• За да успеем като нация, ни е нужна емпатия и единение.
Красимир Лозанов е завършил Немска езикова гимназия в родния си град Монтана (тогава Михайловград). Учил е политическа икономия в Московски държавен университет, дипломирал се е като макроикономист в УНСС – София. По програма на Фондация „Карл Дуисберг Гезелшафт“ специализира мениджмънт в Германия. Работил е на управленски позиции в различни компании. Осем години на дипломатическа работа в Русия, където е ръководил Службата по търговско-икономически въпроси при Генералното консулство на България в Санкт Петербург.
От 2017 г. по покана на едно от най-големите издателства у нас – Жанет 45, става търговски директор. По-късно позицията му е преобразувана на маркетинг директор, а от скоро е главен редактор в издателството.
– Господин Лозанов, как премина твоята служба в казармата?
– През 1986 г. бях разпределен в Школата за запасни офицери към Висшето военно-артилерийско училище в Шумен. Беше ми странно – доколкото знаех Георги Димитров, „вождът и учителят на българският народ“, не е бил артилерист, но училището гордо носеше тогава неговото име. Втората година бях насочен към ракетния дивизион в Самоков, чиито устрашаващи врага ракети по-късно ги бракуваха и нарязаха на скрап. Отпреди казармата бях приет да уча „Политическа икономия“ в София, така че в Самоков получих официално известие, че съм класиран и одобрен да уча в Московския университет, каквото беше голямото ми желание. Бях старшина школник, но за отличен успех ме произведоха в звание „младши лейтенант“ предсрочно. Така че имах възможността да се пофръцкам два-три месеца и със звездичка върху лентичка на пагон. Смяташе се за много яко – вече имах правото да напускам територията на казармата след края на работния ден и това ме правеше горд и щастлив. (Не че имаше къде толкова да ходя в гарнизона.)
– Как понесе дисциплината в школата?
– По онова време всяко момче както в семейната среда, така и в училище, знаеше, че го чака казарма. Отлагаха се само тези със здравословните проблеми. Предварително се бях настроил, че там няма да има топла вода като вкъщи, ще трябва да си шия сам якичките на куртката и да си лъскам обувките и токата на колана, че няма да мога да се излежавам в леглото – ей такива глупости. Но не мога да кажа, че трудно понесох казармата. Голямата част от ежедневието беше учебен процес. Това е една от годините с най-многото учене в живота ми – до обяд лекции и упражнения (учебният материал беше сложен, от инженерен характер), следобед – самоподготовка. Отделно си вървяха и войнишките ангажименти – караули, дежурства, строева подготовка, спорт, маршове на скок и т.н. Некомфортно, докато свикнеш, но втората година си беше приятна, направо шлагерна, лежерна, интелектуално предизвикателна, мечтателна. Ние, старшините школници ракетчици, но с т.нар. политически профил, бяхме ръководители в поделенията на т.нар. културно-масова дейност. Имах много свободно време, което запълвах главно с четене. Заведоха ме на отчет в библиотеката на поделението. И когато не бях зает с други дейности, ден и нощ четях. В Самоков изчетох, спомням си, „Тихият Дон“ на Шолохов – два тома с изключителен обем, Херман Хесе, Габриел Гарсия Маркес, Юлиан Семьонов, доста от френските символисти. Увличаше ме и класиката.
– Трябва ли днес отчасти да се върне наборната служба?
– Смятам, че България не може да си позволи лукса да има масова или наборна армия. Това, от една страна, е много скъпо удоволствие, а от друга не е и ефективно. Трудно се мотивират момчета, вкарани пряко желанието им, по силата на нормативно изискване, в казармата. Ще кажете, ама на времето как ги мотивираха? И на времето не ги мотивираха в достатъчна степен. Всичко се правеше за отбиване на номера. А сега е израсло поколение, което засмуква свободата още с майчиното си мляко – да правиш каквото си искаш, да изразяваш себе си по какъвто искаш начин. Не мога да си представя, че всички момчета ще бъдат подстригани по еднакъв начин, ще са облечени в една и съща униформа. Същите тези, всяко от които носи кецовете си както му е кеф или си татуира каквото иска и където пожелае, и които не си свалят слушалките от ушите дори като спят… Мога да си представя и огромния апетит, който ще се отвори у едни приближени на властта хора, които ще се специализират в усвояване на държавните поръчки за обслужване на армията, в борбата да се печелят тези поръчки, измамите в тази връзка. Далаверите, които сега се случват с източване на Здравната каса, ще ни се сторят като детски игрички. Тези наборни войници ще трябва да бъдат хранени, обличани, лекувани и рехабилитирани, обучавани при помощта на съответна инфраструктура – учебна, полигонна, спортна и прочие. Министерството на отбраната в голяма степен е разпродало старите свои активи. Да се закупят терени и да се построят върху тях нови, по съвременни изисквания сгради и прилежащи към тях съоръжения и инфраструктура, предполага изключително мащабен инвестиционен процес. Скептичен съм, че в България може да се постигне качествено управление на такъв тип и обем ресурси, макар че има европейски страни, където наборната служба се реализира като курсове за 9 месеца или 12 месеца. Но всеки военен знае, че за 12 месеца не може да направиш от цивилно момче качествен, съвременен войник.
Подготовка може да има в горните класове на училищата, във вузовете, със задължителни занятия по военна подготовка. И не само за мъже, но и за жени, където да бъдат въведени практики и понятия какво се прави в едни или други случаи на военна агресия, но не и както беше навремето в старата социалистическа казарма.
– Какъв дух отглеждаме с книгите, защото нерядко чувам: ако стане война, ще бягам в чужбина, няма да ходя на фронта…
– Това е естествена човешка реакция. Вярно, в 19-и и в 20-и век е имало друг морал, но в 21-и много млади мъже и жени не могат да осъзнаят себе си като войници, гинещи или жертващи се за нечия кауза, пък било то и национална. За да поемеш такъв удар, трябва да имаш дълбокото убеждение и разбиране какво е за теб род и родина. И да си готов за нещо повече от това да сложиш лайк под статус във Фейсбук, „сърчице“ в Инстаграм или да запишеш видео за Ютюб или ТикТок. Да стигнеш до идеята, че си готов да жертваш себе си, най-малкото да се разделиш със своя комфорт – трудно се осмисля това – в името на любимата жена и деца, на родителите си, на града, в който живееш и който обичаш, в името на страната и народа си. За да се случи това, необходими са институти, най-вече в образователната и гражданската сфери, които да изградят тази мотивация, тези разбирания, тази отговорност. Едно е да изразяваш патриотизма си с тропане на хорца на градския площад или с татуиране на национални символи по прасците и бицепсите си, другото изисква повече, изисква саможертва. Изисква да те боли, истински.
Войните най-често ни сварват неподготвени. Украински бежанци разказват как независимо от политическите сигнали, че нещата вървят към война, събитията са ги сварили напълно неподготвени. И как им се е наложило да бягат, да спасяват малки деца, себе си. Аз самият месец преди това разказвах наляво-надясно, че ще има нападение и без война няма да се размине – имаше различни индикации, всички публични. Предишната ми работа като дипломат ме беше научила да разчитам тези сигнали. Но когато на 24 февруари жена ми ме събуди с думите: „Ти знаеш ли, че тази сутрин Русия масирано е нападнала Украйна със самолети, танкове и артилерия? Ставай!“, й казах, че това не е възможно. – „Как да не е възможно, та ти дупка в главата ми проби да ми обясняваш, как това непременно ще стане и война ще има?..“ Но едно е да правиш анализ и прогнози, а друго е да се сблъскаш с жестоката реалност. И този шок на обикновения човек се случва навсякъде, в обществата на всички страни, които са нападнати. Тоест независимо как вървят политическите процеси, независимо от напрежение и индикации за предстояща война, хората винаги се оказваме неподготвени, поради нашата нормалност.
– Изграждат ли книгите дух на съпротива у хората?
– Болезнен въпрос. В нашето издателство при подбора на книги сме се фокусирали върху важни, наболели за обществото въпроси и теми. Не непременно за война или патриотизъм – може да е за домашно насилие, равноправие между половете, между расите, верите. Търсим социалния капсул-детонатор във всяка книга, във всеки ръкопис, който постъпва в редакцията. И е голямо изкушението да мислим, че по този начин нещо променяме. Може би променяме, а може би не, или променяме в крайно недостатъчна степен. Не можем да си позволим лукса да поръчваме социологически анализи, да видим как една или друга книга е променила съзнанието на читателите си. Нито един издател в България няма качествена обратна връзка с аудиториите си. Голямо е изкушението да мислим, че с тези книги подобряваме средата, променяме макар и с малко обществото към по-добро… Ние обаче това не го знаем. Затова пък знаем друго – че поне не го променяме към по-лошо.
– Кои са най-интересните ви книги на военна тема?
– Аз не смятам, че това трябва да са само книги, разказващи какво се случва на бойното поле. В съвременната война бойното поле е условна категория. Бойно поле са и жилищните блокове в Украйна, които биват атакувани от руски ракети и дронове. Бойно поле са болниците, в които също падат тези ракети, докато едни хора търсят себе си между живота и смъртта. Бойно поле са страниците на вестниците или сайтовете, където се водят хибридните пропагандни операция. Бойно поле са даже разговорите между приятели или препирните във Фейсбук, защото те дават представа какво поведение да очакваме от тези хора и в бъдеще. Освен книгите директно за войната, има и други – не по-малко важни – за това какви поражения причинява войната върху съзнанието и психиката на хората.
Ще посоча заглавия, които са ми особено близки и важни. „Щастливи падения“ на рускоезичната украинка Евгения Белорусец разказва за това как жените преживяват войната. Не на огневите рубежи или в землянките, а в тила, в бизнес офисите или в градските кафенета; как им се е наложило да се спасяват и да се адаптират към новия си, но вече пречупен живот. Защото пораженията, които войната нанася, не се измерват само с разкъсани кореми и ампутирани крайници.
Или книгата „Стопанките на масовия гроб“ от Тайна Тервонен, финландка, пишеща на френски. Тя прави журналистическо разследване за масовите гробове в Босна, близо три десетилетия след войната там. Млади и възрастни мъже, момчета, избити и заровени тайно по горите, трябва да бъдат открити, есхумирани, описани, класифицирани за целите на последващата генетическа еспертиза, само за да могат техните роднини да ги препогребат и намерят покой, да имат гробове, на които да ходят за да плачат. Това са важни неща – за травмата от войната – не всяка книга трябва да мирише на барут и в нея да гърмят гаубици и летят дронове.
Друг тип книга, но вече мистификация, е „Седни и виж“. Написана е от двама автори – Андрей Булбенко и Марта Кайдановская – уж двама, но ние не знаем дали са двама, трима или един. Авторите най-вероятно се намират в Русия и не смеят да се обозначат с истинските си имена. Книгата излезе в Русия през 2023, след което набързо беше иззета от книжарниците и забранена. Вълнуващ разказ за това, как украинско семейство – баба, дядо, дъщеря им със съпруга си и двете им малки деца бягат с миниван от първите ракетни обстрели през март 2022 г. Думата война даже не се споменава, нито думата „Русия“ или „Украйна“. Книгата е чудесна метафора за това какво се случва с едно семейство и с децата, с тяхната психика по време на война.
Най-новата книга на Деян Енев „Тъгувам за Киото“, малък по обем сборник с кратки, но много фино нюансирани истории. Великолепен разказвач е Деян Енев! В първия цикъл на книгата му, в който са събрани тези негови военни, да ги наречем, разкази, Украйна и Русия също не се споменават, но ние веднага разбираме, че сме там. А може и да не сме точно там, а на някое друго място, където се гърми и убива, и където хората страдат. Военна проза, написана с цялото неповторимо повествователно майсторство на Деян. Знаем, че той не е бил там, където се гърми, но със своята писателска фантазия и висока чувствителност на човек и творец, той представя събитията така, че да ни развълнуват.
Романът на рускоезичната израелска писателка Линор Горалик „Всички, способни да си поемат дъх“ е постапокалиптичен. Отразява конфликта между арабите и евреите. Антиутопия, в която вече се е случила световна катастрофа, може би термоядрена война, не е казано какво точно. В Израел са оцелели хора и животни, управлението е поето от военните. Хората са в паническо състояние, приемат медицински препарат, за да противодействат на радиацията и да се предпазят от острия, стържещ кожата пясъчен вятър. Ситуацията е безнадеждна, но най-необичайното е, че в резултат на този глобален катаклизъм животните изведнъж са проговорили като човеци. Те не са станали нито по-добри, нито по-лоши, но вече е отворен въпроса за междувидовата етика: можеш ли да заколиш кокошка, когато тя пищи и ти казва недей да ме убиваш, не искам да бъда сварена в твоята тенджера, ще ме боли и ме е страх! Тази забавна на пръв поглед история е истински страшна, защото показва как глобалната катастрофа прави животните равностойни в етичен план на хората, само защото всичко се е объркало по този ужасен начин.
Книгата на Николай Никулин (1923 – 2009) „Спомени за войната“ е публикувана за първи път в Русия през 2007 г. в издателството на Държавния Ермитаж в микроскопичен тираж, насочен главно към музейни историци и колеги. След година излиза и второ издание, разграбено почти мигновено. Авторът е участник от началото и до края на Втората световна война, като е писал спомените си „за чекмеджето“, т.е. с единствената задача да се освободи от травмите. През 2014 в Санкт Петербург се запознах със сина му, от когото за пръв път разбрах за книгата. Взехме решение за издаването й на български и аз се обадих на преводача Денис Коробко и го попитах иска ли да чете и превежда книга за войната, каквато досега не е чел. Денис се подсмихна и ми каза, че бил чел много книги за войната, но чак пък толкова покъртителна да е тази… Изпратих му файла. След няколко седмици ми се обади: „Съгласен съм, ще я работя. Чак такова нещо не бях чел!“ Книгата е потресаваща, заредена с мощен и неоспорим антивоенен патос. Войната е показана откъм най-гнусната си страна – с кръвта, червата, лайната, зверските отношения между командири и войници в Червената армия, със сблъсъка между армията и населението. Особено впечатлява разказът за финалната фаза на войната – края на 1944-та и първите месеци на 45-та. Съветската армия вече е на територията на Източна Европа – Полша, Чехословакия, Унгария, Източна Германия. Масовите изнасилвания на жени и момичета, за което съветското командване си затваря очите. Не закъсняват и масовите случаи на сифилис във войската. А няма боеспособна армия, масово заразена със сифилис. Никулин разказва как са вземали прясно краве мляко, пълнели с него спринцовки и си го инжектирали дълбоко мускулно, с цел млечният белтък да предизвика бурен възпалителен процес, организмът да вдигне температура – над 40-41 градуса, – която да унищожи трепонемата (спираловидната бактерия) на сифилиса. И казва – да, много умираха от това, защото не всеки организъм можеше да понесе такава белтъчна инфекция, но някои оцеляваха и оздравяваха. Разказ, лишен от всякакви клишета, от псевдопатриотизъм, от фанфари и фалш.
В „Речник на войната“ от Остап Сливински са записани кратки истории – по половин-една страничка. Остап е българист, доцент в Украинския католически университет в Лвов, поет, преводач. В негов превод например украинците четат „Естествен роман“ от Георги Господинов. Историите в „Речник на войната“, илюстрирани великолепно от украинската художничка Катерина Гордиенко, са организирани като речник – по азбучен ред. Разказите са за войната и какво се случва около нея. Едно е да гледаш украинските бежанци през телевизионни предавания или в магазина, в болницата, на улицата, а друго е да прочетеш какво тези хора са преживели там.
Последната книга, за която се сещам в този наш разговор, е романът „Месечината, огромна като тиква“ от Боян Йорданов. Разказът е за важни за нашата историческа памет събития от първата половина на ХХ век – Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна. Как, по какъв начин преди сто и повече години мъжете на България са възприемали войната, как са се съотнасяли с нея, и как ние в момента гледаме на нея – романът провокира читателите в това посока. И се връщам пак към първия ти въпрос, Лъчо – едни хора ще побягнат ли? Ами да, ще побягнат. Но защо навремето едни други хора са побягвали не навън, а в обратната посока – към България, за да защитават и отстояват нейните национални интереси, та дори с цената на здравето и живота си? Защо след 7 октомври, когато бяха отвлечени и избити мирни хора в Израел от терористите на Хамас, в резултат на което започна военната операция на израелската армия в Газа, израелци от цял свят се качваха на самолетите и се връщаха в страната си за да изпълнят своя дълг? Това, мисля си, е свързано не само с образованието, но и с културата на домашното и родовото възпитание. Тези еврейски момчета и момичета са научени така, че дойде ли заплаха, трябва да се обединят и да дадат отпор.
– Какво ни липсва на нас българите?
– Липсва ни усещане за сплотеност, липсва ни културата на заедността, липсва ни, ако щеш, даже разбирането на онова, което го пише на фасадата на българския Парламент – „Съединението прави силата“. Липсва ни емпатия, без която няма как да защитаваш своята или чуждата жена, своето или чуждото дете, своите или чуждите родители. Хората не се раждат с вродена емпатия, тя се възпитава още от най-ранна детска възраст.
– Постоянно се чуват мнения, че ЕС ще се разпадне…
– В Русия заминах на първия си мандат през далечната 2002 година. Още тогава навсякъде пишеха и говореха, че Европейският съюз щял да се разпадне, чакаха това да стане всеки момент. Мина от тогава почти четвърт век, ЕС не се разпадна, а напротив – развива си се, макар и не без проблеми. През 90-те години, докато бях студент в Москва, навсякъде около мен разправяха как Щатите щели да се разпаднат ако не днес, то със сигурност вдругиден, а пък те и в момента, без да изживяват най-достойните си времена, все още съществуват. Това е евтин алармизъм, замърсен от конспиративни и паранормални вярвания. Песимисти и черногледци винаги е имало, нищо ново тези хора не показват. Ние сме там, където в крайна сметка искаме да бъдем. И никой няма да ни вкара в бъдещето, ако ние сами не се вкараме в него. Но ако искаме да се окажем в миналото, тогава да вярваме на тези смешници, антиевропейските и антиатлантически визионери.
