След зрелищното пленяване и отвличане на венецуелския президент Николъс Мадуро от американски командоси, които обезвредиха охраната му в Каракас, сега на дневен ред идват въпросите – защо бе извършено това и как ще се развива от тук нататък политическата драма във Венецуела? Мадуро бе нелегитимен президент, неговото преизбиране през юли 2024 г. не бе признато нито от САЩ, нито от страните от Европейския съюз. Но акцията на САЩ в Каракас от миналата седмица не бе заради това, поне президентът Доналд Тръмп не спомена, че нелегитимността на венецуелския лидер е главният проблем. Обвиненията срещу Мадуро в съда в Ню Йорк са в наркотероризъм, трафик на кокаин, корупция и незаконно притежаване на оръжие. Американският президент обаче каза нещо важно – че САЩ ще управляват петролния бизнес във Венецуела. Засега не е ясно дали старият режим в Каракас ще рухне, ще се ребрандира с логото на Тръмп или пък ще се озъби на Вашингтон, но темата за венецуелския нефт заслужава внимание.
Твърдението, че Венецуела има най-големите нефтени запаси в света общо взето е вярно, но е и силно заблуждаващо.
Огромната част от тези залежи са в нефтените пясъци около река Ориноко, става въпрос за много тежък нефт, с консистенция на гъст мед, който не може да бъде транспортиран и използван без разреждане с по-лек петрол. Освен това, за разлика от канадската провинция Албърта, където се добива същия нефт, във Венецуела тези нефтени пясъци не са на повърхността и трябва да се копае/пробива надълбоко – суровината е между 70 метра и няколко километра под повърхността. Технологията за добив на такъв нефт е сложна и скъпа. Поради което, дори и при масирани инвестиции е изключено някога Венецуела да може да добива толкова нефт, колкото световните лидери САЩ, Саудитска Арабия и Русия. Тя няма шанс да влезе дори в челната десетка на най-големите производители на петрол. Старият добивен район на Венецуела е около езерото Маракайбо, на него се дължи нефтената слава на страната. Там обаче добивът върви от един век и находищата вече са изтощени, включително и заради хищническата им експлоатация. Бреговете на езерото се сриват, екологичната ситуация е катастрофална.
Иначе в миналото Венецуела е била златна дестинация за нефтения бизнес. Добивът започва след края на Първата световна война, в средата на 30-те години на миналия век страната вече е на второ място в света по производство на петрол, а след това – на трето, след САЩ и СССР. От средата на 20 век Венецуела е лидер в това, което политолозите наричат ресурсен национализъм – изтикването на чуждите инвеститори в нефтодобива за сметка на национални петролни компании. Картелната организация на страните износителки на нефт ОПЕК е създадена през 1960 г. по инициатива на венецуелския министър на петрола Хуан Перес Алофонсо.
През 70-те години Венецуела произвежда 3,5 млн. барела на ден, което тогава е 7% от общия световен добив. На 1 януари 1976 г. обаче идва пълната национализация на петролния бизнес в страната, създадена е националната нефтена компания PDVSA. Добивът се запазва на добри нива до края на 20 век – през 1999 г. износът на петрол от Венецуела е 3,2 млн. барела на ден. След това над нефтения бизнес в страната пада политически мрак. На власт идва ултралевият революционер Уго Чавес, чиято икономическа политика е пълна катастрофа. Той смята, че PDVSA трябва да бъде използвана като касичка на режима за реализация на социални програми. През 2002-2003 г. служителите в компанията вдигат голяма стачка, която завършва с това, че Чавес уволнява половината от тях. Мнозина от уволнените напускат Венецуела и отиват да работят в Канада, където технологията на добива от нефтените пясъци е същата като тази в басейна на Ориноко.
През 2007 г. режимът на Чавес експроприира инвестициите на чуждите нефтени компании във Венецуела. Най-тежко пострадали са американските ExxonMobil и ConocoPhillips. Те завеждат дела срещу Венецуела, присъдени са им многомилиардни компенсации, но властите в Каракас не им изплащат нищо, като просто игнорират съдебните решения. Именно това имаше предвид Тръмп, когато каза, че Венецуела трябва да върне „откраднатия петрол“ на американските компании.
Добив на нефт във Венецуела през последните 100 години
В резултат на политизацията в управлението на венецуелския нефтен бизнес добивът пада чувствително. Чавес и наследникът му Мадуро назначават в ръководството на PDVSA военни и свои некомпетентни протежета. Влияние оказват и санкциите от страна на САЩ, които постепенно се затягат, за да стигнем до пълната нефтена блокада на Венецуела, която Тръмп обяви наскоро. През ноември 2025 г. венецуелският добив бе 1,1 млн. барела на ден (страната се връща на нивото от 1940-те години), а износът – 860 хиляди барела. Две трети от него са тежък нефт. През последните седмици обаче добивът е още по-нисък, защото някои сондажи в Пояса Ориноко са замразени, продукцията им просто няма как да бъде експортирана.
Колко важен е венецуелският нефт за САЩ?
Няколко големи американски рафинерии по брега на Мексиканския залив в щатите Тексас и Луизиана са строени именно за преработка на тежкия венецуелски петрол. Алтернатива за тях е канадската суровина от провинция Албърта, но не всички от тези рафинерии имат тръбопроводна връзка с Канада. Парадоксът е, че благодарение на шистовата революция нефтеният добив в САЩ нарасна рязко, но новите източници дават лек нефт, който е неподходящ за въпросните рафинерии в Тексас и Луизиана. Затова САЩ станаха голям износител на петрол, като същевременно продължават и да внасят от ценната суровина.
Експертите са единодушни, че връщането на венецуелския нефтен добив до старите най-високи нива от 3-3,5 млн. барела на ден ще изисква много милиарди долари инвестиции и поне няколко години време. Освен политическата нестабилност, голяма пречка за възраждането на нефтодобива във Венецуела е и световната пазарна конюнктура. В момента сорта „Брент“ се котира около 60-61 долара за барел, а американският лек тексаски е $57. Това са сравнително ниски цени, но прогнозите са за още по-голям спад. И той ще се дължи на големите петролни излишъци на световния пазар. През 2025 г. производството на нефт е надвишавало потреблението средно с 2 млн. барела на ден. Прогнозата за тази година е, че ножицата между добив и потребление ще се разтвори до 4,09 млн. барела дневно – това са почти 4% от световното производство. На фона на тези числа венецуелският нефтен износ е твърде малък, за да може да повлияе сериозно върху световните цени на суровината. И ако през 2025 г. голям част от излишъците отиваха в бездънните хранилища в Китай, то през 2026-а положението на износителите на петрол може да се влоши.
Понеже венецуелският тежък нефт има висока себестойност, той е един от първите, които ще отпаднат от пазара, ако цените слязат твърде ниско – под $50 за лекия тексаски петрол.
Засега Тръмп не е отменил нефтената блокада срещу Венецуела, това е неговият силен коз да влияе върху поведението на новият лидер на страната – вицепрезидентката Делси Родригес. И още нещо важно – Тръмп каза, че американските нефтени компании може да си получат компенсациите, присъдени им от съда заради експроприацията на Чавес, само ако сега започнат да инвестират масирано във Венецуела. Не мисля, че те ще бързат да го направят, с изключение на „Шеврон“, която има лиценз да работи във Венецуела като изключение от санкциите на Вашингтон. Най-вероятният сценарий е умерено или слабо възстановяване на венецуелския нефтен износ, ако, както се изрази Марко Рубио – г-жа Родригес прави това, което САЩ искат от нея. А Китай и Русия, които са дали големи заеми на Венецуела и се надяваха те да бъдат покривани с нефт, сигурно ще пият по една студена вода.
