В Северна Македония вече не правят разлика между улично и политическо поведение.
Лошо започна годината за отношенията на България с Република Северна Македония. При това, все още оттатък са в празнично настроение около коледните празници. Това обикновено е период на политическа и обществена леност, на полузаспали или още несъбудени институции, на инвентаризации в търговията, което си е форма на спуснати кепенци.
И в тази ситуация се намира някакъв все още неназован местен патриот, който съвсем преднамерено отива пред сградата на българското посолство в Скопие и счупва стъклото на вратата му. Това е официалният вход, през който пишещият тези редове е минавал десетки пъти в качеството си на дългогодишен кореспондент на български медии в съседната държава. Вратата не е обикновена, стъклото й – също. Тя е подготвена за съответната защита тъкмо от посегателствата на хора като този уж непознат местен гражданин. Външното стъкло е счупено, но по-нататък навътре няма повреди, доколкото това се вижда на снимките, а и посланикът ни в Скопие Желязко Радуков го потвърди. Повредата ще се оправи, има начини и средства за това. Но
отношенията между двете държави получават доказателство, че нещата не вървят
Ще кажете: хайде сега, някакъв малоумник (извинете), на който нещо му е кипнало и минавайки покрай сградата на българската дипломатическа мисия решил да си го „изкара“ на българите. Вече чух и такива мнения, целта на които е да превърнат инцидента в незначителен и случаен факт и така да минимизират ефекта върху двустранните дипломатически отношения между България и Северна Македония. Само че подобни оправдания са за наивниците или за онези болезнени романтици у нас, които все още вярват в добронамереността на хора и институции край Вардар към България, само защото сме имали общо минало. И само защото хиляди нишки свързват исторически хората от двете страни на границата. И аз лично съм чувствителен на темата „Македония“, но отдавна съм си дал сметка, че суверенната и независима държава, която първи признахме и на която винаги, без изключение сме помагали в най-тежките моменти от нейния преход и съзряване, не е идеалният пример за добър съсед.
Да се върнем на инцидента. Има редица обстоятелства, които навеждат на мисълта за неговата преднамереност. Първото, което ще кажа е, че времето му не е избрано никак случайно. Атаката срещу сградата на посолството ни съвпада по време с редовното годишно отбелязване от местните българи на подвига на Мара Бунева в църквата „Свети Димитър“ и на кея на река Вардар, където тя нанася удара си срещу сръбския поличейски началник Велимир Прелич. Разстоянието, което дели дипломатическата мисия от тях, е не повече от километър. Имаше години, когато честването на събитието с Мара Бунева предизвикваше сериозно напрежение, та се стигаше до намесата на полицията. Мраморната плоча, която бе поставяна на мястото, където тя застрелва Прелич, няколко пъти бе чупена и хвърляна в реката, докато най-после бе заменена с метална, завинтена така, че трудно да се откъртва.
Второ, няколко часа преди онзи „неизвестен извършител“ случайно да се подпре на вратата на посолството и нейното стъкло случайно да се счупи, в София бе открита плоча, посветена на събитията от януари 1945 г., поради своята жестокост и жертвеност наричани „Кървавата Коледа“. Плочата, изцяло от мрамор, бе поставена на външната стена на църквата „Свети Николай“ на улица „Пиротска“ в присъствието на официални лица, много българи от Северна Македония, които живеят в София, граждани и гости. Странно, но
инцидентът съвпада и с момента
в който в социалните мрежи се появиха първите снимки от тържеството и от участниците в него. В този случай модерните технологии свършиха добра работа – просто може би са били последният сигнал за местния „патриот“ да тръгне към сградата на посолството…
Никак не съм привърженик на конспиративните теории, но като човек, прекарал толкова време в Скопие като кореспондент на български медии, съм на път да преосмисля позицията си. Хора, случайно ли бе запалването на входа на сградата, в която се помещаваше вече заличеният клуб „Иван Михайлов“ в Битоля? Случайни ли бяха делата, заведени срещу неговия председател Люпчо Георгиевски, повдигнати по напълно измислени обвинения? Случайни ли бяха изстрелите срещу помещението на клуба „Цар Борис III“ в Охрид? Случаен ли беше побоят над Християн Пендиков от крайезерния град или нападението в един скопски супермаркет над публициста и общественик, заклет борец за правата на българите в Северна Македония Владо Перев? Всеки един от тези случаи, а има и други, винаги е предизвиквал напрежение в двустранните отношения, размяна на ноти между институциите, от които няма никаква полза.
Давал е повод за нова вълна обиди срещу страната ни
и нейните граждани. С използването на езика на омразата, който насъсква, а не помирява.
И този път българското външно министерство реагира бързо. Даде оценка на инцидента, изпрати нота до Скопие. Прегледах внимателно новините в медиите в Скопие, в това число и по многобройните сайтове и в социалните мрежи. Ще повярвате ли, че не срещнах нито една информация за случая с атаката на сградата на българското посолство. Информации се появиха чак на третия ден, когато стана ясно, че на основата на фотосите, които българското посолство е предоставило, полицията в Скопие е открила и задържала нападателя. Чак тогава министърът на външните работи Тимчо Муцунски в отговор на журналисти е заявил, че това е „изолиран случай“. А защо трябваше да се чака българската мисия да настоява за разследване и чак когато снимките от камерите на стената на посолството са били дадени, то да започне. Къде е бил постовият полицай, който трябва винаги да стои в специално поставената будка между двете сгради на посолството? Толкова ли е било трудно да се ползват свои фотоси от камерите, които постоянно работят и заснемат всичко, което става в нашата мисия?
Пък аз се питам – какво, срам ли ги е местните медии, че гражданин на Северна Македония толкова си е изгубил ума да постъпи така? Или от високомерието, с което там се отнасят към всяка проява, свързана с българското присъствие в страната, не виждат в счупеното стъкло на дипломатическата ни мисия важен знак за състоянието на двустранните ни отношения? Или може би одобряват всичко това, защото „така им се пада на българите, които ни пречат да започнем преговори“ за членство в Европейския съюз? Извинете, познавам провинциализма и примитивизма на мисленето на доста хора край Вардар, при това на високи постове в местните институции и обществени организации, та да се учудвам, че вероятно много от тях сега потриват доволно ръце. Без да си дават сметка, че по такъв начин
дават ясен знак за готовността си да вървят по европейския път, уж така желан от властите
Те какво си мислят – че инцидентът няма да стане достояние на останалите дипломатически мисии в Скопие, колкото и ограничен брой да са те. Че представителството на Европейския съюз, което се помещава в красива сграда недалече от нашата мисия, няма да бъде надлежно информирано. Та атака срещу сградата на посолството ни всъщност е удар по държавата ни, колкото и условно това да звучи. Да не говорим, че е и в нарушение на всички международни конвенции по въпроса за неприкосновеността на дипломатическите чужди мисии на територията на страната домакин.
И този случай в двустранните ни отношения със Скопие ще мине и замине. Петдесет и четири годишният нападател Ш.А. в един момент може да излезе от анонимност, но дори и да не го направи, той вече има ореола на герой. Както онзи пироман Ламбе Алабаков, който подпали вратата на клуба „Иван Михайлов“, получи условна присъда от шест месеца, но стана редовен изпълнител на партийни прояви на управляващата партия, от трибуната на които се пъчеше с „героизма“ си да атакува местните българи и техния клуб.
Така стоят нещата със Северна Македония, особено на терена на правата на българската общност там. До днес. Защото едно е да се подиграваш и да се перчиш с ресурса на държавата над местните българи, друго е да посягаш над представителството на българската държава. Затова този път прошка към Скопие и тамошните политици, които с поведението и с езика на омразата тикат хората към подобни прояви, не бива да има.
Стига толкова.
