Подполковник доц. д-р Георги Попиванов, Катедра „Хирургия” на ВМА
Д-р Михаил Попов ни оставя пример за вярност до смърт
„Всеки се нуждае от неповторимостта на другите, за да постигне своята цялостност”
Дж. Баджис
Много са знайните, а още повече – незнайните примери за служение на ближните. От недалечното ни минало изпъква един такъв пример на „вярност дори до смърт” – д-р Михаил Попов от Попово, образован великолепно във Франция. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците” на епидемията от тиф,
сред разрушенията от войната
изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор, изпълнявайки в пълнота принципа на взаимно служение в християнството, който може да се каже, че е и в основата на армейското служение, където отделните родове войски взаимно си служат, изграждайки едно цяло.
Д-р Михаил Иванов Попов е роден на 24 януари 1877 г. в с. Каломен, Дряновско. Той е третото от общо осемте деца на Иван Стоянов Иванов, който идва като свещеник в Попово през 1882 г. с цялото си семейство. От 1882 г. до 1918 г. отец Иван служи в храм „Св. архангел Михаил” в града, като завежда и селата Сеячи (Сеид) и Невски (Султан), сега квартали на Попово.
Д-р Михаил Попов завършва началното си образование в Попово, а средно – в Разград. Завършва медицина във Франция, като получава и сертификат по естествени науки, химия и физика от Факултета по естествени науки в Монпелие. От 1904 до 1910 г. работи като лекар във Варна. През 1910 г. сключва брак с Павлина Фтичева от Варна, с която имат три деца – Мара, Иван и Михаелка (Милка), родена след смъртта на баща си. През 1911 г. д-р Попов специализира патологична анатомия, детски болести и бактериология в Париж. Участва в Балканската и Междусъюзническата войни като санитарен капитан в Щаба на Трета армия, която оперира в Източна Тракия (Лозенград, Люлебургас, Чаталджа), за което получава орден „За заслуга”, даван само на офицери за мирни и военни заслуги.
През 1915 г. той е назначен за околийски лекар в Попово. По време на Първата световна война д-р Попов служи като майор и полкови лекар на 53-ти Пехотен полк, който е част от Сборна пехотна дивизия. Полкът е създаден в Кюстендил и води ожесточени боеве при завоя на река Черна в Македония, където е убит командирът на полка, полковник Константин Ламбринов. Впоследствие полкът е дислоциран в Северна Добруджа. За тази служба през 1918 г. д-р Попов е отличен с народен орден „За военна заслуга“ IV-та степен, с лента на ордена за храброст, даван за непорочна служба и извънредни заслуги в мирно и военно време.
Той е носител и на Почетния знак „Червен кръст”, даван „за примерна ревност в грижите за ранените”. Той е връчен за първи път на английската кралица Виктория през 1887 г.
Жестоките пътища на войната, където мобилизираният медик изпълнявал и лекарския, и воинския си дълг, доказали д-р Михаил Попов като човек на честта. С блестящото си медицинско образование във Франция кариерата му е можела да бъде също толкова бляскава и да има съвсем друг път на развитие. Но той избрал сам съдбата си на околийски лекар и на защитник на Отечеството, като много други тогава. Дали изборът му е бил подвиг – за д-р Попов в този избор е целият му живот.
След края на войната и завръщането на пленени войници от Солун в града избухва епидемия от коремен тиф, която върлува няколко години. По спомени от съпругата му, д-р Попов се заразява по време на медицински преглед в бедно семейство и на 21 януари 1922 г. умира. В знак на признателност д-р Михаил Попов е погребан в двора на болницата, което е прецедент за онези времена.
В наши дни, тази вече полуразрушена болница е частен имот, поради което със съдействието на община Попово, стафр. ик. Валентин Лазаров, г-н Йовчо Йовчев, директор на МБАЛ-Попово, и общественици, костите на д-р Попов бяха преместени в гробищния парк на града, а паметникът беше реставриран и преместен в двора на новата болница. На 17 ноември 2025 г., беше отслужена панихида от Главиницкия епископ Макарий, в присъствието на ръководството на болницата и директора на НЗОК доц. д-р Петко Стефановски.
Паметниците ни напомнят, че поддържайки жива паметта на героите, можем да осмислим нашия живот
във времена, в които понятието „дълг” е някъде на заден план. Защото съвременна България наистина я има благодарение на саможертвата на падналите воини и страданията на техните близки.
Военни и медици, възпитани в духа на служба и саможертва
и продължили да прилагат тези армейски принципи и в цивилния живот.
Такъв е бил и д-р Попов, човекът, военният и лекарят, служил безкористно на войниците и който е преглеждал всички болни, независимо от етноса и имотното им състояние, дори купувайки лекарства на най-бедните… И постигайки собствената си човешка цялостност чрез служение на неповторимостта на другите…
А забравата е болест, която води до парализа, която не само ни отнема вечния живот, но и прави съществуването ни на Земята непълноценно. Затова все още актуално звучат думите на един голям военен хирург от Втората световна война, а впоследствие монах и митрополит, Антоний Сурожки (Блум): „Има толкова разновидности на душевната парализа, на безсилието да се живее край нас, но ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да свърши работата, която Той е поверил на нас – защото Той именно на нас е поверил да бъдем Негови, да вършим Неговото дело, Той и така ни е заповядал – нашите трудове да бъдат Негови”. Митрополитът, военният хирург,
прекарал 10 часа до умиращия вражески войник
в полевата болница само, за да не бъде сам, докато умира …
Два блестящи примера за служение на ближния – от Франция и България, но надхвърлили земните граници!
Вечна памет на героите!
От автора: Изказвам благодарност за съдействието на проф. Тодор Петров от Националния военноисторически музей.
Жестоките пътища на войната, където мобилизираният медик изпълнявал и лекарския, и воинския си дълг, доказали д-р Михаил Попов като човек на честта. С блестящото си медицинско образование във Франция кариерата му е можела да бъде също толкова бляскава и да има съвсем друг път на развитие. Но той избрал сам съдбата си на околийски лекар и на защитник на Отечеството, като много други тогава. Дали изборът му е бил подвиг – за д-р Попов в този избор е целият му живот.
