Едва ли има друго място по света, което да привлича пътешественика с толкова носталгия по изчезващата първичност, както Папуа-Нова Гвинея. Чрез филмите и книгите бях надниквал в този малко познат свят. Боядисани лица, ноздри, украсени с пръчки от дърво или глигански зъби, странни украшения, носени от хора, чието единствено облекло е куха дръжка от тиква, маски, издялани с изумително майсторство, които се смятат за свещени и до неотдавна са приемали като дар даже човешки жертви. Земя, където човек може да погине от изпепеляваща жега в равнините или да зъзне от пронизващ студ по върховете на Хай лендс-„Високите земи”. Могъщите течения на реките Сипик и Флай. И всичко това, наметнато с отровнозеленото покривало на гъстата джунгла, която на смрачаване ехти от хора на невидими обитатели.
Папуа-Нова Гвинея е разположена в югозападната част на Тихия океан.Често я наричат ”Остров на райските птици”, защото 38 от познатите в света 43 вида живеят именно тук.
Проучвания са показали, че в Папуа-Нова Гвинея се говорят 730 езика и наречия. Основна причина за това е изключително трудният за придвижване релеф на страната. Казват, че има даже жители на съседни села, които говорят на различни езици. При тази удивително благодарна база за неразбирателство не е чудно, че се е търсил един общ, свързващ език. Изходът се оказал”пизин”-местна дума, която фонетично се променила в ”пиджин”. Това е смесица от силно изопачени корени на английски и думи от други езици и меланезийски граматически форми. В миналото са правени немалко опити да се намали използването му, като се наложи английският или моту (езикът на племената около Порт Морзби), но те пропаднали и пиджин бързо се разпространил. Когато посетих страната, важеше правилото, че всеки, който желае да стане неин жител, освен че трябва да е живял 8 години там, задължително трябва да владее и пиджин. Разбира се, образованите хора говорят правилен английски. Пиджинът е доста тромав език, защото се състои от около 1300-2000 думи, с които трябва да се изразят понятия, обикновено формирани 6 000. Затова много неща се описват по доста заобиколен начин и се получават абсурдно звучащи словосъчетания.
Разполагах с един ден и успях да посетя само селцето Тимбунке.Всички къщи бяха построени върху колове.Причината -могъщите разливи на Сипик и отровните влечуги. Камионетката спря до така наречената Хауз Тамбаран или Тимбуран. Според местните вярвания тамбараните са духова, а в тази къща, която се предполага, че те обитават, се пазят техните изображения. Често ги наричат”къщи на прадедите”, защото в тях се съхраняват черепите на предците, както и свещените флейти, старинните барабани и ораторският стол. Тукашните жители се славят с умението си да държат речи. В Хауз Тамбаран се допускат само мъже, жените нямат достъп. Смята се, че всяко нарушение на това правило води до моментална смърт – убеждение, което е в сила и до ден-днешен. Както виждате, добре измислено. Тлеещите уханни съчки пропъждат комарите, а вътре мъжете спят, пушат или просто мързелуват.
Всяко селище има своята къща на духовете и макар че с времето тези средища са загубили малко от култовата си стойност, те продължават да са център на местния живот. При навлизането на младежите в зрелостта телата им се нашарват с малки прорези, които днес се правели с бръснарски ножчета, а преди с бамбукови остриета. В прорезите се втрива кал, така че да заприличат на крокодилски люспи.
Обратният път, сигурно защото вече го познавах, ми се стори по-къс, но за съжаление не беше по-лек. Нощта падна рано и часове наред, придружени от гласовете на джунглата, си пробивахме път напред.
Колкото и странно да беше това, сбогувах се със Сипик с известна носталгия. А райска птица така и не зърнах.
