Журналистът-пътешественик разказва за срещите си с Тензинг Норгей и Едмънд Хилъри -първите покорители на Еверест.
През далечната 1984 г. посрещнах три пъти Нова година. Първата от тях, българската, беше на борда на кораба “Захарий Стоянов” в Червено море, а третата в Катманду, Непал. Но искам да ви разкажа повече за втората, когато се озовах високо в Хималаите, в град Дарджилинг, когато местните жители се канеха да посрещнат тибетската Нова година. Главният повод за моето посещение беше легендарният шерпа Тензинг Норгей, който заедно с новозеландеца Едмънд Хилари за първи път бе стъпил на бялото чело на Еверест.
Тензинг ме посрещна облечен в празнична тибетска носия – роба, ботуши и шапка с широка периферия, и ме порази с простотата на поведението си. На стената в къщата му бяха монтирани макет на лагерите по пътя на победния щурм към Еверест, два ледокопа и датата 29 май 1953 г.- знаменателният ден в живота на Тензинг. На високи стълбове се вееха молитвени знамена. Така се озовах на празничния тибетски новогодишен обяд на многолюдното семейство и пак така естествено, между приказките, изпих няколко чаши бира, опитах и прословутия тибетски чай, който по вкус по-скоро прилича на супа от многото масло, сол и мляко. Обядът бе много вкусен. Затрудни ме само супата с макарони, зеленчуци и месо, която ми поднесоха в огромна чиния, защото единственият прибор се оказаха две пръчици. Разбира се, любезните домакини побързаха да ми донесат вилица и лъжица, но аз отказах – нека всичко бъде по тибетски. Под одобрителната гълчава, веселите смехове и съветите на Тензинг се справих „изискано” със супата.
Изведнъж се сетих, че е празник, че за първи път влизам в дома на Тензинг, а не съм донесъл никакъв подарък. Изтичах до колата и единственото, което ми се видя подходящо, бе един български нож с красива кания. Поднесох го на домакина с визитна картичка, на която написах ”Честита Нова година”. Той се трогна, излезе за малко и се върна с церемониален шал”ката”, който уви около врата ми.
Шерпите нямат писменост и самият Тензинг е неграмотен, макар че е истински полиглот – говори освен английски и тибетски, непали, хиндустани (комбинация от хинди и урду) , пенджабски, сикимски, гархвали, ялмо (говори се в някои части на Непал), пущу (говори се в Афганистан ), читрали и по малко от още десетина езика. Истински мъдрец, произнесъл пред своя биограф Джеймс Улман забележителни слова: „Наистина това, което мога да споделя, не е взето от книгите, а е онова, което аз сам научих през живота си, на което ме научиха хората, страната, планините, но преди всичко Еверест. Нито един човек, нито в планината, нито където и да било другаде, не може да очаква от другите повече от това, което им дава той самият“.
На другия ден се сбогувах с Тензинг и неговото семейство доволен и горд, че отнасям толкова ценни снимки и спомени към България. А по пътя към базовия лагер имах късмета да се запозная и с Едмънд Хилари. Много ми се искаше да заснема и него, затова се отбих от пътеката до училището, построено за децата на шерпите в селце до Лукла. Присъствах на трогателна сцена – децата със сияещи очички декламираха приятелското „намасте“, а гигантът Хилари се усмихваше и отговаряше на поздрава, допрял длани една до друга по тибетски обичай. Представих се и бях приет радушно. После се снимахме заедно и накрая помолих Хилари да напише нещо за нашите алпинисти върху картата на ледника Кхумбу. Той с удоволствие написа: „Най-добри пожелания на българската експедиция на Маунт Еверест.“
Срещнах отново Тензинг след месец и половина. Аз се изкачвах към базовия лагер на българската експедиция, а той бързаше към индийския лагер, за да вдъхне кураж на своята племенница Рита Гомбу, която участваше в поредния опит да бъде изкачен Еверест. Видяхме се случайно в селцето Фериче на 4267 метра надморска височина. Беше прекарал въпреки възрастта си ледената нощ в палатка, а сега с лека стъпка крачеше по туфите жилава трева на високопланинската долина. Наоколо се възправяха внушителни върхове, оковани в ледена броня и аз си помислих, че едва ли има по-достоен носител от него на гордата титла”Тигърът на снеговете”. Научих мъдри неща от посещението си и точно затова никога не ще забравя тази Тибетска Нова година. За сетен път си помислих, че колкото по-значим е един човек, толкова по-скромен и по-естествен си остава, особено когато веруюто му се заключава в думите: „Аз съм роден от утробата на Непал, но израснах на коленете на Индия. Моята заветна надежда за бъдещето е да ме оставят да преживея живота си с чест и да не опозоря Еверест.
