– Г-н Кючуков, кои, според Вас, бяха акцентите в международната политика през 2025 година?
– Безспорният акцент за миналата година беше едно име – Доналд Тръмп. Тръмп беше името на годината, но Доналд Тръмп не беше личността на годината. Когато говорим за него, се разбира преди всичко „Политиката Тръмп”, защото президентът на САЩ е изразител, дори катализатор на процеси. Но той не е техен генератор. Те са значително по-дълбоки и засягат една сериозна и цялостна промяна в международните отношения. Това беше концептуализирано в Стратегията за национална сигурност на САЩ, която е геополитически превод на идеологемата MAGA („Да направим Америка отново велика”) и прехвърляне на нейните постулати от вътрешен в международен план. Основните коментари бяха концентрирани върху „цивилизационното изтриване” на Европа, но се пропускаше по-голямата картина: стратегията е по-обхватна и по-дълбока и става дума за бъдещето на международните отношения и мястото на САЩ в тях. От тази гледна точка тя едва ли следва да се приема като временно отклонение от нормалността, а по-скоро като отражение и опит за американоцентричен отговор на по-дълбоки кризисни процеси и тенденции в международните отношения.
Това, което мнозина първоначално определяха като основно съдържание на MAGA – изолационизма, се оказа неточно. Тръмп залага на национално развитие с оглед утвърждаване на САЩ в международен план. Което намери израз във фундаментална промяна на самите международни отношения.
Първо, буквално бе отменен един от водещите принципи на следвоенния световен ред – равноправието на държавите. Тръмп по принцип пренебрегва и отхвърля многостранната дипломация и международните институции. Той предпочита да решава всички проблеми в двустранен план, защото там икономическият, политически и военен ресурс на САЩ доминира и превъзхожда този на всяка друга страна. Той преговаря единствено със страни, на които не може да наложи желаните решения: с Китай за икономика и търговия и с Русия – за сигурност. При останалите използва натиск и шантаж, включително и с Европейския съюз. Това е най-сериозната промяна в международните отношения след Втората световна война – пренебрегването на международните институции и ерозията на международното право, изведени като принцип. Трансформирайки международните отношения, основани на принципи и норми, в отношения, доминирани от силата, насочени към разпределение на света на сфери на влияние, водещи към конструирането на един дълбоко конфронтиран и милитаризиран свят на силните (съвместно с Русия и Китай), с ясен акцент върху интересите за сметка на ценностите.
– Как тези промени и събития ще се проектират върху света през 2026 година, особено войната в Украйна и в Газа?
– Войната в Украйна остана доминираща тема. Но през призмата на стремежа на Тръмп да постигне бързото й прекратяване. Тези усилия дават шанс да се постигне най-после прекратяване на военните действия, въпреки че остават сериозни опасения по отношение на мира след това. Конфликтът от самото си начало бе геополитически, и затова не е изненада, че реалните преговори се водят между Русия и САЩ – от гледна точка на техните геополитически интереси. Тоест преговорите са по-скоро за бъдещите международни отношения и бъдещата архитектура на сигурност в света – на фона на войната в Украйна. Което обаче поставя самата Украйна в твърде тежка ситуация. Същевременно нито Москва, нито Вашингтон са заинтересовани тези преговори да се провалят – защото алтернативата е рязко изостряне на конфронтацията между двете страни, както и ескалация на войната в Украйна и превръщането й в дългосрочен конфликт с неясен край във времето.
– Какво е развитието на войната от гледна точка на самата Украйна?
– Когато говорим за Украйна, ключовите въпроси са два – територия и сигурност. И в двата случая има по един неприемлив за другата страна проблем, който блокира постигането на договорка. По въпроса за териториите това е искането на Русия да получи част от Донецка област, която тя не успява да окупира. Което поставя президента Зеленски в една изключително сложна ситуация, защото той не може да си позволи да приеме подобни условия. А от друга страна, продължаването на войната може да означава същото с много повече жертви. Изборът, за съжаление, в момента за Украйна е между един лош мир и един по-лош мир за в бъдеще. По териториалните въпроси очевидно се върви към формулата „де юре” и „де факто”. Русия „де факто” ще продължи да контролира завладените територии, но „де юре” те няма да бъдат признати за руски. Показателно е, че от Киев беше снет лозунгът за справедлив мир (което имплицитно включваше в себе си изтегляне на Русия от окупираните територии, възмездяване на загубите и международен съд за започналите войната), а акцентът вече е върху достоен мир.
– А що се отнася до гаранциите?
– Това е вторият ключов въпрос по отношение на войната – че Русия няма да нападне повторно Украйна и че Украйна няма да се опитва по военен път да си върне окупираните територии. След като окончателно отпадна въпросът за членството на Украйна в НАТО, най-сигурната гаранция за сигурността на страната са споразумения, подобни на член 5 от Устава на НАТО. Като не става дума Киев да ги получи от Алианса като цяло, а в двустранен и многостранен план, подписани с отделни страни. Засега Москва мълчи по това предложение, но американската администрация заявява, че то би било приемливо за Русия. Това, което изглежда обаче трудно приемливо за Москва, е разполагането на войски на т.нар. „Коалиция на желаещите” в Украйна. Няма основание да се очаква, че Русия ще подпише споразумение, което да позволи разполагането на войски на страни-членки на НАТО на украинска територия.
– А какви са прогнозите за другия конфликт близо до нас, в Близкия Изток?
– По отношение на конфликта в Газа Тръмп определено постигна немалко – да спрат военните действия, да спрат кръвопролитията и умирането на хора. Това е сериозно – но не решава конфликта. Защото той заседна между първата и втората фаза от плана за мир в Близкия Изток. Спряха военните действия, има изтегляне на израелските войски до т.нар. жълта линия. Но не всички пунктове са отворени и завръщането на палестинците не е осигурено, продължават периодично сблъсъците. И най-важното: засега няма индикации как ще се премине към втората ключова фаза, която предполага оформянето на новата конфигурация на управление на ивицата Газа, изтеглянето на израелските войски (което Израел като че ли не възнамерява да направи), разоръжаването на терористическата групировка Хамас (което тя отказва). Предполага и създаване на международен орган, който да контролира изпълнението, както и на палестинска администрация, която на практика да осъществява управлението на Газа. И не на последно място – отваряне на път за създаване на условия за евентуална независима палестинска държава (което Нетаняху принципно отхвърля). Тук реално имаме състояние на „не-война”, но не и на решен конфликт.
– Какъв е потенциалът около Сирия и Иран да се създаде напрежение в региона?
– Това че след падането на режима в Сирия беше бързо международно признато управлението на бившите джихадисти, създава благоприятен международен контекст, но не гарантира мира и решаването на проблемите на самата Сирия. Особено от гледна точка на едно единно управление на държавата, на решаване на междуетническите и религиозни сблъсъци, и дори териториалната цялост на страната – както през призмата на турските амбиции по отношение на контрола на северната част на държавата, така и разширената окупация от страна на Израел на сирийски територии, не само Голанските възвишения. Това очертава множество проблеми, всеки от които може да предизвика нова ескалация в Близкия Изток. Същото се отнася до ситуацията в Йемен, която става все по-неконтролируема. В Иран този път напрежението е по-скоро вътрешнополитическо, от гледна точка на много сериозните протести, които имат ясен политически характер. Който крие обаче и рискове от експлоатация на тези вътрешни ирански проблеми от международни фактори, на първо място от Израел. Но и президентът Тръмп нареди Иран сред страните, в които САЩ могат да се намесят, за да „спасят демокрацията”.
– Какви ще са глобалните отношения САЩ-Китай и къде е Европа на този фон?
– Безспорно международните отношения ще бъдат доминирани от борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай, която днес се колебае между конкуренцията и конфронтацията. Като и двете страни нерядко са както агресивни (преди всичко Тръмп), така и достатъчно предпазливи, за да не прекъснат диалога – защото съзнават взаимната си зависимост. Това е по-скоро дългосрочна игра, която ще доминира международните отношения за години напред, ставайки по-всеобхватна – не само по отношение на икономика, инвестиции и търговия, но преди всичко като геополитика и сигурност. Къде стои Европа в този контекст? Тя е все по-малко видима по основните геополитически проблеми и все по-трудно намираща вътрешен консенсус, за да заеме позиция. Европа напусна полето на своята сила – на меката сила, стандартите, дипломацията, на диалога и търсенето на политически решения. И се опитва да се прехвърли на полето на твърдата сила, където тя трудно би съперничила на основните геополитически играчи дори само през призмата на наличието на съответния ядрен потенциал. Сигурността е реалният и основен проблем на континента, но тук според мен се пренебрегва един от двата основни компонента на сигурността – договорно правният, който да дава необходимите гаранции за това как въоръжаването да не се превърне в надпревара във въоръжаването, а да носи повече сигурност. Голяма част от договореностите, постигнати през 70-те и 80-те години на ХХ в. в сферата на контрола на въоръженията и разоръжаването, отпаднаха. Почти изцяло изчезна системата от двустранни договорености в сферата на ядрените оръжия между Русия и САЩ (продължава инерционното действие само на т.нар. Договор „Нов старт”). Европа се чувстваше много по-сигурна, когато се разоръжаваше по време на разведряването, а не когато се въоръжаваше по време на Студената война.
– Кои ще са рисковите региони през годината и какво очаквате за Балканите?
– В този разтърсен от несигурност и конфронтация свят има доста други части на света по-напред в списъка на рисковите региони, отколкото Балканите. Напреженията тук са по-скоро вътрешни, политически в отделните държави, особено в Западните Балкани. Докато междудържавните отношения не предполагат сериозен риск от ескалация извън традиционни политически противоречия между някои от страните. Тук наблюдаваме утвърждаването на Турция като водещ регионален играч и глобален фактор. Анкара има амбициите да влияе върху процесите в Близкия Изток, във войната в Украйна (където тя има претенции да е важен фактор за намиране на решения), в Кавказкия регион (където постигна съществена промяна в своя полза с решаването на конфликта в Нагорни Карабах в полза на Азербайджан). Тя има интереси в Средна Азия, където се опитва да установи политическа доминация над т.нар. Тюркски свят. Турция съзнава и значението си за сигурността в Европа, вкл. в рамките на НАТО. В международен план тя засили своите позиции, но тя има своите проблеми във вътрешен план.
– Какво е продължението на събитията във Венецуела?
– Венецуела е естественото продължение на един процес, започнат преди повече от две десетилетия – на ерозия на следвоенния световен ред, на подмяна на международното право с отношения, базирани на силата. В своята съвкупност трите конфликта: Украйна-Газа-Венецуела, на практика окончателно финализираха промяна, при която силата замества правото. Събитията във Венецуела са лакмус за бъдещите международни отношения. Защото Венецуела е по-скоро началото, а не краят. Тръмп изброи още Колумбия, Куба, Иран и Гренландия, които представляват обект на американските интереси. Като едва ли можем да сложим точка в края на този списък. Той може да бъде допълнен, както от самите Съединени щати, така и от други страни, които биха могли да се възползват от прецедента.
А това води до нерадостното заключение, че светът става все по-несигурен. Избледнява не само споменът от Втората световна война, но се пренебрегват и уроците от нея, намерили израз в създаването на цялата следвоенна система на международна сигурност, въплътена в съответните институционални и правни норми, които да предотвратят нов глобален конфликт. Ерозията на следвоенния световен ред не води до създаването на нов световен ред, а по-скоро до безредие, хаос, непредсказуемост и несигурност в международните отношения.
