Албанците имат основание да се гордеят и да бъдат изпълнени с надежди. В понеделник, 17 ноември, в Брюксел се състоя поредното междуправителствено заседание на Европейската комисия и Албания, на което бе отворен поредният, шести клъстер от преговорите между Брюксел и Тирана за членство в ЕС. Реформите, които тази държава провежда, дадоха основание за нова динамика в преговорния процес, която според всички очаквания може да завърши успешно до края на 2027 г. Така хоризонтът от 2030 г. за пълноправно членство на Албания в европейското семейство, очертан през 2022 г., когато преговорите започнаха, се превръща в осезаема реалност.
Освен гордост за всички албанци, независимо къде живеят, това е вдъхновяващ пример и за държавите в Западните Балкани, които са в една или друга степен на пътя към членство в Европейския съюз. Стига да осъзнаят, че успехът на Тирана се дължи на енергията и политическата воля, която нейното правителство, начело с премиера Еди Рама, демонстрира. И от един от опашкарите в този процес, Албания за няколко години се нареди сред фаворитите за присъединяване към ЕС заедно с Черна гора. Напредъкът е очевиден и заради ниския старт, от който страната на орлите тръгна. Неслучайно еврокомисарят по регионалната политика и по разширяването словенката Марта Кос заяви, че „Албания е най-добрият пример за променящата мощ на разширяването и показва, че когато изпълнявате, вие напредвате”. А премиерът Еди Рама, който дори със своите странности има най-голяма лична заслуга за напредъка на страната си по пътя към европейското членство, препоръча: „Никога не приемайте за окончателна даденост каквото и да е в Брюксел. Никога не забравяйте, че това, което ще свършим с нашите ръце, е важно за нас, а не за тях”. Както се казва, Еди Рама си е Еди Рама – с белите кецове на някогашен баскетболист и черния официален костюм, и с острия си език.
Разумните политици от съседството, които стоят здраво на земята и живеят в реалността на нещата, само биха се поучили от стореното от Албания в нейната евроинтеграция. С едно видимо изключение. Албания и Северна Македония бяха заедно в тандем по европейския път до 2022 г., когато от Тирана изведнъж дръпнаха напред. В Скопие останаха при така нареченото „френско предложение”, което въпреки очевидните си несъвършенства, даваше шанс на Северна Македония при изпълнение на определени условия също да хване влака за Брюксел. Но не, там не го направиха. Историята е известна, но го споменавам заради реакцията около успеха на Албания.
На критиките за това, че държавата тъпче на място в европейската си интеграция, премиерът Християн Мицкоски нахално отговори, че всъщност Северна Македония е по-напред от Албания в реформите и, че само да получи възможността да започне преговорния процес, ще изпревари съседката си…
Неслучайно започнах с това, че албанците имат основание да се гордеят и да бъдат изпълнени с надежди. Не само тези, които живеят в Албания, но и всички други наоколо. В това число и в Косово, най-младата балканска държава. И те са част от този етнос, за който уверено казваме, че независимо къде живее, неговата цел е европейската интеграция и присъединяването в европейското семейство. Само че в Прищина си дават ясна сметка за приоритетите, които страната да следва. Неслучайно тъкмо в дните, когато Тирана отваряше последният клъстер в Брюксел, президентът на Косово Вьоса Османи заяви, че
присъединяването към НАТО е по-спешно за Косово, отколкото европейската интеграция
В интервю за „Политико”, цитирано от прищинския вестник „Коха диторе”, Османи изтъква, че вижда „членството в НАТО като по-спешно от европейската интеграция. Присъединяването към ЕС отнема време…, но мисля, че НАТО е по-необходима за региона”. Косовският президент допълни, че ако страната й беше в НАТО, Сърбия никога не би се осмелила да извършва актове на агресия.
Разбира се, тази позиция не отрича желанието на Прищина да се присъедини към ЕС. Но пътят на Косово в тази посока засега е блокиран, най-малкото поради липсата на консенсус спрямо новата държава, която все още не е призната от 5 от 27-те страни членки на ЕС и все още няма статут на кандидат за членство. От друга страна обаче, заявеното от Вьоса Османи присъединяване към НАТО като приоритет за страната показва и съобразяване с реалностите и утвърдената вече неписана традиция – първо НАТО, после – ЕС. Несъобразяването с това правило не носи политически плюсове, защото нарушава уравнението „първо сигурност, после ценности”. Да не говорим, че ако искаме да сме напълно искрени, НАТО отдавна материално вече присъства в Косово още от първите дни след като Сърбия изтегли своите въоръжени сили и полиция от там. Става дума за юни 1999 г., след така нареченото „Кумановско споразумение”.
За Косово има и друг проблем. Приоритетите са си приоритети, но държавата вече десет месеца е блокирана и виси някъде в политическото пространство, без да вижда изход от създалата се ситуация. Впрочем има изход и той все повече изглежда като близка вероятност. Става дума за нови предсрочни парламентарни избори, които да разрешат създалото се статукво. А то може да се изрази с няколко думи така – победилата на изборите на 9 февруари 2025 г. партия „Самоопределение” на премиера Албин Курти няма необходимото мнозинство да състави правителство. Това блокира работата на институциите, а старият кабинет на Курти работи като технически или служебен.
Колко трудности бяха преодолени още в началото след вота, когато дълги месеци в 120-местния парламент не можеха да изберат негов председател. Бяха проведени над 50 гласувания, някои от които по две или повече в един и същи ден. Партията с най-много, но недостатъчно за мнозинство, депутати – „Самоопределение”, твърдо държеше на своя кандидатура, водена от принципа, че политическата сила, победила на изборите, има право да излъчи свой кандидат за мястото на спикера. Картина, която на нас ни е близка от практиката и на нашето Народно събрание.
Гласуванията, освен пример за политическа екзотика и инат показаха това, което вече се знаеше още от вечерта след изборния ден – „Самоопределение” ще бъда принудена да играе по правилото „един срещу всички”.
Това беше напълно нова ситуация, която май че подведе Курти и неговите съпартийци, които още живееха със спомена от двата предишни парламентарни вота, спечелени с над 50 на сто от гласовете. Блокадата намери решение чак тогава, когато стана пределно ясно, че кандидатът на „Самоопределение” няма да мине. Беше предложена компромисна кандидатура от друга политическа сила и парламентът все пак най-накрая заработи.
Същата ситуация обаче се повтори и при избора на ново правителство, което лидерът на „Самоопределение” и досегашен премиер Албин Курти предложи. Разбира се, че не мина. Освен липсата на мнозинство, твърдостта на Курти в диалога, определен от някои наблюдатели в Прищина като „барикадиране”, създаде ситуация, в която нито една от основните опозиционни партии не желае да му даде подкрепа. Става дума за Демократичния съюз на Косово, основан някога от незабравимия Ибрахим Ругова, за Демократичната партия на Косово, чийто лидер бе обвинения за престъпления срещу човечеството в Хага бивш премиер и президент Хашим Тачи, както и за Алианса за бъдещето на Косово на вечния мераклия за премиерския пост Рамуш Харадинай. Трите партии имат своите различия, но когато става дума за противопоставяне на „Самоопределение” и лично на Курти, те са единни. Като тактическа маневра от своя страна Курти предложи за премиер бившия председател на парламента Глаук Конюфца, но и неговият проект за правителство не мина. На всичко отгоре мандатът му да състави правителство изтече на 19 ноември. Курти се похвали, че на местните избори в някои общини в неделя, 16 ноември неговата партия е победила в 7 от тях. Но пък опозицията взе Прищина, което им даде повод да прибавят още един аргумент в своята позиция срещу „Самоуправление”. Както се казва, и там има правило, че който държи столицата, държи държавата. В резултат на всички тези маневри, блокади и безкомпромисност
ключовият диалог с Белград е в хладилника а стратегическото партньорство с Вашингтон, толкова важно за всяка власт в Прищина, при новата американска администрация е под заплаха.
Тогава какво? Май че отиваме на нови парламентарни избори. Защо не, след като по-добър начин за излизане от подобни криза демокрацията не е измислила.
