Западните Балкани изпращат годината с очакване за напредък по пътя към членството в ЕС, но и с притеснение за бъдещето си.
Ако потърсим сюжет, чрез който бихме могли да опишем какво се случи в Западните Балкани през изминалата година, вероятно най-добре е да анализираме пътя на шестте държави от района към членството им в Европейския съюз. Всяка от тях е на различен етап по този път и има специфични черти на подхода си при изпълнението на критериите. В тези подходи се виждат както въпроса за наличието на политическа воля за правене на реформи, препоръчани от докладите на ЕК за напредъка, така и личното държавническо умение на хората, които ръководят тези страни от Западните Балкани.
Преди около месец на среща в Брюксел с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателя на Европейския съвет Антониу Коща президентът на Сърбия Александър Вучич изненадващо предложи
всичките 6 държави от Западните Балкани да станат членове на ЕС заедно и едновременно
Съобщението за това предложение на Вучич мина и замина без да му се обърне достатъчно внимание. Особено на фона на кризата с горивата в Сърбия заради блокадата на компанията НИС, която попадна под санкциите на САЩ. Както и на продължаващите повече от година протести на студентите в Белград. Но идеята на сръбския президент разкрива неща, които при внимателен анализ показват сложна, но и крайно противоречива картина. Впрочем, една от 6-те държави, най-напредналата по европейския си път – Черна гора, първа реагира на предложението на Вучич. Премиерът й Милойко Спаич шеговито, но откровено заяви, че неговата страна ще каже „Добре дошла!“ на Сърбия в европейското семейство, когато това се случи, защото Черна гора вече ще е там от 2028 г. Това е датата, посочена като хоризонт за европейското членство на Подгорица, ако тя върви с досегашните темпове на реформите. И ако запази бързината и енергията при отварянето и затварянето на преговорните глави. Иронията от страна на черногорския премиер е и проява на политическа храброст. За никого не е тайна, че всяка стъпка на Черна гора, която я отдалечава от Сърбия, се приема крайно болезнено от политическия елит в Белград.
Тъкмо в последните дни на годината Подгорица имаше проблем с преговорния процес с ЕС. Когато нейните преговарящи бяха убедени, че всичко ще е наред със затварянето на още 5 преговорни глави, Париж намери причина това да не се случи. Последва невиждана дипломатическа акция на правителството в Подгорица и към френската дипломация, и към европейските институции. Кой ли черногорец не отиде да убеждава, кой ли не използва всички възможни връзки и контакти, за да убеди Брюксел, че Черна гора не заслужава такова отношение. В крайна сметка Париж вдигна ембаргото и така Подгорица догодина ще е с общо 12 затворени глави. Но за да изпълни цялата програма за членство, през 2026 г. ще трябва да бъдат затворени още 20 глави. Само тогава може да бъде постигната историческата цел през 2028 г. Черна гора да бъде в ЕС като пълноправен член.
Този случай, който намери потвърждение на Срещата на върха на ЕС на 16 декември, показва най-малко две неща. Първо, че когато една държава и нейните политици са убедени в своята правота си и в ефективността на реформите си, те намират разбиране дори в столица като Париж, която заради историческите си връзки със Сърбия гледа да намали ефекта от напредъка на Черна гора. И по този начин да притъпи усещането за изоставане в Белград. И второ, опитът на Франция да стопира, макар и временно, пътя на някоя от 6-те държави от Западните Балкани към европейското членство, е
урок за нашите приятели и братовчеди от Скопие
Те са се вкопчили в идеята, че съседна България е тази, която с политиката си единствена пречи на евроинтеграцията на Северна Македония. Ако ние в София вдигнем „ветото“, което впрочем отдавна е направено, нямало да има никакви други пречки и Северна Македония щяла да се изравни с челниците от района Черна гора и Албания. В Скопие са оплетени от това самовнушение и забравят, че тъкмо Франция предложи новата методология за преговорния процес за всички кандидати. И че тъкмо Париж с неговото така наречено „френско предложение“ определи рамката за Северна Македония, в която тя да изпълни съответните условия.
Разбира се, фокусирането на политиците от Скопие в лицето на премиера Християн Мицкоски, президента Гордана Силяновска и външния министър Тимчо Муцунски върху поведението на България има и други мотиви. Колкото и да се саморекламират като държава, която е готова да влезе в ЕС още утре, стига да я няма „пречката България“, и тримата, а след тях и чиновниците на по-ниско равнище продължават да не си дават сметка, че с всеки изминат ден влагат своя принос в
увеличаването на евроскептицизма сред гражданите на Северна Македония
Мицкоски открито критикува институциите на ЕС със заядлив тон, Силяновска не може да се откъсне от досегашното си битие на университетски преподавател и чете лекции за добро поведение на лидерите на ЕС, докато Тимчо Муцунски се чуди „на коя страна да хване“. В това поведение имат и свои последователи, преди всичко в Република Сръбска от БиХ, макар че в мотивите на Скопие и на Баня Лука има известна разлика. Малка, но съществена.
Какво, все пак търси Александър Вучич със своята идея „всички от Западните Балкани заедно и едновременно – в ЕС“? Ето какво. Първо, самият Вучич заяви, че мотивът му не е политически, а прагматичен с оглед на повече улеснения за общуване между държавите от района. Сръбският президент винаги се е отличавал с това да работи с приемливи на пръв поглед формулировки, зад които задължително се крие политически контекст. Идеята му всъщност съдържа желанието на Белград по изкуствен и нечестен начин да изравни позициите на всяка страна от района към членството в ЕС. Но това да стане не чрез напредък на изоставащите до нивото на първите, а чрез забавянето на темпото на челниците. В такива случаи за скоростта на една морска ескадра военните казваха, че тя е тази на последния кораб от нея. От това правило се ръководи и Вучич, без да е адмирал.
Второ, една от тенденциите, характерни за последните години в политическото битие на страните от Западните Балкани, е укрепването на авторитаризма на някои от техните лидери. Вучич е най-типичният пример за това, а негови последователи са премиерът на Северна Македония Християн Мицкоски и лидерът на босненските сърби Милорад Додик. Да, Додик не е вече президент на Република Сръбска, но наследникът му на поста е и негов политически аватар. Нещо повече, и през тази година с цялото си поведение и отношение към съседите
сръбският президент се опитва да гради позиция на регионален лидер в района
на Балканите. Е, в лицето на Реджеп Ердоган, а и на Кириакос Мицотакис той има сериозни съперници за въпросната роля, но поне на Западните Балкани няма кой да му се опъне. Рамката е определена – „Сръбски свят“. Както виждаме, вече се опитва да говори с лидерите на ЕС от името на всички страни от района. Стоп! И от името на Косово ли, която той не признава за суверенна и независима държава? Е, това е въпрос, който заслужава отделен анализ.
И трето, вече няма никакво съмнение, че Сърбия и Северна Македония като отделни субекти, и Република Сръбска като част от Босна и Херцеговина, са
основните стълбове на руското влияние в района
на Западните Балкани. „Сръбски свят“ е регионално копие на „Руски свят“ и изминалата година даде още доказателства за това. Чуйте само бившия президент на Северна Македония Стево Пендаровски, който в интервю в началото на декември нарече своята страна и Сърбия „прокси-държави“ на руското влияние в тази част на света. Можем да харесваме или не Пендаровски, но в случая можем напълно да му се доверим.
