Кремъл се плаши от възможността украинците сами да избират съдбата си.
„Сигурността в Европа е невъзможна без признаване на изискванията на Русия“. Статия на Джефри Сакс под това заглавие от германския в. „Берлинер цайтунг“ бе тиражирана от българските прокремълски сайтове („Гласове“, „Епицентър“). В нея са представени някои от устойчивите пропагандни клишета на Москва, препрани през авторитета на Нобеловия лауреат по икономика Джефри Сакс, който в последните години сякаш е забравил, че е икономист и се е пуснал по течението на руския политически наратив.
Историята е пълна с примери за това как Западът отказва да преговаря с Русия, констатира Сакс и, подобно на Владимир Путин, се впуска в далечната история от XIX век. Това, което Европа възприемала като „присъщ експанзионизъм“ на Русия, всъщност не било експанзионизъм, а „опити за намаляване на уязвимостта във все по-враждебна среда“. На западните държави е вменена като вина интервенцията на руска територия след Болшевишката революция от 1917 г., макар че в действителност интервентите целят да ликвидират една опасна идеологическа зараза, а не да решават някакви геополитически задачи. Самите болшевики нямат особено силно чувство за национална принадлежност, те са убедени, че са подхванали световна революция, това, че тя започва от Русия е по-скоро случайност. Виновници за
циничния Пакт Молотов-Рибентроп
от август 1939 г., който даде зелена светлина за хитлеристката агресия, пък били не държавите, които са го подписали, а… Великобритания и Франция. Явно, понеже Париж и Лондон не са искали да си сътрудничат с Москва, Съветският съюз се принудил през 1939-1940 г. да анексира трите прибалтийски републики, да заграби повече от половината от територията на Полша и да отнеме Бесарабия от Румъния. Такава е логиката на Джефри Сакс. И така – Втората световна война избухнала, защото западноевропейските демокрации пак не отчели „ключовите интереси на Русия в областта на сигурността“. Всъщност, през 1939 г. на картата няма никаква Русия, има една тоталитарна империя, наречена Съветски съюз, чийто ръководител е грузинец.
Излишно е да споменаваме, че според Джефри Сакс виновник за Студената война пак бил Западът. А Москва? Тя просто си имала легитимни интереси в сферата на сигурността. Краят на Студената война пък дошъл в резултат на „съзнателен избор“ на мъдрото съветско ръководство, а не заради идеологическото изхабяване, икономическата криза и националния сепаратизъм на републиките в СССР. После пък НАТО, за разочарование на Джефри Сакс, не се разпуска, а напротив – започва да приема нови членове. И то без да пита Русия. Така стигаме до Украйна. На срещата на НАТО в Букурещ през 2008 г. била премината „червената линия“, като на Киев било обещано бъдещо членство в Северноатлантическия пакт. Всъщност истината е точно обратната – на въпросната среща в румънската столица светофарът светна в червено за украинското членство в НАТО, стана ясно, че Германия и Франция са против него. И в нито един момент през последните две десетилетия Украйна не е била близо до членство в Алианса, особено пък след март 2014 г., когато стана ясно, че властите в Киев не контролират цялата територия на страната.
Статията на Джефри Сакс засяга фундаменталния въпрос за това дали разширяването на НАТО на изток създава някаква заплаха за Русия. Разбира се, чувството за застрашеност е преди всичко психологическо усещане, но има и реални факти и числа, които показват с каква военна сила разполага „страшният Запад“ на територията на Европа през последните няколко десетилетия. През 80-те години на миналия век, на пика на Студената война САЩ харчат за потенциалния европейски театър на бойните действия около
половината от своя военен бюджет
Той отива за издръжката на 300 хиляди американски войници, дислоцирани на Стария континент. И те са дошли със своите танкове, самолети, артилерия. През първите десетилетия на XXI век картината е съвсем различна. Войските на САЩ в Европа вече са около пет пъти по-малко, отколкото в годините на Студената война и за тях отиват само 5% от бюджета на Пентагона. Подобна е и ситуацията с военната техника. Например, през 80-те години в Германия има 6000 американски танкове „Ейбрамс“, към 2010 г. от тях са останали само няколко десетки, а след 2013 г. – нула.
След разпадането на Съветския съюз САЩ и най-вече европейските държави просто берат плодовете на това, което се нарича „мирен дивидент“ – военните разходи намаляват, а също и числеността на армиите, защото СССР вече е изчезнал, а НАТО няма никакво намерение да напада Русия. Впрочем, именно рязкото съкращаване на американските войски в Европа е причината до идването на власт на Доналд Тръмп Вашингтон да не обвинява европейците, че пътуват гратис във влака на сигурността. Америка също прави икономии.
Същевременно през второто десетилетие на нашия век Русия увеличава рязко своите военни разходи – и като абсолютно число, и като дял от БВП. Укрепена е отбраната и войските по западните руски граници. През 2008 г. посткомунистическа Русия за пръв път напада своя съседка – Грузия. А през 2014 г. се стига до агресията срещу Украйна.
Да, в периода 1999-2014 г. НАТО приема за свои членове редица източноевропейски страни, но това съвсем не означава, че военната сила на Алианса по границите на Русия се е увеличила. Новите членове не са големи държави и взети заедно, техните армии със съответното въоръжение
не могат да компенсират тази военна мощ,
която отпада с изтеглянето на над 200 хиляди американски войници от Европа след края на Студената война.
Истина е обаче, че евентуално членство на Украйна в НАТО би представлявало заплаха за интересите на Русия. Интересите, така както ги разбира Владимир Путин. Неговата цел е да възроди едновременно Руската империя и Съветския съюз, а това няма как да стане без Украйна. Ако украинците вземат съдбата си в свои ръце и сами си избират в какви съюзи да членуват, това очевидно ще развали плановете на Кремъл. Защото поне от 2014 г. насам е видно, че украинският избор не е в полза на Русия. Именно това е причината за нападението от 24 февруари 2022 г.
