70 г. от първия държавен план за мащабно развитие на отбранителната ни промишленост
Автор: Димитър ХРИСТОВ*
През 2025 г. се навършват 70 г. от изготвянето на първия държавен план за развитие на отбранителната промишленост в България. Неговата подготовка и реализация демонстрират огромните възможности на държавата за въздействие върху икономиката на страната в интерес на отбраната, а резултатите от неговото изпълнение дават тласък за развитие на значима национална отбранителна индустрия през следващите десетилетия и до сега. Благодарение на родната отбранителната промишленост България се превръща от абсолютен вносител в износител на оръжия и бойна техника, като се увеличава многократно и наличното преди 1956 г. производство на боеприпаси, друго военно имущество и ремонти на военна техника (**).
Основна причина за изготвянето на плана е политическата, военната и икономическата зависимост на България от СССР след края на Втората световна война. Тази зависимост се изгражда сравнително бързо в изпълнение на договорености между победителите във войната, реализирани по време на действието на Съюзната контролна комисия (28.10.1944 – 15.09.1947), доминирана от съветски представители. След двете коалиционни правителства на Отечествения фронт, начело с генерал-полковник Кимон Георгиев (9.09.1944 – 22.11.1946) идват на власт правителства на комунистическата партия и започват кардинални обществено-политически промени. На 4.12.1947 г. с т.нар. Димитровска конституция е утвърден преходът към социализъм. На 18.03.1948 г. второто правителство на Георги Димитров сключва двустранен военен договор със СССР.
От 8.01.1949 г. България е член и съосновател на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) на социалистическите държави, което става малко преди основаването на НАТО на 4.04.1949 г. На 12.01.1951 г., на тайно съвещание на Коминформбюро в Москва, ръководителите на управляващите комунистически партии на държавите, подписали двустранни военни договори със СССР, подписват секретно споразумение, според което съюзниците се задължават в случай на война да предадат своите армии под непосредствено съветско командване. В изпълнение на споразумението започва превъоръжаване и реорганизация на съюзните армии по съветски образец.
За целта е създаден специален комитет за тяхното снабдяване с необходимото военно оборудване, както и за решаване на въпроси, свързани със специализацията на съюзниците в производството на определени видове отбранителна продукция. Включването на България в този процес от 1952 г. и участието в комитета е видно от наличните партийни и правителствени документи в Централния държавен архив. От 14.05.1955 г. България е член и съосновател на Организацията на Варшавския договор и е представена в нейните основни органи: Политическия консултативен комитет, Обединеното командване на въоръжените сили и Щаба на обединените въоръжени сили.
Паралелно с политическите разговори за сключване на Варшавския договор и в изпълнение на споразумението от 12.01.1951 г. са проведени две съвместни съвещания между представители на България и СССР, съответно от 14 януари и от 12 декември 1955 г., на които са съгласувани плановете за развитие на въоръжените сили на България, тяхното превъоръжаване и оперативната подготовка на страната за 1956-1965 г. За техническото осигуряване на превъоръжаването и в съответствие с протоколите от двете съвещания е съгласувано изготвянето на перспективен десетгодишен държавен план за развитие на българската отбранителната промишленост през 1956-1965 г. Освен от политически ангажименти към съюзниците, ускореното развитие на отбранителната промишленост в България е продиктувано и от съображения за облекчаване на тежките разходи по превъоръжаване на армията с помощта на доказано по-евтиното родно производство, което освен това може да носи ценните по онова време валутни приходи при износ на отбранителна продукция в трети страни.
До вземането на това историческо решение, според писмо на генерал-майор Константинов, подпредседател на Държавната планова комисия, до министъра на народната отбрана от 21.01.1952 г., към 1952 г. страната произвежда: пехотни патрони и бомби, артилерийски мини и изстрели, маневрени патрони и артилерийски димки, пехотни учебни патрони и бомби, артилерийски учебни мини и снаряди, производство на противогази, дихатели и димни шашки, самолети ЛАЗ-7, санитарно имущество и интендантско имущество, оръжейно и оръдейно масло, патрони за ВВС, изстрели, авиобомби и авиоторпеда, патрони за ВМС, изстрели, торпеда и мини, вносни и отечествени радиостанции и запасни части към тях, телефонни апаратури, инженерни и специални строителни машини и инструменти. Освен това са извършвани ремонти на европейско артилерийско и пехотно оръжие, мотоциклети, автомобили, танкове и самолети. Според по-късен строго секретен доклад на председателя на Държавната планова комисия Георги Чанков към 1955 г. производството е още по-скромно и в основни линии се характеризира с патрони за стрелково оръжие, три вида артилерийски снаряди и то некомплектни, минометни мини, запасни части на бойната техника и ремонт за нея, както и други по-незначителни специални имущества. При това редица полуфабрикати като гилзи за артилерийски снаряди, част от артилерийския барут, взриватели и други са от внос и освен това повечето от боеприпасите, които се произвеждат в нашите военни заводи са вече остарели и подлежат на снемане от въоръжение и от производство.
Строго секретният от особена важност проектоплан за развитие на българската отбранителната промишленост през 1956-1965 г. е изготвен от специалното (военното) управление на Държавната планова комисия, съгласувано със заинтересованите министерства и други управления на комисията, ангажирани в планирането на касаещите ги отрасли на националното стопанство, свързани с проектоплана. Проектът, заедно с обобщена таблица с необходимите средства за осигуряване на „Проектоплан за внос на въоръжение и бойна техника за периода 1956-1965 година”, е внесен за утвърждаване в Министерския съвет със строго секретен доклад от 23.12.1955 г. на Георги Чанков, председател на Държавната планова комисия. В следващите два месеца планът е съгласуван трикратно с подобните проектопланове на съюзните държави. Планът е утвърден по време на проведеното от 27.02.1956 г. първо заседание на Постоянната комисия на СИВ за координиране на развитието на отбранителната промишленост на съюзниците. На 5.05.1956 г. България утвърждава протоколите от съвещанието за разпределението на военното производство и взаимните доставки на въоръжение и военнотехническо имущество между страните от СИВ.
Крайната цел на плановете на съюзниците е те да започнат да се снабдяват със съветски образци класическо въоръжение и военна техника сами по пътя на собствено производство и взаимни доставки и само по изключение с внос от СССР, а новата военна техника, каквато за разглеждания период от време е ракетната и реактивно-авиационна техника, се произвежда само в СССР. Важен фактор за успешното изпълнение на тази цел е спазването на принципите на международната специализация и кооперация за производството на военна техника в съюзните страни.
Според плана две са основните задачи за развитие на отбранителната промишленост. Първата е родната промишленост да произвежда по възможност по-голяма част от необходимото на страната въоръжение и боеприпаси за сметка на намаляване на вноса при по-пълно използване на мощностите на нашите военни предприятия и по-висока трудова заетост. Втората е да се развива производството на перспективно въоръжение важно за отбраната на страната. Важно е, че до тогава в България не са произвеждани оръжия и военна техника, а са осигурявани само от скъп внос. Планът предвижда до 1960 г. обемът на произведеното в България въоръжение да достигне 32,7% от общата потребност на Българската народна армия. Като в резултат на предвиденото разширение на съществуващите военно-промишлени предприятия само за 1956-1960 г. вносът на военната продукция ще се намали с около 92 млн. валутни лева, а за 1960-1965 г. – с около 223 млн. валутни лева. В проектоплана са заложени за производство значителни количества автомати „Калашников” 7,62 мм – 195 900 броя, ръчен противотанков гранатомет РПГ-2 – 3923 броя; ръчни гранати нападателни РГ-42 и РГД-5 – 545 000 броя; 82 мм безоткатни оръдия Б-10 – 3149 броя, 7,62 мм патрон обр. 1943 г. – 230 милиона; 57 мм изстрели за зенитно оръдие С-60 – 1 милион броя; 122 мм изстрели с осколочно-фугасни гранати за гаубица обр. 1930 г. – 340 000 броя и други. Предвидени са и значителни количества за износ на безоткатни оръдия, автомати „Калашников”, снаряди, войскови радиостанции и други имущества по заявки на Полша, Румъния и Чехословакия.
В изпълнение на плана започва широко строителство на военни заводи, разширяване на съществуващите няколко фабрики и усвояване производството на стрелково и артилерийско въоръжение. Началото е трудно поради бавния процес на индустриализация на страната, липсата на натрупан управленски и производствен опит, отговарящ на мащабното разширение, а има и международни фактори – оценка е дадена в строго секретна докладна записка от 1961 г. на Станко Тодоров, председател на Държавна планова комисия, относно състоянието и бъдещото развитие на военната (отбранителната) промишленост. В нея е записано, че през 1955-1957 г., след съкращаването на разходите за въоръжените сили и несвоевременното изясняване на перспективите за превъоръжаване, се появяват колебания във военната промишленост и военното производство рязко намалява. Четири от всичките шест военни завода тогава почти изцяло произвеждат гражданска продукция, а Завод 10 в Казанлък и Завод 11 във Вазовград (Сопот) са със смесен профил. В резултат на това от 47% през 1953 г. военното производство за 1961 г. съставлява едва 15% от общата доставка на въоръжение и бойна техника за страната. В сравнение с 1958 г. обемът на военното производство е намален 2,5 пъти, докато общите доставки за нуждите на армията са увеличени с 26%. Въз основа на докладната записка и с оглед да се укрепи и развие военната промишленост, за да може по-пълно да се удовлетворяват нуждите на въоръжените сили със собствено производство въоръжение и бойна техника и да се създадат условия за производство на военно имущество за износ са взети административни мерки за: ограничаване на гражданската продукция, произвеждана от военните заводи; ежегодно да се определя кои от предлаганите за внос видове въоръжения, бойна техника и други военни имущества могат да се произвеждат у нас и какви перспективи се очертават за износ на военна продукция; недопускане на пречки за своевременното усвояването и производство на въоръжение и бойна техника; увеличаване заплащането на заетите в отбранителното производство.
Независимо от трудното начало, според доклад на генерал-майор Цеко Монов, зам.-председател на Държавната планова комисия, още през май 1958 г.
България търси възможност за износ в Близкия и Средния изток на патрони – до 60 000 000 броя, ръчни гранати – до 1 500 000 броя, автомати „Калашников” – до 10-15 хиляди броя и значителен брой артилерийски изстрели, поради съкращаване на потребностите от въоръжение на съюзниците.
Приносът на десетгодишния план за мащабното развитие на отбранителната промишленост през следващите години се вижда от секретна справка от 12.01.1988 г. на генерал-полковник Димитър Димитров, заместник-председател на Държавния комитет за планиране (приемник на Държавната планова комисия) и ръководител на българската част на Постоянна комисия на СИВ по отбранителната промишленост, че през предходните 10-15 години производството на въоръжение и военна техника добива значителни размери и на всеки пет години е нараствало около два пъти в сравнение с предшестващия период. А според руски източници до 1990 г.
90% от отбранителната продукция, произвеждана в България е за износ в т.ч. около 60% в СИВ и 30% в развиващите се страни, като страната е специализирана в производството на артилерийско-стрелково оръжие, боеприпаси и бронетанкова техника и по-слабо в авиацията и корабостроенето, като липсва производство на ядрено и ракетно-космическо оръжие.
От позицията на постигнатите резултати разработването и изпълнението на плана е ключов момент в развитието на отбранителната промишленост в България. С неговото изпълнение рязко са увеличени военнопромишлените мощности и възможностите за изгодно производство на големи серии от определени военни изделия в България, което дава основание да се твърди, че с него са поставени основите на съвременната отбранителна промишленост на страната. С това са преодолени характерните недостатъци на военното производство от периода 1878-1955 г., когато то е незначителна част от общото индустриално производство, липсва голямо серийно производство на военни изделия и износ на част от тях, а страната осигурява необходимо оръжие и военна техника само от внос. Освен това развитието на отбранителната промишленост налага развитие и на други подотрасли на промишлеността, което влияе положително за общото икономическо развитие на страната и разкриване на нови работни места. Най-съществената разлика е в несравнимите мащаби на военното производство в сравнение с тези до 1955 г. и наличието на активен износ на военна продукция. Общият положителен резултат от изпълнението на плана води до многократното увеличаване на военното производство и износ през следващите десетилетия, за да достигне известното увеличение през 80-те години.
Сегашното международно напрежение напомня на това отпреди повече от седем десетилетия по отношение на необходимостта от превъоръжаване на армията и организиране на отбранителното производство в рамките на военен съюз, с разликата, че сега съюзът е НАТО. Логично стои въпросът как да се използва натрупаният в страната опит и мощта на държавата предвид представянето на Европейската стратегия за отбранителна промишленост преди по-малко от година и вече направените първи стъпки за нейното разгръщане. Моментът е особено важен за преодоляване на сериозното изоставане на страната спрямо постоянно течащия процес на превъоръжаване на армиите по света чрез въвеждане на иновационни технологии за производство на съвременно високоточно и ефективно въоръжение. Вземането на стратегически решения в това направление са свързани с боеспособността и боеготовността на Българската армия и подготовката на страната за отбрана в дългосрочен план, важни за укрепването на военната и националната сигурност на България.
- Димитър Христов е бивш държавен експерт и началник на отдел „Подготовка на страната за отбрана и Държавен военновременен план” в Министерството на отбраната. 36 г. е работил за отбраната на страната в специално направление на Държавния комитет за планиране и Генералния щаб на БА.
**Материалът е подготвен въз основа на множество разсекретени документи от Централния държавен архив, които са цитирани в подготвеното за публикуване по-широко изследване. Някои от тях са посочени в пет публикации на автора в сборник доклади „Актуални въпроси по отбранително-мобилизационната подготовка на страната и военновременното планиране”, на Военно издателство, София, 2001 г., „Военноисторическо списание”, бр. 2, 2022 г. и бр. 1, 2023 г., Научна конференция с международно участие „20 години България в НАТО и НАТО в България”, 2-4.04.2024 г. и списание „Военен журнал”, бр. 1, 2025 г.
