващ Военното министерство, на 30 септември 1885 г. решава да изпрати край границата със Сърбия три роти и една доброволческа чета.
Българската армия няма подготвен план за война срещу Сърбия. Не се допуска дори възможността за сръбско нападение в първите седмици след обединението на северно и южнобългарските земи.
На 6 октомври 1885 г. княз Александър Първи изпраща на приятелска мисия в Сърбия бившия министър Димитър Греков, който носи специално писмо до крал Милан,. Това пратеничество е отхвърлено. Оттук започва нов етап в отношенията на София с Белград.
Българското командване вече очаква евентуално сръбско нападение и предислоцира военни части. Плевенският полк се отправя към София, която от страна на Сърбия е съвсем открита. Същата задача се възлага и на две дружини – по една от Дунавския и от Преславския полк. Командирът на Западния корпус организира за отбрана, освен тогавашния фронт на юг срещу Турция, вече и българо-сръбската граница южно от Балкана. В случай на война се предвижда да се прехвърлят войски и от Източния корпус. С оглед на главния обект на евентуално сръбско настъпление – София, българското командване стига до извода, че основните направления от Пирот към София се събират при Сливница. След рекогносцировка, се решава позицията, на която трябва да се съсредоточат главните сили, които биха действали срещу сърбите, да бъде укрепена. От 10-11 октомври 1885 г. под ръководството на капитан Рачо Петров започва изграждането на Сливнишката позиция.
Така в навечерието на войната срещу Сърбия са взети предохранителни мерки. Към сръбската граница са изпратени военни части. Определени са главните цели и обекти на войната от страна на Сърбия. Избрана е главна позиция, на която противникът да бъде отблъснат, като тя започва да се изгражда.
При започването на войната българските войски са начело с главнокомандващ княз Александър І и началник-щаб на армията капитан Рачо Петров. Частите са разделени на Източен корпус, с командир подполковник Данаил Николаев и началник-щаб капитан Радко Димитриев, Западен корпус, с командир майор Аврам Гуджев, началник-щаб капитан Стефан Паприков и помощник на началник-щаба капитан Мечконев, и Северен отряд, с началник капитан Атанас Узунов и началник-щаб ротмистър Дерманчев. Най-голям е Източният корпус, прикриващ турската граница. Той наброява 51 800 души, от които редовни княжески войски – 11 600, източнорумелийска милиция – 32 200 и 8000 източнорумелийски доброволци.
Западният корпус, в полосата на който впоследствие ще се реши войната, заема фронт от около 200 километра, от Рила до Берковския балкан. Към него спадат разположените на сръбската граница Изворски, Трънски, Сливнишки, Комощички отряди, както и разположените на турската граница Кюстендилски и Дупнишки отряди. Те наброяват общо 19 794 души и 42 оръдия. В близост до турската граница са дислоцирани Кюстендилският и Дупнишкият отряди. С тях числеността на Западния корпус в навечерието на войната е 28 846 души с 50 оръдия.
Северният отряд с щаб във Видин е разделен на Бреговски, Кулски, Белоградчишки, Берковски, Видински крепостен участък, Главен резерв на Северния отряд и Летящ отряд. Главният резерв на Северния отряд се състои от 3 дружини. Всяка от тях е съставена от една запасна и 4 опълченски роти. В Летящия отряд влизат 4 запасни роти, една четирифунтова батарея и жандармски ескадрон. В Северният отряд има общо 14 861 души с 37 оръдия.
Общо Западният корпус и Северният отряд имат численост около 44 хиляди души с 87 оръдия, които трябва да задържат нашественика.
Сръбските части в навечерието на войната са разположени непосредствено до границата и включват: Главната Квартира в Пирот, обаче главнокомандващият – кралят, както и началник-щабът – военният министър, са още в Ниш. Щабът на Тимошката армия, както и щабът на Тимошката дивизия са в Зайчар. Армията има 23 батальона, 3 батареи, 3 ескадрона, 18 обсадни оръдия, всичко около 21 хиляди души.
Дивизиите от Нишавската армия нямат отделен армейски щаб, а се командват направо от Главната Квартира. Моравската дивизия наброява 11 батальона, 2 полски и 2 планински батареи, или всичко около 10 600 души. Шумадийската дивизия е съставена от 9 батальона, 4 полски батареи или всичко около 8400 души. Дунавската дивизия се състои от 10 батальона и 4 полски батареи или около 10 000. Дринската дивизия е съставена от 9 батальона, 8 полски батареи и други части, всичко около 10 700 човека. Конната бригада е разположена с двата си полка в село Крупец.
Сръбският план за война, изготвен веднага след Съединението от генералите и полковниците в Белград, включва налагане на мир на България в резултат на успешното настъпление на основната Нишавска армия и завладяването на българската столица, докато второстепенната Тимошка армия трябва да овладее северозападните земи на Княжеството, включително Видинската крепост, след което да подпомогне Нишавската армия, спускайки се през старопланинските проходи към София.
Естествено следствие от съсредоточаването на сръбски военни части край границата е рязкото увеличаване на инцидентите по нея още преди това, като те се явяват един от елементите на провокирано напрежение по границата от сръбска страна. Още на 14 октомври 1885 г. сърбите залавят при Власина на българска територия един опълченец, обират го и го изпращат под стража към Ниш, но по пътя той успява да избяга. На 29 октомври 1885 г. залавят една жена и я закарват в Сърбия. На 31 октомври 1885 г. десетина сърби преминават границата при Топли дол, изненадват двама опълченци, ранявайки единия и убивайки другия. Това е първата българска жертва в Сръбско-българската война.
Прекият сръбско-български военен сблъсък започва на 2 ноември (по стар стил) 1885 г. с обявяването на война от сръбския крал и навлизането на сръбските дивизии на българска територия. Съединението е поставено на карта, съдбата му зависи от силата и храбростта на нашата армия.
