Да си очите и ушите на боя са нужни много тренировки на полигона и здрав вестибуларен апарат
Когато си задаваме въпроса как ще изградим бъдещите дронови войски, трябва да разпознаем личностите, чиито характер и физически дадености имат необходимия потенциал. Защото след като нахлузиш VR очилата и се превърнеш в очите и ушите на дрон или птица, вестибуларният ти апарат трябва да има изключителна устойчивост – на мнозина след недълго време започва да им става лошо, да повръщат, защото ориентацията в пространството е тежко натоварване, не всеки го понася.
Редник Милен Милчев е част от отбора на Трето бригадно командване, който се класира на първо място в състезанието с дронове на полигон „Тюлбето“.
„Много обичах видеоигрите – споделя той. От 4-ти клас имам компютър, играл съм много, натрупах и умения, и познания. Компютърът ми беше малко по-добър от „Правец“, ама горе-долу подобен. Когато влязах в 10-и механизиран батальон във Враца, видях дроновете и реших да се пробвам…“ Завършил средно специално образование в Техникума за двигатели с вътрешно горене, но го теглело все към военната служба. Работил като шофьор доставчик на тестени изделия, бил инкасатор към фирма. Събирали пари от банки и други обекти – трябвало да вози големи суми пари с брониран бус, облечен в бронирана жилетка. „Това ме подготви – като влязох в армията, осъзнах, че структурата в инкасаторската фирма е много близка до тази в армията. Униформите ни бяха едни, носихме кубинки, носихме огнестрелни оръжия…“ – споделя той.
Дядо му е бил сержант
в зенитно-ракетни войски, близо до София, баща му – в танкови войски в Горна баня. Решил да следва техните стъпки. След 6 месеца в ШЗО Плевен през 2023-та година дошъл във врачанския механизиран баталон.
– Баща ми напусна армията, когато бях може би на 6 или 7 години. Говорил е за армията, оттам имам страст към бронираната техника – танкове, МТЛ-бета, към авиацията също. Гледал съм филми, има видеоигри с тях. И когато преди 2 години и половина приятел ми звънна да ми каже, че в армията търсят хора, веднага се отзовах. Исках и да съм командир или водач на танк, но станах картечар.
Когато съставяли отбора на дронаджиите, намерил мястото си там. Най-важното в самото състезание било синхронът в действията на екипа. Две от изпитанията били на щафетен принцип. Единият състезател минава препятствията, идва, подава на следващия – и той прави същото. Не се затруднили, тренирали го много пъти и много време. Станало по памет и рефлекси. „Единственото нещо, което изискваше добра координация от двама ни, беше разузнавателната част. Да се намери цел и да се прехвърли на карта. Единият с дрона намираше целите, даваше координатите, а другия ги нанасяше на картата и ги подаваше към съдиите…“
На полигона имали и взводно, и отдельонно занятие. „Целите“ де факто били колегите им – търсели ги без да е оказана посока или място, къде са се скрили. Засега разузнавачите работят само с търговски дронове на DJI, а те не са специфично военни. Има и военни дронове, които се управляват с пултове – за да ги водят, ще им трябва допълнително обучение.
Какви са трудностите и уменията при разузнаването,
които трябва да преодоляват?
– Дроновете са уязвими към влага и дъжд, при мъгла се пускат рядко и само по преценка на управляващия. При дъжд изобщо не се пускат, вятърът го изчисляваме – до скорост 12,7 м в секунда можем да правим полет.
Ако смени посоките си, дроновете имат защити и стабилизации – сам си коригира въздушните пориви. Най-големият проблем е, когато трябва да се мине през тесен участък, препятствия, когато се лети между дървета, долу ниско. В такива условия гледаме да не летим там, където можем да се ударим. Летим високо, разузнаваме от по-високо. При реална война не избираш времето, но там предполагам, че ще имаме и друг калибър дронове.
Според редник Милчев в момента ние сме в зародиш за развитието на тези родове войски, които управляват дронове, БПЛА, дори такива, които могат да пренасят боеприпаси.
Вкъщи си има собствен дрон – като тия, които ползват в поделението. Прави предимно снимки около градове, села, където не пречи на никого. Снима забележителности, водопади. В свободното си време понякога играе игри, свързани с войната, стратегически игри, игри с танкове. Твърди, че усъвършенстват координацията между ръцете и очите – да се фокусираш върху целта, без да гледаш какво правиш с ръцете си.
Дистанционните на самите дронове имат вградени тренажори – телефон с копчета – програмата ти дава например да летиш в град, покрай сгради, дървета, препятствия.
Тренировките се доближават максимално до това как се държи дрона в пространството, но при тях няма вятър, няма мъгли, няма дъжд, липсват трудностите от реалните условия на работа.
Според редник Милчев, няма значение, дали идваш заради заплатата или по призвание в професията. Важното е да си вършиш съвестно работата. „Стига да е искрен в службата си, това за мен е решаващо. Някои идват, видяха, че не им понася и си тръгнаха.“ Като картечар е подготвен за трудностите. Спомня си батальонното учение.
Преди да отидат, времето било хубаво – 15-16 градуса. Хората работели по тениски, пращали снимки – идеално време. Но щом пристигнали те, още първата вечер станало минус 15 градуса. Събуждат се, всичко е в сняг. Две седмици – сняг, дъжд, кал. Щом си тръгнали – слънцето отново изгряло… Ей това се казва късмет.
– Носех ПК-то, лека картечница, предвидена за мобилни настъпления в боя. По-дълга е от автомата, по-тежка. С нея съм по-трудно подвижен. Автоматът е къс – лесно се прехвърля от една ръка в друга. При картечницата не е така. Както пише в устава за картечарите: леката картечница никак не е лека. Казармата ме научи да бъда по-твърд към несгодите, не само физически, но и психически. Не съм попадал на лоши командири, винаги са ми помагали. Но колегата, от който съм научил най-много, беше командира ми на отделение, той командваше и отделението, с което спечелихме титлата за дроновете – младши сержант Калоян Спасов. Беше ми командир и в механизираната рота. И той ме е обучил как да боравя с картечница, какво да правя, как да го правя. А сега ми преподава
знания по ориентиране, навигиране по карта, снемане на координати
Според редник Милчев, особеното в неговата работа е, че тя не се вижда – тя е напред, извън погледа на големите началници. Ако разузнавачът не може да работи с карта, реално се е загубил. Ако липсват GPS- устройства, телефони, и други или им свършат батериите, ако им заглушат сигналите, остава най-надеждното – работа по карта, за да оцелеят. Постоянно имат обучения. Предстои им сбор на разузнавачите на полигон „Спасово“. „Пускат те в непозната местност – трябва да снемеш координати, да се предвижиш по карта, да разузнаеш. За пръв път разузнавачите ще оперират с дронове.
Дронът дава нови възможности, няма да отиваме близо до целта, можем да разузнаем от километър-два. Мога да вдигна дрона от 6 километра, да разузная и да го прибера без да излагам взвода на опасност…
Обучени са как да си изградят бивак на сухо място, да запалят бездимен огън, да си набавят вода за пиене. Носят си неща, с които да я преработят. На учението обменят опит.
А бъдещето след две години стаж като военнослужещ? Очаква да стане сержант и да следва стъпките на дядо си и на баща си. И след първия договор – да го пратят на сержантски курс. „Не ми е обещано, нито ми е гарантирано. Надявам се с действията си да покажа на хората над мен, че имам нужните качества. Участвал съм в едно ротно, едно отдельонно и батальонно учение. И много командировки по границата и много стрелби. Но за мен това е нормален живот – част от службата…Баща ми като бивш военнослужещ ме насърчаваше, но подробно ми обясни, че ще съм изложен на несгоди, трудности. Това не ме разколеба… Случвало се е да правим преходи за да стигнем до позиции, където ще ни е лагерът. Носиш си раницата, носиш си картечницата, снаряжен с колани, жилетки, каски. При реална война ще е много по-тежко, но съм дал клетва. Много хора са ми казвали, ама ако стане? Като стане, стане. Не сме дошли тук на Зелено училище, не сме дошли да взимаме заплата на банкомата. Тук сме да си изпълняваме задълженията. Без значение какви са те, дали са да гасим пожари, да излизаме зимата и да помагаме на населението.“
