Фотодокументалната изложба „Прекършени криле“ може да се види в Музея на авиацията – филиал на Националния военноисторически музей. Експозицията беше открита на 16 октомври, по повод Деня на авиацията и Празник на ВВС,

както и на 80-та годишнина от провеждането на т.нар. Народен съд –  вододел в съдбата на много българи, включително и на представители на Въздушните войски.

Изложбата разкрива пред посетителите съдбата на т.нар. „царски“ летци след края на Втората световна война и държавния преврат от 9 септември 1944 г., както и последвалия Народен съд (декември 1944 – април 1945). 

Част от небесните защитници на България са убити или хвърлени в затвора, други са уволнени по „подозрения“ и изпратени в лагерите „Белене“ и „Куциян“, или просто са „освободени от служба“ и оставени без дом и прехрана.

„Решихме да покажем съдбата на хора, които имат огромен принос в отбраната на България. Участвали са  в Първата световна война, в изграждането на самолетните фабрики на страната, защитавали са родината си по време на съюзническите бомбардировки през 1943-1944 г. След  последвалата разправа с тях, много от офицерите са изпратени в затвора по скалъпени обвинения, други са разстреляни без съд и присъда, има безследно изчезнали, преобърнати са десетки съдби. Голяма част от тях не доживяват промените след 1989 г. и своята реабилитация за понесените мъки, техните семейства и деца са белязани като „фашисти“ и животът им начертава други коловози на развитие. Целта на изложбата не е да отваря стари рани, а да запознае младите хора с миналото, такова каквото е. Както и да припомни уроците на историята, които за съжаление не сме научили“, заяви Рада Банялиева – директор на Музея на авиацията от 2011 г. Изложбата ще продължи до началото на април 2026 г.

Сред представените личности са висши военни, свързали живота си с Въздушните войски, командири на летища, български асове с множество спечелени въздушни битки и други.

 

Генерал-майор Димитър Айранов 

е роден през 1893 г. в Стара Загора. През 1912 г. завършва Военното на Н.В. училище и взема участие в Балканските войни и Първата световна война. През 1941 г. поема  Командването на Въздушните войски и противовъздушната отбрана.

На 13 септември 1944 г. генерал-майор Димитър Айранов  е уволнен от служба, а на 21 септември е арестуван  и предаден на Четвърти върховен състав на Народния съд. Обвинен е, че в качеството си на командир на въздушните войски е дал авиацията да вземе активно участие  при борбата срещу партизаните, че като длъжностно лице не е направил нищо за запазване на живота и имота на столичните граждани.

Осъден е на строг тъмничен затвор, глоба от 3 милиона лева  и конфискация на целия имот. На 11 април 1945 г. е откаран в Централния софийски затвор. Изчезва през юли 1950 г. В началото на 90-те години на ХХ век започва разследване, в което се посочва, че е пребит до смърт. Съдът приема 18 ноември 1950 г. за официална дата за смъртта му.

Генерал-майор Васил Бойдев 

е роден през 1893 г. в Казанлък. През 1912 г. завършва Военното на Н.В. училище и взема участие в Балканските войни и Първата световна война. През 1932 г. е назначен  на служба в Щаба на войската, а от ноември 1935 г. до октомври 1936 г. е началник на Военното училище. От 6 октомври 1936 г. е командир на Въздушните войски. През 1937 г. полковник Бойдев  и висши офицери от Луфтвафе разработват програма за преференциална доставка на немски самолети  и обучение на български пилоти. През есента на 1939 г. той заминава за Москва, за да води преговори за покупки на самолети за Българската армия.

През 1941  г. генерал-майор Бойдев договаря за България статут на невоюващ съюзник на Третия райх и армията не взема участие в балканската кампания на Вермахта срещу Гърция и Югославия. На 11 май 1944 г. преминава в запаса. Награден е с орден „За храброст“ – IV степен, 2-ри клас.

През 1945 г. генерал-майор Бойдев е изправен пред Народния съд. За утежняващо обстоятелство се приема, че синът му лейтенант Стефан Бойдев емигрира във Франция. (По-късно той става първият командир на българската доброволческа рота №4093 в състава на НАТО). Семейството е интернирано в Троян, където генералът живее до последните си дни. Автор е на книгата „От поручик до генерал“. Умира през 1984 г.

Поручик Стефан Маринополски 

е роден през 1920 г. в Русе. Завършва Военното на Н.В. училище и като юнкер полага 1-ви и 2-ри пилотски изпит.  През 1941 г. е изпратен на обучение в Казерта, Италия. През 1943 г. е разпределен във 2/6 изтребителен орляк на летище Карлово. Участва в отбраната на София на 10 декември 1943 г., а в боя на 20 декември сваля бомбардировач В-24 „Либърейтър“. Награден е с орден „За храброст“ – IV степен, 2-ри клас.

След войната поручик Маринополски е изпратен в Балчик, като инструктор на съветските машини Як-9М. Бягството, обаче, на двама български пилоти с този тип самолет, става причина той да бъде арестуван  и изпратен в лагер „Куциян“, а през 1947 г. е преместен в Белене. Освободен е през 1952 г. През 1957 г. като строителен работник в Чехословакия успява да премине границата с Австрия. Работи 6 години в радио „Свободна Европа“. През 1993 г. се завръща в България. Умира през 2008 г.

Майор Чудомир Топлодолски 

е роден през 1912 г. в Кюстендил. През 1934 г. завършва Военното на Н. В. училище и служи в кавалерията. Три години по-късно заминава за Германия, за да се обучава за летец в пилотското училище в Кауфбойрен и в изтребителната школа за висш пилотаж край  Вернойхен. През 1940 г. е назначен за началник на Изтребителната школа на летище Марино поле край Карлово. През 1943 г. капитан Топлодолски става командир на новосформирания 3/6 орляк, въоръжен със самолети „Месершмит” 109 Г-2. От 112 -те ордена „За храброст”, с които са удостоени най-смелите въздушни бойци в боевете с противника, 58 са за неговия орляк. Лично той изпълнява 15 бойни задачи, а в 6 въздушни боя постига 8 победи.

След края на войната майор Топлодолски е инспектор по изтребителна подготовка в щаба на ВВС, а след това и началник на секция в щаба на 6-ти изтребителен полк.  През 1946 г. е задържан и обвинен по делата „Неутрален офицер“ и „Бягството на двама царски летци“. Въпреки, че е оправдан и по двете дела, през 1947 г. е  уволнен от армията. Започва работа като общ работник в строителството, поддържа сценична техника, а вечер учи в механотехникум. В ръководената от него бригада се трудят уволнени офицери от армията, дипломати, адвокати. Участва в строителството на стадион „Васил Левски“ в София, операта в Стара Загора, театъра в Кърджали. Награден е с орден на труда  „Златен”. Умира през 1987 г.

Подпоручик Христо Костакев 

е роден през 1919 г. в Стара Загора. През 1939 г. постъпва във Военното на Н.В. училище в София. През 1941 г. е изпратен на специализация в Кралската въздухоплавателна академия в Казерта, Италия. През октомври 1943 г. постъпва в Изтребителната школа в Долна Митрополия, а в началото на 1944 г. е изпратен в 6-ти изтребителен полк на летище Карлово. Лети с френските изтребители „Девоатин”-520 и немските „Месершмит” 109 Г-2. От февруари 1944 г. е разпределен в 3/6 орляк на летище Божурище.

Във въздушния бой на 30 март 1944 г. открива 60 самолета, насочили се към София. Необезпокояван от изтребители, поручик Костакев атакува най-лявата „крепост“ отдолу и с първата атака я прострелва. При експлозията, тя унищожава и летящата до нея противникова машина. Неговият самолет също е засегнат и става неуправляем. Въпреки това, пилотът  успява да приземи машината. Свалените два бомбардировача му носят шест въздушни победи и орден „За храброст“ – IV степен. Подпоручик Костакев воюва до края на първата фаза на войната. След превъоръжаването със съветска техника, усвоява управлението на самолет Як-9, но през 1946 г. е уволнен от армията. Желанието му да лети не го напуска. От 1965 г. до 1981 г. когато се пенсионира, работи в селскостопанската авиация в Судан и в Стара Загора. Умира през 1994 г.