Капанът „Сталинград“ погребва шансовете на Германия за победа.
Опитите на Хитлер да се прави на пълководец са фатални за армията му.
Преди 83 години, приблизително по това време, край бреговете на Волга се вихри вероятно най-кървавото сражение в човешката история, битката за Сталинград. Определенията за него по правило са хиперболизирани – някои го наричат повратна точка във Втората световна война, други го смятат едва ли не за началото на края на Хитлер. В наши дни то пък е един от крайъгълните камъни на пропагандата на която се крепи режимът на Путин. Извън чисто статистическите и политически аспекти, Сталинградската битка оставя след себе си значително наследство в областта на военното дело, както и поуки от морално и чисто човешко естество. Но за тях – по-долу.
Както често се случва, сражението за Сталинград започва донякъде случайно – то не е планирано предварително и се превръща в касапницата, която знаем днес, най-вече заради личните прищевки на Хитлер и склоността му към лъкатушене при вземането на решения. Колебанията на Фюрера са типични за диктатори, сдобили се с абсолютна власт, които считат себе си за богоизбрани и компетенти във всичко.
Корените на Сталинградското сражение трябва да търсим в мразовитите дни на януари 1942 г., когато зъзнещите войници на Вермахта и техните съюзници от Оста отчаяно се опитват да спрат гигантската офанзива на Червената армия по цялата дължина на Източния фронт в условията на невероятно студена зима. Месец по-рано войната е станала световна след като Япония е атакувала САЩ, Великобритания и Нидерландия в Далечния изток и така е отворила нов гигантски фронт. Хитлер се надява да извлече максималното от така създалата се ситуация и да използва слабостите на все още изгрждащата се антинацистка коалиция,
за да окупира петролните полета на Кавказ
и Близкия Изток, атакувайки едновременно откъм Украйна и Либия. За това трябва да помогне както тоталното изтощаване на Червената армия, която, следвайки наивната стратегия на съветското главно командване, през цялата зима атакува по целия Източен фронт, така и объркаността на британските командири в Северна Африка, които постоянно показват че не знаят как да воюват. За нацистката върхушка това пък е игра ва банк, защото те са наясно, че ако в обозримо бъдеще не бъде осигурен голям източник на нефт за нуждите на Вермахта, войната ще бъде загубена.
Първоначалният германски план не предвижда главен удар по посока на Сталинград, а само спомагателен. Градът трябва да бъде превзет за да се прикрие тила на германската групировка, напредваща към Кавказ. Този план изглежда реалистичен, а за осъществяването му освен немски войски, ще бъдат привлечни италиански, унгарски, румънски, словашки и хърватски съединения и части. Германиците подготвят войските си грижливо, въоръжавайки ги с най-модерни танкове, оръдия и самолети. Увеличената бронебойност на оръжията им вече позволява да се унищожават на големи дистанции дори и най-тежките съветски танкове, което значително повдига бойния дух на немските войници. Към подготовката трябва да отнесем и дезинформационната операция „Кремъл“, която успява да заблуди съветското командване че главният удар ще бъде нанесен в центъра, по посока на Москва.
Червената армия също се готви сериозно за предстоящите битки. Увеличеното производство на евакураните заводи позволява да се създадат мощни танкови корпуси и въздушни армии, с чиято помощ в Москва се надяват да обърнат хода на войната.
Лятната кампания на Вермахта започва на 11 май с внезапна атака на германци и румънци срещу съветската групировка на Керченския полуостров. Намиращият се там Кримски фронт е рзгромен за девет дни. Съветското командване на свой ред предприема мощна офанзива в района на Харков, но опитните германски войски контраатакуват и разгромяват три противникови армии. Взети са много пленници и трофеи.
От началото на юни армиите на Хитлер и неговите съюзници са в настъпление по целия южен фланг. След едномесечен брутален щурм е превзет Севастопол, а основните германски сили напълно окупират Източна Украйна. В началото на юли немци и унгарци превземат Воронеж, а скоро след това и Ростов но Дон. Червената армия навсякъде е в отсъпление. До тук всичко се развива според плана, но за пореден път се намесва Хитлер и така на практика предопределя една от най-големите военни катастрофи в историята. Той
разделя ударната групировка на две по-малки
и ги насочва съответно към Сталинград и Кавказ. Така нито една от тях вече няма достатъчно мощ за да изпълни бързо поставените им амбициозни задачи. През целия август те напредват бавно към набелязаните цели, срещайки засилваща се съветска съпротива. Последната е резултат в немалка степен и на безмилостната заповед на Сталин „Нито крачка назад!“, предвиждаща сурови наказания за самоволно отстъпление.
В края на юли разстоянието между Сталинград и немската 6-та армия на генерал Паулус е около 50 км. На дивизиите на Паулус ще са необохдоми около месец и половина да го преодолеят. За прелюдия на битката за града се счита опостушителната немска бомбардировка на 23 август, по време на която той е сринат до основи, а в развалините и пожарите загиват хиляди негови граждани. За тяхната смърт в немалка степен е виновен и Сталин, който забранява евакуация на населението. Въпреки разрушенията, тракторният завод продължава да произвежда танкове, които отиват в боя направо от цеховете.
Най-бруталната фаза на сражението започва в средата на септември, когато 6-та армия навлиза в града по цялата му дължина. Започват безмилостни улични боеве, в които германците се чувстват некомфортно, защото губят преимуществата си. Заради близостта на противника до собствените позиции, те не могат да използват нито мобилността на танковете си, нито прецизните удари на своята авиация. За сметка на това се появява нов феномен – близкият бой за всяка стая, в който всички средства са добри. Основна бойна единица и за двете страни става щурмовата група – неколцина бойци, въоръжени с всичко необходимо, за да овладеят дадена сграда. Така уличните боеве се превръщат в своеобразна школа, чийто уроци помагат впоследствие на червеноармейците при овладяването на редица други големи градове по пътя им към Берлин.
Главна опора на съветските войски са няколкото предприятия покрай западния бряг на река Волга. Заради солидната си постройка, те са превърната в своеборазни крепости, за чието превземане немците хвърлят неимоверни усилия и плащат висока цена в човешки животи. След два месеца в този ад, те все пак
успяват да превземат 90% от града
И точно тогава ги сполетява бедата.
Виждайки как армията на Паулус буквално е затънала в града, съветското командване решава да я хване в капан. Тъй като фланговете й на север и юг от Сталинград са охранявани от слаби румънски части, се създава уникална ситуация за бързо обкръжаване и отрязване на германците от техните тилови комуникации. Настъплението, направлявано от бъдещия маршал Василевски, започва на 19 ноември и само след четири дни над 250 000 немци и румънци се оказват хванати в „чувала“. Решаващо за по-нататъшната съдба на 6-та армия е обстоятелството, че съветските войски успяват бързо да изтикат външния фронт на около 100 км на запад и това прави почти невъзможни операциите по деблокирането на германските части. От този момент нататък съществуването на обкръжената групировка зависи от две неща: редовно снабдяване по въздуха и пробиване на коридор до нея по земя.
Деблокиращата операция започва през декември. Прехвърлени от други райони танкови дивизии успяват да напреднат около 50 км, но не им достигат сили, за да прекършат ожесточената съветска съпротива и да преодолеят и оставащите 50 км, делящи ги от „котела“. Може би ако Паулус притежаваше характера на истински пълководец и бе организирал насрещен удар катастрофата щеше да бъде избегната, но той предпочита да бъде
безропотен изпълнител на заповедите на Фюрера
и армията му остава на място. Що се отнася до снабдяването по въздуха, то нито за ден не успява да осигури нужните 600 тона провизии. Освен това функционирането на въздушния мост зависи и от ефективността на съветската ПВО, и от капризите на зимното време.
Финалното действие за обречената 6-та армия започва на 10 януари 1943 г. когато съветските войски пристъпват към унищожаването й. Лишени от физически сили и ресурси за бой, немците се сражават ожесточено, но в крайна сметка са натикани в Сталинград, където на 31 януари Паулус и щабът му се предават. Последните огнища на съпротива са ликвидирани на 2 февруари. Общо 91 000 немци попадат в плен, но те са толкова изтощени че след години по домовете си се връщат едва около 6000 от тях.
