Споразумението от 10 октомври за прекратяване на конфликта е равностойно на конференцията в Мадрид през 1991 г. със съорганизатори Буш-баща и Горбачов, казва арабистът проф. Владимир Чуков, член-кореспондент на БАН.
– Г-н Чуков, как новата ви книга „Асасини versus Мюсюлмански братя” осветява днес ситуацията в Близкия Изток?
– Книгата е моето виждане за генезиса на насилието в ислямското общество. Тезата ми е, че това насилие се появява в периферията на арабо-мюсюлманския ареал. Арабите бедуини са онези, които налагат своята власт върху една вековна империя като сасанидска Персия или втората персийска империя (III-средата на VII в.). Персите – аристократи, земевладелци и търговци се оказват завладени от бедуините, които са с по-нисък стандарт и с по-ниско самочувствие относно налагане на държавността. Тогава, през VII век, се появяват различните секти. В книгата разказвам за 3 такива секти – хариджитите, калемитите и асасините. Асасините са класическият прототип на шийтска секта, която се обявява срещу сунитската държава. И това е първият документиран модел на насилие в ислямския свят, заради нежеланието на високо цивилизованите перси да приемат ниско цивилизованите араби, носители на ислямското послание и излъчили пророка Мохамед. Персите стават иредентисти, бунтовници в годините между VII и XII век. И насилието в ислямския свят се заражда, на първо място, от сблъсъка между араби и перси, а впоследствие – между сунити и шиити, което конфесионализира този етнически сблъсък. През този период се появяват татаро-монголите – нарицателно за бич, за зло и антидържавност. Те стават шиитите в Близкия Изток, докато Златната орда са сунити. Татаро-монголите са една от причините да се появи Богословът, чието име се свързва със създаването на салафизма, а оттам и основата на сунитското насилие като завръщане към първоизточниците на исляма. Книгата проследява този път на насилието като методология да решиш проблемите си. И появявата на салафизма, който се трансформира в „Мюсюлмански братя”. Т.е. етническият сблъсък се трансформира в насилие в огромния арабо-мюсюлмански ареал, което днес се олицетворява от „Мюсюлмански братя”. Това е тезата в книгата ми.
– Какво е днес състоянието на „Мюсюлмански братя”, организацията, която създава партии в няколко държави?
– Те са в навечерието на своя вековен юбилей. Създадени са през 1928 г. И в книгата си разказвам кой ги подкрепя, как пускат пипалата си, как се превръщат в сериозен инструмент за правене на политика и като инструмент в ръцете на чужди държави. И балансът на присъствието и влиянието им: между Турция и Катар, между Турция и Египет, където е и родината им. Известно като движението на двамата Хасановци, името и на създателя на асасините и на „Мюсюлмански братя”. Те имат един и същ подход и приликите, които между тях са повече, са в подхода към насилието. Но докато асасините, които задават образеца, са история, „Мюсюлмански братя” са реалност днес. В книгата си съм използвал между 700 и 800 източника, 90% от тях – богословски текстове на арабски, издадени от ливански и персийски издателства. И ако се върнем към днешния ден в Близкия Изток, от едната страна е Израел, от другата – неговите врагове.
– А как можем да разкажем конфликта в Близкия Изток през текста на книгата ви?
– Разликата е видима. „Хамас”, който е прокси на Иран, са сунити. Но сред сунитите има две крила – проиранско и на „Мюсюлмански братя”. Но като враг на сунитите Израел прави разлика между тях. Защото сунитите не искат Израел да бъде ликвидиран и това е част от тяхната идеология. Докато в конституцията на Иран е записано, че месията трябва да управлява държавата и че върховният лидер на иранците управлява от негово име. Т.е. ако сунитите демонизират държавата Израел, шиитите казват: Израел трябва да бъде разрушен. Защото вярват, че само тогава ще се върне месията – когато държавата Израел бъде разрушена. Така можем да си обясним и различното поведение на държави в ислямския свят, като Саудитска Арабия, която няма партии и конституция.Те са склонни да създадат дипломатически отношения с Израел. Преди конфликта в Близкия Изток 4 държави направиха такива отношения, сред които Обединените арабски емирства, Бахрейн и Мароко. На път към такава крачка беше и Индонезия, най-голямата мюсюлманска държава. Всички те могат да съжителстват с евреите. Но причината е политическа – създаването или несъздаването на държавата Палестина. С подписването на Споразумението на 10 октомври президентът Тръмп не създаде, но зададе параметрите на палестинската държава, и е въпрос на време и интереси това да стане реалност. Но Ислямска република Иран никога няма да се съгласи на дипломатически отношения с Израел. Те имат и коренно различно виждане за палестинската държава, като за държава, създадена след референдум сред всички палестинци – и в Йордания, в Египет, в Сирия и Ливан. В своя реч върховният водач на Иран Хаменей преди месец заяви, че тогава палестинците ще бъдат съдниците на местните малцинства, на евреите, като ще ги поканят „да си отидат, откъдето са дошли”. В това са и различните виждания за съществуването на държавата Израел. ОАЕ в това отношение са най-гъвкави – създадоха дипломатически отношения с Израел преди 5 г., като заявяват амбиция да са регионална сила, конкурирайки Катар. А Катар няма дипломатически отношения с Тел Авив, но имат своите интереси към тях и своята тежест. Катар е фаворитът на САЩ, като там е централното командване на най-голямата военна база на американските войски в Близкия Изток. Катар са и предпочитаният посредник на САЩ при кризисни ситуации с терористични режими, дори с „Хамас” и талибаните. А Оман са класическите посредници на Вашингтон с Иран и прокситата им – хутите. В ООН е депозирана и очаква решение резолюцията за многонационалните сили – гарант за сигурността в Ивицата Газа и това е фокус на регионалните интереси. А Израел не допуска сред такива сили да има турски войски, както и Египет. Арабските страни искат тези сили да са по глава 7 – с мироналагащи функции, а Израел – по глава 6 – мироопазващи. Израел настоява „да не се минава” през Съвета за сигурност на ООН, а легитимността на резолюцията да идва от Съвета за мира („шапката” на институциите, които ще управляват Ивицата Газа), чийто председател ще е Тръмп. А планът на Тръмп за разрешаването на конфликта в Ивицата Газа също трябва да мине през резолюция на ООН. В същото време Египет не иска да отстъпва лидерството си в тази част на региона заради териториалните апетити на Турция. Президентът Ердоган, например, заяви в интервю преди месец: Какви претенции могат да имат към Ивицата Газа от Израел, като ние сме били там 4 века, а те са от 1948-а година?… Като е изказвал такава позиция и по отношение на Йерусалим. Израел и Египет ще бъдат най-трайно ангажирани със сигурността в Ивицата Газа. В Кайро са готови да дадат много войници, ако резолюцията е през Съвета за сигурност и турците не са включени. За сметка на това те канят Турция да е сред спонсорите на този процес.
– Кога във времето и как очаквате да се реши конфликта?
– Идеята на американския президент е през януари многонационалните сили да бъдат разположени на място в Газа. И вероятно той ще наложи да се умиротвори тази част на света, да няма война и под егидата на Съвета за мира да бъде създадено палестинско технократско правителство. И там се започват едни спорове. Палестинските фракции на среща в Кайро заявиха, че те ще управляват Газа, а не чужденци. Като има разлики и между позициите на Палестинската автономия и на „Хамас”. Според „Хамас”, всички са равни, а Палестинската автономия има претенциите да представлява палестинската държава(през 60-те г. на ХХ в. Ясер Арафат създава организацията „Фатах”, която води палестинската съпротива, той създава и ООП, организацията за освобождение на Палестина, която е призната за палестинска държава от ноември 1988 г., вкл. и от България, а днес призналите я страни са 88% от членовете на Общото събрание на ООН). Но днес пред Палестинската автономия се поставя условието да направи реформи: президентски и парламентарни избори и в управленските структури да дойдат необременени със старото управление хора. Президентът Махмуд Абас има исторически заслуги към палестинската кауза, но той е вече на 89 г. и иска да даде път на млади хора. И въпреки че конституцията не му дава такива права, той назначи вицепрезидент, когото упълномощи, ако нещо се случи с президента, да поеме неговите функции.
Въпреки големите боричкания между партии и фракции, най-популярният палестински политик в момента, с рейтинг 47%, Маруан Баргути е в израелски затвор (от 2002 г.). Той е като Нелсън Мандела за палестинците, веднага би спечелил едни президентски избори. Но при размяната на заложници срещу затворници с Израел, него го оставиха в затвора. Затова и умереният и балансиран петдесетгодишен Хосен Алшейх е най-вероятен бъдещ президент на Палестина. Известно е, че той е и фаворитът на САЩ и на Израел. Според думите на Абас, президентските избори ще се проведат до година след спирането на войната. И в книгата си обосновавам, че Иран не иска да се занимава с поствоенното градене на властта в Палестина, а да пречи е много слаб. И неговото прокси, хутите, са се заели с ролята на основния дистрибутор на насилието в Близкия Изток. Самият Иран има големи проблеми с ядрената си програма, а в управлението има сблъсъци между реформатори и консерватори по отношение на оценката на политиката на Иран спрямо Русия. Наскоро председателят на парламента нападна последния реформаторски президент Хасан Рухани, подписал през 2015 г.сделката за иранската ядрена програма с президента Обама, за това, че е саботирал отношенията с Русия и с Изтока. Понеже се вижда, че САЩ надделяха, а консерваторите държат на отношенията с Москва.
– Как ще се развият отношенията в региона?
– Нищо няма да се върне назад, защото САЩ са единственият доминиращ играч днес. А Тръмп упражнява натиск върху всички и налага волята си. Включително върху традиционния си съюзник Израел. Например, Вашингтон държи Турция да е част от многонационалните сили в Газа, но Израел не иска. Като голям въпрос остава иранската ядрена програма и дали ще има преговори за нея. Но иранците са в тежка ситуация и не искат да ги определят като създатели на напрежение в региона. А новото е разцеплението в самия ирански елит за избора на партньорство: с Русия и Китай или със САЩ. А регионът, според мен, е успокоен. И това се постигна с безпрецедентния факт на подписването на Споразумението от 10 октомври за мерки за прекратяване на конфликта. То е равностойно на конференцията в Мадрид през 1991 г., но тогава съорганизатори бяха Джордж Буш-баща и Михаил Горбачов… А нещата в региона тръгнаха напред, защото досега Русия много силно торпилираше този процес чрез контролирани хора на високи етажи от елита. Години наред Москва ги обучаваше и вербуваше. Например, египтянинът Бутрос Бутрос-Гали, е от малкото генерални секретари на ООН, които не повториха мандата си, заради липса на подкрепа от САЩ. След смъртта му и отварянето на досието се разбра, че е бил агент на КГБ… Сега идва нов елит, а старата генерация ще се оттегли, като президентът Абас, защитил някога дисертацията си в Москва. Все пак за региона има и положителен сценарий. По отношение на Израел и някои сунитски държави винаги ще има напрежение, показателни са отношенията Израел – Турция. По-положително на Израел гледат страни като Саудитска Арабия и Катар. Но докато Ислямска република Иран е теократична държава, в която е заложено месианството, свързано с разрушаване на държавата Израел, консенсус в региона трудно ще се постигне. Но дори, когато няма война, това е вече успех за международния световен ред.
