Стотици страници са изписани за атаката на отряда български торпедоносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев срещу турския броненосен крайцер „Хамидие“ (7/8 ноември 1912 г.). Немалка част от тези страници са посветени на торпедоносеца „Дръзки“ и неговия командир мичман І ранг Георги Купов, постигнали първата българска морска победа. Но колкото и невероятно да звучи това, аз поне досега публикуван пълен списък на екипажа на „Дръзки“, участвал в тази атака, не съм виждал. А той не е толкова дълъг: цифром и словом тридесет души.
Липсата на такава публична информация е повод за спекулации и от време на време някой се хвали, че дядо/прадядо му е бил в екипажа на „Дръзки“ по време на успешната торпедна стрелба. Подобно твърдение, поне досега, нито можеше да бъде потвърдено, нито пък – опровергано. За повече от 45 години изследователска дейност в областта на българската морска история успях да открия само един такъв човек, и то благодарение на това, че е и мой много близък приятел.
Защо досега този списък не е бил публикуван? Вероятно за това, че след славните победи на Българската армия в Балканската война идват годините на Първата национална катастрофа, „узаконена“ с Букурещкия (28 юли 1913 г.) и Цариградския (16 септември 1913 г.) мирни договори. На кого по това време му е до екипажни списъци? Времето натрупва и забрава, но подвигът на торпедоносците, водени от капитан ІІ ранг (повишен в звание капитан І ранг в запаса на споменатата вече дата 28 юли 1913 г.) Димитър Добрев, не е забравен. Напротив, 8 ноември става Ден на Флота на Н.В. а след Ньойския договор (27 ноември 1919 г.), чиито клаузи забраняват на България да има военен флот, „щафетата“ поема Морското училище, което обявява тази дата за своя празник под благовидния предлог, че тогава отбелязваме християнския празник Архангелов ден. Но за екипажния списък на „Дръзки“ така и не идва Видовден.
Слава Богу, далновиден флотски началник разпорежда на командира на торпедоносеца веднага след атаката да напише и подпише собственоръчно този списък. Той се съхранява и до днес в Държавния военноисторически архив – Велико Търново.
Във вахтения журнал на „Дръзки“ неговият командир прави важно допълнение за това плаване: „На миноносеца са амбаркувани (командировани – бел. Ат. П.): мичман І ранг Минков за вахтен началник (помощник-командир – бел. Ат. П.), огнярите от миноносец „Шумни“ Никола Николов и от „Храбри“ Михаил Рупецов. За мичман І ранг Минков, по-късно загинал геройски в Първата световна война, Купов в своите спомени ще напише: „… мичман Минков, флаг-офицер (адютант – бел. Ат. П.) на началника на отряда, дошъл на торпедоносеца доброволно, за да вземе участие в боя и ако се наложи (налага се! – бел. Ат. П.) да стреля с торпедото. … Още е много млад, но с блестящи перспективи“.
Защо всички документи са подписани от Купов като „за командир“ на „Дръзки“? Заради това, че щатният командир на торпедоносеца лейтенант Лазар Драганов (по-късно командващ Флота) се разболява от тежък грип. От този грип се разболяват и двама от огнярите на кораба, поради което са командировани техни колеги от други два торпедоносеца. Грипът поразява и други военни моряци от шестте торпедоносеца, което затруднява окомплектоването на екипажите, но в крайна сметка тази задача е решена с доброволци (такъв е мичман І ранг Минков) и ученици от Морското училище. Причината за масовото заболяване е липсата на отопление за вътрешните помещения на корабите – „дребен“ пропуск при доставката им, а месец ноември 1912 г. се оказва необичайно студен.
Самият капитан ІІ ранг Добрев, (назначен на тази длъжност седмица преди атаката срещу „Хамидие“!) повежда отряда торпедоносци в открито море с всички симптоми на това заболяване, но отказва лечение. Още същия ден (1 ноември) вечерта в 21.30 ч. той получава заповед да излезе с отряда на море и да атакува отплавали от Кюстенджа румънски параходи с военни припаси за Цариград. Само след час отрядът торпедоносци е готов за бой и поход!
Всъщност мичман І ранг Купов има достатъчно голям опит при управлението на този тип кораби. Още при завръщането си от обучението в Минния офицерски клас (Кронщад) на 18 октомври 1908 г. той е назначен за временен командир на торпедоносеца „Строги“ и изпълнява тази длъжност до 4 януари 1909 г., след което е изпратен на служба в Дунавската флотилия. На 7 март 1912 г. е назначен за вахтен началник на „Дръзки“. Дори постигането на първата българска морска победа не дава основание на кадровиците да го назначат за постоянен командир на торпедоносеца. Това става чак след една година – на 27 ноември 1913 г. През това време плава като „за командир“ на „Шумни“ през януари 1913 г., а през месеците март, април и май – периодично е на море с учебния крайцер „Надежда“ като вахтен началник.
Не можем да пропуснем един „бисер“ на българската военна бюрокрация от това време, свързан с Купов. С Височайша заповед по Действующата армия № 47 от 15 октомври 1912 г. е произведен в чин лейтенант (дн. капитан-лейтенант – Ат. П.). Във Флота заповедта пристига на… 30 декември 1912 г.“ … Така Купов записва най-славната страница от своята биография със званието мичман І ранг.
Капитан І ранг (получава това звание посмъртно – на 21 януари 1959 г.) Георги Купов доживява до истинско признание на неговия подвиг едва 55 години след победоносната атака срещу „Хамидие“. На 21 ноември (денят на атаката по нов стил) 1957 г. е открит корабът-музей „Дръзки“ (експонат №1 на Военноморския музей). На тържеството са поканени командирът на торпедоносеца и останалите живи членове на неговия екипаж. Вече беловласи старци, тези истински флотски герои застават гордо изправени до своя уважаван командир, пред своя любим кораб. През същата година излиза от печат една малка, но много важна книжка: „Торпилирането на крайцера „Хамидие“ от Георги Купов. В предговора той казва: „Като отделям най-голямо място в спомените си за атаката на крайцера „Хамидие“, същевременно давам израз и на своята най-дълбока почит към моите незабравими другари от славния екипаж на торпедоносец „Дръзки“.
През следващата 1958 г. на новополучения стражеви кораб проект 50 (НАТО клас „Рига“) е дадено името „Дръзки“. На тържеството присъстват командирът на торпедоносеца „Дръзки“ и членове на неговия екипаж. „Когато стъпи на кораба – разказва матросът от първия екипаж на стражевика Атанас Ив. Петров, – капитан ІІ ранг Купов се разплака като дете. Бях в почетния взвод, който го изпрати до последното му жилище“.
В споменатата книга Купов пише: „Успехът на торпедоносеца не е лично дело само на командира. Той е резултат от съвкупните, съгласувани действия на целия екипаж“. Тези негови думи са и духовното завещание към всички командири на кораби от състава на българските ВМС и в наши дни.
